Олга Николова

web

Без литературата животът няма смисъл за мен. Това означават думите на Стефан Маларме, че светът съществува, за да свърши в книга. Целият свят за Маларме съществува или има значение (това значи "съществува"), единствено доколкото се свързва с литературата. Как? Мистерията тук е във всяка дума, във всяко название... И ако езиците, на които говорим, бяха съвършени, свързани с нещата по абсолютен начин, ако обич бе винаги обич навсякъде и към всеки и по всяко време, ако черешата бе червена във всеки двор, то никой не би могъл да каже "душата е мелодия", дори да заместим душа с интелект.

И в противовес идва място на раздразнения въпрос на Уиндъм Люис (в писмо до Езра Паунд, 1948 г.): "Защо всички американци без изключение се преструват, че всичко, което правят и някога са правили или някога ще правят, е в името на младежта [... и] се държат сякаш изкуството е част от образователната програма на училищата"? Люис има предвид просто част от образователната програма. Както и че умотворението не е по дефиниция нито масово явление, нито за масова употреба. Но не всички американци подписват образователната харта. Джеймс Уистлър, петдесет години преди нетърпеливото провикване на Люис, изнася лекция в десет часа вечерта, както се знае, за да могат гостите на лекцията да хапнат и да се отпуснат, преди да наострят уши: "И ето че Изкуството глупците бъркат с образование - така че всички трябва да са еднакво обучени". Нали именно това се чете под открито или прикрито утилитарните въпроси, които се чуват в хорово изпълнение от Дъблин до Шанхай и от Сан Франциско до Берлин: каква е ролята на писателя днес, когато има компютри и интернет, на какво ни учи? Кой поет не мечтае да влезе в учебник? Пред петте самолета на Джон Траволта, поне тази утеха?

Ези, тура.

По френско-немския канал Арте, преди пет-шест месеца, дебат по случай Франкфуртския панаир на книгата, "Писането - занаят като всеки друг?" Гостите четирима - млад наперен писател и журналист, Франсоа Бегодо, гневна жена, Сесил Жилбер, тиха германка, редактор във френско издателство, Мартина Вахендорф, и старо поколение теоретик на литературата, Цветан Тодоров. Е, не е, е, не е. Бегодо маха с ръце и се пени. Писателят пише, режисьорът прави филми, машиностроителят строи машини, литературата е развлекателна индустрия. Тодоров не отстъпва, йок, литературата ни учи как да живеем. Бегодо атакува, категорично отхвърля подобни твърдения, а той знае, защото е бил учител. Тодоров спасява топката в последния момент, има възвишеност, сложност, красота, всичко това е приятно и полезно. Жилбер се намесва, тези писатели от средата на века, хипита, поп арт, бийт поколението, на какво ни учат, не. Вахендорф наблюдава и изчаква, казва, аз просто си върша работата, издавам книги. Браво! Какво вълнение! Каква мъгла. За всеки атом въглерод по стотинка, за всеки атом кислород по три.

Ези, тура.

Две фрази, четири думи изплуват в паметта онзи ден, возейки се във влака, който влезе, заедно с деня, под купола на гарата, Айфелова гара, лъчиста:

Литературата просто е.

Съкровищница.

Имаме си клише на български, че културата е богатство, но то е така изтъркано от употреба, че вече не можем да различим коя страна на монетата е или каква монета въобще държим. И така излиза извън обращение. Самите литератори не си я разменят, и често, вместо да спомагат всичко, което има стойност и заслужава да излезе на бял свят, да бъде разпечатано, издадено, разпространено, се унасят в дребнавост или просто безразличие, защото други валути текат действително в обращение.

Старият Сенека съветва младия Луцилий да не се увлича по почести и подаръци и материални богатства. Щастието от подобни неща е мимолетно. "Това, което отвън влиза, навън излиза". Луцилий трябва да открие вътрешния извор на добруването, както го казва тази стара наша дума. "Така и постъпи, мили Луцилий - трябва да се отвоюваш сам за себе си. Пести и пази времето си, което други крадат или измъкват ловко или което сам пилееш от нехайство. Повярвай ми: толкова време други отнемат от нас насила или похищават с нежност, и толкова време се промъква покрай нас, оставайки извън досега ни. Но най-позорната загуба е от собствената ни небрежност. Замисли се повече върху това и ще откриеш сам, че по-голямата част от живота ни минава във вършене на зло, голяма част минава в безделие, и целият ни живот минава, докато сме заети с не това, което трябва." А литературата, повече дори от живописта, кара извора на щастието, потока на въображението, скалите на мисълта, дърветата и храстите на чувствата - и каква фауна! - да пролистват и т.н. С една дума, литературата е едно от онези неща, носещи пролет в малкия, големия, богатия, простия пейзаж, който се простира от ума до сърцето и от корема до стъпалата и, разбира се, от пръстите на ръцете до върха на ушите. Останалото не струва.

И сега поздрав за онези, които мислят, силно казано, че съчетанието къща, две коли и осигурен труд до пенсия, ще разсече като меч гордиевия възел на битието - с "Порнократи" на Фелисиен Ропс. Другаде, другаде е цинизмът и неприличието. Нашата епоха има къса памет.

Репродукция на "Порнократи" от Фелисиен Ропс

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.05.2010, № 5 (126)