СЪКРОВИЩЕТО НА БЛАТНИЯ ЦАР

Олга Николова

web

Всеки филолог в един или друг момент е попадал на езиково явление, което го изпълва с такава възхита, че всичко останало избледнява като забравено пране на слънце. Когато тези въодушевени моменти зачестят, въпросният филолог развива влечение към дадения език и е готов да се закълне, че друг подобен няма, че той е най-богатият, най-дълбокият, най-хубавият език, способен да изрази и най-малките нюанси на явленията и най-нежните разграничения в същината на нещата. И това е чудесно.

Но нерядко същият филолог започва да изпитва недоверие към другите езици и понякога дори към собствения си майчин език, който в крайна сметка предоставя на въображението му само познат, някак равен релеф, чийто хоризонт е напълно пренебрежим. И така филологът тълкува собствената си чувствителност като добродетел на новооткрития език, а безразличието си към родната реч отдава на привидните недостатъци на онова, което не е успял да обикне. Преди няколко месеца един колега преводач ми довери, че смята еди-кой-си език за по-богат и разнообразен от еди-кой-си. Аз пък тъкмо в този момент разглеждах изрази и думи, обозначаващи състоянията на денонощието, както и названията на различните ветрове, за които повечето от нас, градски чада и космополити, вече не знаят. Всичко започна, когато един приятел словенец ми каза, че студеният вятър, който се спуска от планината като водопад към морето, се наричал „бора” и с него се суши прошутото. А онзи от морето към брега носел дъжд и гледайки хоризонта от хълма, където двамата се бяхме спряли, словенецът каза, „ще има буря”. Ветровете ще оставя за друг път, но тук искам да се спра на денонощието, продължавайки скоком към други вълшебни мисловно места.

Ако погледне човек из интернет страници употребата на късна доба и вариантите на израза - потайна доба, глуха доба, тъмна доба, се оказва, че поетичната и мистериозна (поне за мен) фраза е любимка на вестникарите. Убийства, кражби, побоища стават все по тъмна доба според нашите журналисти, които, вероятно полусъзнателно, разчитат на залегналия в историята на израза митологичен заряд - караконджоли, таласъми, веди, седемглави змейове¹, и те все по тъмна, потайна доба са излизали постарому. В разбиранията на българина, а и на славяните въобще, нощта (защото това означава доба - нощ, нощем) е подобаващото време за злосторства и страхотии. Но преди да добие този злокобен привкус, думата е тръгнала от доб-,коренът на добро, тоест нещо, прилягащо на момента и на мястото², доба е, разбира се, времето на подобия, на смътни очертания, призраци и провидения, преди светът да се е развиделил.

Преди светът да се е развиделил...

        Богове витаят из синевата,
Ведри богове, тоскански, от време преди роса за пръв път да е паднала.
Светли: като ранно утро, преди роса за пръв път да е оросила.
Паниски, и в дъбравата - дриади,
И в овошки ябълки - мелиди,
Из цялата гора, и в листата гласове сборуват,
Шепнат, и облаци над езерото се превиват,
И по тях богове има,
И във водата, като бадем бели плувкини,
Трепти сребрена водата по зърната на гърдите,
        както отбелязал Поджо...

(Езра Паунд, Песен III)³

Ето едно развиделяване, пресъздадено от буквалист на въображението, но за това по-късно. Колко красноречива дума - етимологически погледнато - е развиделяване...! И ако се разтърсим из паметта си (и речника), колко начина ще открием да изразим „рано сутрин” на български?

Спрямо изгрев слънце? Призори. Рано заран. Заранка. На зазоряване. В ранни зори. По изгрев.

Спрямо видимостта на заобикалящия го свят? По светло. По видело. На развиделяване. На разсъмване. По съмване. (Съмване най-вероятно идва от слънце, а не от сън: слънце - сънце - сънване...)

С позавехнали думи? Застра. Узаран. Вутреня. Отсутра. Сабале...

А колко по-хубаво от вече бюрократичното обед, навяващо обедна почивка, тоест промеждутък между две смени работа, е да кажем пладне - равновесната точка на слънцето между източния и западен хоризонт или това време, когато сенките се смаляват до ореоли? И също малко пладне - преди обед, и голямо пладне - след обед.

Постепенно „неутралните” като часовников механизъм сутрин, обед и вечер са изместили повечето от тези думи, отразяващи състоянията на деня спрямо подобаващите им човешка дейност и бездейност. В това няма нищо чудно - колкото по-„развита” е една страна, толкова по-забързано живеят хората в нея. Времето им не се отмерва с нюансите на светлината, а чрез глобално стандартизирано часоброене, което, ако искаме да бъдем точни, вече би трябвало да се нарича секундоброене. Цикличният ход на вселената и усета за взаимоположението (подобието) ни спрямо нея сега е привилегия на безделниците, луксът на бедните, нещо като шампанско в добра компания на хлад край морето за онези, разполагащи с месец ваканция и редовна заплата.⁴

Географията, както и отчасти историята, на часовниковото време е очертана в една много приятна книжка, социологическо изследване, но съвсем достъпно за обикновения читател, „География на времето” от Робърт Левийн. Авторът в нея разглежда часовниковото време (clock time) в противовес на тъй нареченото от него събитийно време (event time), което все още се ползва в някои „изостанали” страни и малки племена из кътчета на Африка, Южна Америка и Индонезия. Сред последните, впечатление прави едно племе (не си спомням къде), което наричало състоянията на деня спрямо миризмата, лъхаща от растенията наоколо. Всеки, който е имал или е попадал в двор, пълен с диви теменужки, знае, че това е възможно. Трябва да отбележа обаче, че за Левийн събитийното време не е израз на човешкото усещане за тъканта на света, на свързаността на нашето съществуване с изгрева и залеза, с цъфтенето на дюли или с връхлитащи бури. Вероятно защото е зает с чертаенето на географска карта на времето, а не с историческото развитие на разбиранията за него, Левийн определя събитийното време така: нещата не започват и не свършват в даден час, а тогава, когато участниците в събитието решат - по взаимно, често неизказано, съгласие. Най-ярък пример той дава с Мексико. Мексиканците явно се уговарят или по мексиканско време, или по английско (американско) време. Ако сте поканен/а на обяд английско време, то това значи точно в 12; по мексиканско време можете да дойдете в разстояние на няколко часа, според собствения ви усет за подходящия момент (вж. Левийн 1998).

Тази времева свобода на действие - това безвремие - макар и не пряко свързано със съзнанието за процесите в заобикалящия ни свят, кристализирало в нашия език с фините разграничения от първи петли до здрач и по доба, също изглежда е остатък от пред-индустриалната епоха - привилегия, както споменах, на бедните и на безделниците днес. Но по-добре беден, отколкото с цъкащ мозъчен циферблат?

Като стана дума за теменужки и дюли, нека да погледнем и глаголите, с които една китка може да бъде „бодната” зад ухото. Или ако китка е твърде стародавно за читателя, тогава да вземем молива зад ухото на месар...

Пауза за ровене из езика.

Буквалността на въображението не се състои в изброяване на синоними, но има нещо общо със синонимното многообразие на реалността. На реалността, не на речта. Месарят втъкнал, боднал, мушнал, пъхнал, тикнал или сложил молив зад ухото е същият месар, но в това си тъй просто действие все различен - зависи кой го гледа. Нали?

Ето още един пример, който може много добре да илюстрира какво имам предвид: виделее се... Какво се виделее? Нещо розово. Розов купол. Появява се в полезрението, изпъква, вижда се. Брей, какъв розов купол! Аз го виждам, пък той се виделее. Моите очи гледат, а той се вижда. С други думи, този розов купол отразява моя поглед и не само това, ами моят поглед става част от него, зениците ми пъстрят розовеещата облост, както очите на Аргус скалите на Аркадия.

Чувам вече нетърпеливо барабанене по масата, тъй че да престана да го усуквам. На днешно време не си говорим много за въображението и каква роля то играе в човешката природа, начин на живот и т.н. Думата дори носи мириса на друга епоха. Не зная доколко имаме способността да раждаме неща с ума си, да измисляме от нищото, но именно въображението свързва това, което виждаме, с това, което помним (съзнателно или несъзнателно), за да създава нови образи и понятия.

В едно прекрасно стихотворение на Томас Харди, писано скоро след смъртта на съпругата му, поетът забелязва сянката на клони, потрепваща върху повърхността на камък в градината. За миг му се сторва, че това е сянката на жена му и че тя самата стои зад него. Поетът не посмява да се обърне...

Въображението в този драматичен момент играе роля не по-малко определяща от възприятието. Невидимото - споменът - става видимо (привидение). Чувството се виделее в пейзажа. Иначе погледнато, пейзаж без виделеещо се чувство, без повсеместно втъканата нишка на въображението не струва нищо. Помислете само за нечовешката студенина в снимките а ла National Geographic със съвършената им безчувствена красота. Или манекените по модни списания, тъй често образи на чезнеща човечност, която въображението ни, доколкото успява да се хване за нещо в образа, инстинктивно асоциира със синтетика, а не с природа, не дори със смърт. Как възприемаме нещата, зависи от способността ни да свързваме елементите на видимото и невидимото, да надникваме зад, или по-скоро - във образа - чрез въображението.

А какво значи буквално въображение? Не е ли това противоречие, при положение че фигурите на речта и особено метафората предполагат отдалечаване от буквалността?

Аз съм голям почитател на буквалното въображение. Да бъдеш буквалист, е по-трудно от това да бъдеш фантазьор. Самата фраза в моя речник идва от стихотворение на Мариан Мур, което започва по следния начин:

Поезията
И аз не я харесвам...

Мариан Мур е поет и знаем, че е обичала занаята си. По-нататък в стихотворението става ясно, че то е призив за някакъв вид поезия, различна от тази, назована в първите редове - за поезия, писана от буквалисти на въображението, които създават „въображаеми градини с истински жаби в тях". Истинското и въображаемото тук са разменили обичайните си места. Къде-къде по-лесно е да сложиш въображаема жаба в истинска градина. Цяла менажерия дори. Но за обратното се изисква... не фантазия, а именно въображение, при това придържащо се към буквалността, тоест, към езика във възможно най-пряката му връзка с нещата. Мариан Мур тук говори хем за истинското и въображаемото, хем за думите и нещата. Поезията, онази поезия, която си заслужава, създава един вид околна среда за фауната на човешките чувства - свят за нашите чувства, ако щете, изграден от думи и колкото по-добре познаваме думите, толкова по-подобаваща ни ще е градината. А когато толкова добре ги познаваме, че градината ни стане по-истинска от истинска, тогава можем даже жаби да сложим в нея.

Разбира се, в граденето на градини някои ги бива повече от други, затова нека да завърша тук с един кратък откъс от романа „Loving” на Хенри Грийн. В тази сцена, която събира слънце, нишки, сънища и реалност, Едит и Кейт, прислужници в имението Киналти в Ирландия по време на втората световна война, заварват Пади О’Конър, ирландец, общ работник в замъка, полегнал върху купа папрат, да си похърква сладко.

Кейт вдига резето и тръгва да отвори вратата...

Едит запуши устата си с длан.

- Недей - каза тя с приглушен глас, - не - докато животът на О’Конър се откриваше пред тях. Кейт отвори път на слънцето и Едит се наведе да погледне.

Пред тях се разкри помещението на стара сарачница от времето, когато гостите в Киналти са ходели на лов. Паяжини по двата прозореца не пропускаха почти никаква светлина и сега, когато вратата беше леко открехната, снопът слънчеви лъчи се разстла в продълговата арка от сияйни жълтици. Между двата прозореца, легнал на чувал за царевица, върху който беше струпал суха папрат от есента, хъркаше Пади и тънка паяжина, която висеше от перваза до кичур от косата му, се вдигаше и спускаше с дишането му. Уловила отражението на пролетното слънце, тази паяжина изглеждаше сякаш бе направена от злато, също като другите нишки, плетени от паяци в продължение на дълги минути от прът на прът папрат, послужила за възглаве... Дори сънищата на О’Конър може би се държаха на златните косъмчета, обрамчили лицето му под високия свод на сарачницата, където калдъръменият под хвърляше отражението на топящото се съкровище на някой древен блатен цар.

- Няма да се събуди сега, чак за чая - каза Кейт. - Като го изпие, ходи да храни пауните.

- О, Кейт, не е ли просто чудна гледка, а?

- Хайде, не можем да висим тук да го гледаме. Какво още ще измислиш? (Грийн 2009: 56).

БЕЛЕЖКИ

1. Ибретини, страшилища, изверги, изчадия, уроди, злодеи, чудовища и пр. [обратно]

2. За етимологията на „добро”, се позовавам на Скок (1971). [обратно]

3. В превод на автора. Виж също Паунд (2008). [обратно]

4. Съвсем наскоро, докато навън виеха хали (бурята Жоаким за онези, които следят климатичните приключения на континента), си спомних ненадейно за всеизвестната картина на Ботичели „Раждането на Венера”. В десния ъгъл на картината Зефир, подхванал Флора, издува бузи и дъхът видимо излиза от устата му като вятър. Разликата между човешкия дъх и бурята навън, която, поне за малко можем да допуснем, излиза от устата на божество, е разлика в мащаба. Няма спор дали бурята-божество съществува (всички знаем отговора). По-интересното е подобието между света и човека, за което древните са имали по-добър усет от нас. Нима не сме опасани с реки и ручеи като земята? [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Грийн 2009: Green, Henry. Loving, Living, Party Going: WITH Loving AND Party Going. Vintage Digital, 2009.

Левийн 1998: Levine, Robert V. A Geography Of Time: On Tempo, Culture, And The Pace Of Life. New York: Basic Books, 1998.

Паунд 2008: Паунд, Езра. Из "Песните наw Езра Паунд". Песен I-III. Превод и коментар Олга Николова. 2008.

Скок 1971: Skok, Petar. Etimologijski rjecnik hrvatskoga ili srpskoga jezika. Kniga prva (A-J). Uredili akademici Mirko Deanovic i Ljudevit Jonke. Zagreb: Jugoslavenska Akademija Znanosti i Umjetnosti, 1971.

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2011, № 12 (145)