ЗАЩО НИ Е ЛИТЕРАТУРАТА?

Росен Венциславов

web

Можем заедно с Хулио Камило да построим театър на паметта, в който да подредим отговори като декори. Можем да пробваме с Дебелянов да се завръщаме в предназначената за целта къща. Или да не пием повече чай от този, който въобще не сме вкусили с Луис Карол. В търсене на отговор можем да задаваме подобни литературни условности до безкрай. Защото търсенето, както казва Витгенщайн, предполага критерии на намиране. Какво ново да кажем на питащия? Той/тя знае, че литературата е толкова далече, измерено в лакти, от Платон, колкото е близо до съвременната архитектура. Знае също, че в контакта си с литературни произведения ще се научи по-добре да пише и да произнася и да се аргументира и да лъже и да мисли и да си измисля и да се радва на живота си.

Другият вариант е да се опитаме да си представим (за миг?) външна гледна точка върху литературата. Или по-скоро хребет, нещо като въвеждащото описание в "Брулени хълмове", където окото (камерата, въображението) рязко се повдига, за да види накъде отива туловището на камината. Такъв хребет няма. Извънлитературни феномени като месарската теглилка, гевреците и копчетата на асансьора са в най-лошия случай литератури със закъснител. А изкушението да очертаем граници, е на равни порции резултат от любов и страх. Обичаме да знаем, че суетата на Монтен е добре приета. Страх ни е, че ако някой безусловно приеме нашата, тя ще спре да съществува. Затова предлагаме предварителни условия за неуспех, поощряваме неразбиране и неодобрение. Това, разбира се, не е изход от литературата (и нагоре по хребета...), а гориво за литературно творене.

А ако наистина има такава граница, какво стои от другата страна? Любопитството взема връх, но дори тогава не прекосява хребет. Само блъска топография в нови посоки. Литературната теория плете кошницата на това любопитство и точно като Бекет разплита чергата на Шекспир. Разбира се, че има език извън литературния. Атом и косинус, синус и синузит. Възможността обаче, на този език да бъде формулирано запитване относно литературата, е минимална. Безинтересна.

И все пак, ако литературата е подчинена на граница, от какъв интерес е тя и за кого? Всяка граница е постулат, комбиниран с извинение. "Искено съжаляваме, че нашата страна (на нещата) предлага ограничен достъп по посочените юридически причини". Питането се превръща в изпитание, а то в неуспех. Изненадата е малка, когато се окаже, че усилията на хиляди гранични работници са увенчани с потвърдената констатация, че в Стратфорд-ъпон-Ейвън има къща, по която лази жълт трендафил. Друга страна няма, а по стената, която не ни разделя от нея, не лази нищо.

И все пак, вместо отговор: Литературата служи за поставяне в джоба, за филмиране на фиктивни епизоди, за запознанство със селски деца обичливи, за заплащане на дума или страница, за отмерване на субективно време, за обитаване, за простиране на вътрешности, за обещания празни и реалистични, за поуки от кончини на чиновници, за обществено хранене и т.н.

Въпросът май е излишен. Литературно издържан.

© Росен Венциславов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2009, № 9 (118)