|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КНИГА ЗА ВЕЧНИТЕ ТЪРСАЧИ Васил К. Василев Едва ли има друга книга в най-новата ни литература, писана от жена, като изключим донякъде "9 зайци" на Виргиния Захариева, в която автор и герой така настойчиво да търсят границите на собствената си идентичност. Терапия чрез писането - едновременно бягство от него и спасение в него. Безкрайното търсене - как да изживея живота си пълнокръвно и без остатък, да се разпръсна във времето и пространството и да остана при себе си или за себе си, както би казал един от любимците и вдъхновителите на авторката Хегел. Всъщност цялата книга е пронизана, изтъкана от диалектиката, но не като интелектуална или тясно философска операция, а като битиен модел, дори по-скоро като пулсация на битието - индивидуалното, личното и цялото. Като напрежение на тези и антитези и непрекъснат синтез между тях. Което, разбира се, отново съвсем неслучайно ни напомня за Хегел, за когото диалектиката е също и начин на мислене, на усещане, на разпознаване. Лиричекият субект в дебютната стихосбирка "Мигове в кибритена кутийка" на младата, но с немалък опит, поетеса Поли Муканова се полага между идентификацията с чуждия опит и интензивното преживяване на собствената интимност, неизменно и по свой начин пълноценно, макар и болезнено, т.е. почти винаги мигновено и невзаимно. Търсенето на подобие всъщност се оказва намиране и все ново очертаване-затвърждаване на собствените граници, на собствен пристан и/или на липсата на такива. Това е слово, което усилено брани себе си и съкровеното пространство на своя изразител и автор, подобие на Бащата, Майстора, Бога - на Образеца-вдъхновител; на Лакановия голям Друг, на значимия Идентификатор. Емблематично в това отношение е стихотворението "Homo faber", където фигурата на б/Бащата задава отправната точка и траекторията на лирическия аз. Невъзможността и едновременната възможност за лирическия човек са основните, улавяни от авторката, сигнали на битието, знаците по пътя, белезите на сензитивността, натрупани през годините. Поезията на Пoли Муканова е едновременно сдържана и настоятелна в улавянето на мига и в разтягането му до вечност. Във всяко изживяване е търсен съкровеният смисъл, тайното послание, което сдвоява, примирява и осмисля ефимерното и вечното, баналното и мистичното. Това е борба между два вечни импулса - търсене на собственото място, очертаването на собственото пространство, което трябва да се отвоюва непрестанно, както и замирането, застиването в нещата, в творчеството, в писането, в другия, в мига като вечност или във вечността като миг. И ако използваме психоаналитичната реторика, особено на автори като Фройд и Маркузе, съвсем спокойно можем да съзрем играта и взаимозаменимостта на двата основни човешки нагона - към Ерос и към Танатос - към удоволствие и по-скоро към насищане и себеосъществяване и към смърт - отново към насищане, но с обратен знак - със знак умиротворяване. "Трептенето е посока", но "траекторията е илюзорно пространство" - казва лирическият Аз. Да, и времето също е илюзорно пространство в тези стихотворения - те изразяват пътя на душата, за чиито бродения няма граници. За тях е важен самият процес, дори да изглежда алогичен, защото "алогичността е конструкт на всяка ситуация". Въпреки че това е дебютна стихосбирка, стиховете вътре са отлежали - не само като написване, а и като дестилация на преживяното и като една съзерцателна, но и донякъде философска саморефрексивност - може би най-характерната черта на почерка на Поли. Тя е разделена още от верния усет на Зоран Якимоски на 5 части (македонецът определено засрами българските издатели с безпрецедентното издание - рòден автор - на македонски език преди нашата премиера). Внимателното разглеждане на стихотворенията би ни подсказало, че тази подредба кореспондира и с узряването във всичките му измерения - от възрастовото и вътрешното - до това в писането. И мисля, съвсем спокойно тук можем да говорим за концептуалност. Затова изглежда и първият цикъл носи името "Луни без небе", а първото стихотворение говори за детството - това е периодът на несъзнателността и безкрайното опитване. Следващите стихотворения потвърждават артистичното лутане като игра на възможности и несигурността на посоката като игрови момент дори по отношение на стила. В следващата - "Отправна точка", "отправната точка" вече е намерена, а с това и "траекторията". Това е своеобразно полагане на устоите, личните, културните, както и собственото вписване в тях (например в имена като Хегел, Кант, Боало и Сартр), което е винаги със съответната доза критичност към битийното многообразие и адекватността му към някакъв общ, но и личен смисъл. Както в едно стихотворение, където има всичко и най-вече самият човек, тъй като "всеки човек е стихотворение". В тази част търсенето, пътуването е зададено като норматив за цялата стихосбирка, за цялата душевност на лирическата героиня, която повече от очевидно е автобиографичен конструкт във всички творби. И това е особено отчетливо в програмно стихотворение като "Пътуване към". Всъщност, ако по необходимост трябва да перифразираме Блага Димитрова, това е едно вечно "пътуване към себе си", но с ясното съзнание, че траекторията, макар да е осмислена, жадувана, живяна, е "илюзорно пространство". Защото начало и край няма. Пространство, което е плод на човешка направа, на волево задаване, изменчивост, на несигурност за пътя и смисъла. И все пак част от вечната битийна и човешка диалектика, с която книгата така добре работи, заявявайки го непрестанно, експлицитно и имплицитно. В тази част и особено в споменатото стихотворение изпъкват заявени още две възлови характеристики и траектории на стихосбирката - уподобяването и самата декларативност. Лирическата героиня живее и пулсира постоянно в тях до оголена откровеност, която е и дистанция, до уязвимост, превърнала се в сила. И все пак тяхната наситеност е на моменти натраплива, понякога по-обяснителна, неизменно склонна в ефектната си фрагментарност към философски изводи и афористичност, които изглеждат понякога претрупани, без това обаче да е явно. Третата част - "Пиесата", е концентрация на уподобяването - тя така е и замислена. Защото за какво друго може да става въпрос, когато главната тема е любовта. Намирам, че това е най-събраната, прецизна и експресивна част в поетичен, езиков, образен и не на последно място концептуален план. Пиеса, чиято провокативност и размяна на роли в уподобяването и разминаването между мъжа и жената очевидно напомня за Чавдар Мутафов и препраща най-вече към неговия "Дилетант", но в дълбочината на подобна стилистика и жанровата си не/определимост, при все че, решена драматургично като пиеса, струва ми се, е без друг аналог в нашата литература. Уподобяването е разпознаване - по хегелиански, на другия като радикално различния и радикално подобния, в когото се оглежда и легитимира, и моята, и неговата идентичност. Но и двете са процеси вътре в един друг постоянен процес - разминаването. Подобията, се оказва, са отношения между сенки:
Много умело Поли Муканова гради привидно комиксови сюжети или такива, наподобяващи немите филми, с безкрайни гоненици, срещи, сблъсъци и разминавания, с шеметно кинематографично темпо. Това е динамиката на постмодерната епоха, където мъжът и жената са все същите отпреди, но вече "пресичат се единствено в безкрайното на успоредното засрещане". Където взаимността и себеподобието са или само мигновение, или просто ги няма, но пък има превращения, мутации и имитации, хора-симулакруми. Безкрайното и безгранично пътуване един към друг и към себе си. Това е динамиката на едно женско писане за мъжа и жената - задъхано, отсечено, но прецизно, дори безмилостно. А иначе героинята на Муканова, изглежда, прекрасно знае какво е любовта и с присъщата си неподправена и очарователна демонстративност го проявява в "p.s." - едно от най-добрите и емблематични стихотворения от следващата част "Отвъд алеята на тавана", а и от цялата стихосбирка.
Изобщо това е частта на преминаването отвъд, както подсказва и заглавието. Отвъд илюзиите и това да "храчим думите", тази толкова често срещана болест. Частта на успокоението и умението, и на умеещите, овладяните и овладелите. На тези, които са надмогнали себе си, бидейки себе си. Преминали отвъд, подобни на Единия, Единствения, Неповторимия. И достойни за уподобяване, за сваляне на "отпечатъци". В процеса на движение, в полъха, ненатрапливо, но все пак със следи. Такава е идеята за божественото в книгата. И какво оттук нататък? След като всичко изглежда изречено, написано? Значи всичко друго ще е post. Още повече, че това си e едно все пак постмодерно писане - накъсано, колажно, цитатно-асоциативно. "Postantique" - петата част, отново започва с въпроса за божественото у човека: "Е ли човешката комедия божествена?" И вечният въпрос в този случай - мит или реалност? Postantique - това е пространството след и отвъд античната цялост и подреденост, но с нейния творчески харизматично мъдър дух. Времето на последната дума, на рамката и поантата, на изкуството и изкуственото. На реалното и направеното, и на най-проблематичното - пак идентичността.
И тук отново се появява образът на бащата като Майстор и Бог, и на Бога като Баща и Майстор. Но вече героинята чирак, homo faber, макар и със "сподавен, хаотичен почерк", е с неговия почерк и майстор като него. Дори и само защото е подвластна на "величието" и на "терора на писането" (по името на послеслова). А то е "единственото възможно авторство на Бог", както ни казва стихосбирката. Така според Де Ман - "Преставайки да бъде център на езика, азът става език на центъра". Защото, ако разпокъсаният постмодерен Аз умре или не оживее в своята реализация като себе си, той остава да живее единствено в езика и в своята символност. В оголеността, но и в литературността си, в своята откровеност и в своята направеност. В изкуствеността и изкусността на изкуството, но и в естествеността, в силата на творчеството. Tова е за тези, които са вечни търсачи. Тази книга е за тях.
Поли Муканова. Мигове в кибритена кутийка. София: Алтера, 2009.
© Васил К. Василев Други публикации: |