"ШАШМА" - ЕПОСЪТ НА МАКЕДОНСКИЯ ХАОС
Тангентални доближувания до Младен Сърбиновски

Недялко Бакалов

web

За пръв път прочетох текст на Младен Сърбиновски през първата половина на 90-те. В списание "Глас", органа на ВМРО-ДПМНЕ, бе отпечатано есето му "България - злият дух". Купих си го от павилион в близост до старата жп гара в македонската столица, срината от земетресението през 1963-а и със спрелия часовник върху фасадата й. Този текст се появи малко по-късно върху първата страница на пловдивския всекидневник "Марица". А аз започнах задочните си запознанства със Сърбиновски.

По-късно прочетох почти всичко написано от него - "Македонските авгиеви обори", "Парчета нищожност", "Македонският Фауст", "Отмъкването на замразения Дисни", "Зидари на нощта", "Мариовците", "Приказки от Долната земя", първата част на "Шашма", два пъти целия роман "Шашма" - интегралното издание, както се изразяват в Скопие. Четях и му завиждах - имаше своя цитадела на духа и я бранеше с думите си. При това го правеше талантливо.

Сега, близо 20 години след началото на това задочно запознанство, мога да кажа, че Младен написа хладнокръвно това, което аз романтично съчинявах при всяко следващо пресичане на демаркационната линия между Гюешево и Деве баир. Той, който разпознаваше своите по белеещите се задници край тираджийските гуми между двете граници между един народ, беше заслужил правото да бъде почти винаги ироничен и простимата слабост да бъде понякога патетичен.

Така стигна до романа "Шашма" - най-доброто след есетата му. За новия "Роман за Майка Тереза" нека се произнесат първо албанците. "Шашма" - това е Македония от едно столетие насам. Денят по-дълъг е от век, твърдеше Чингиз Айтматов. Македонският век - това е денят, в който все чакат да се съмне. Кочо-Рациновите бели мугри обаче все преливат в някакво смрачаване. Черни Дрим все така изтича от бялото Охридско езеро, а корабът "Илинден" все потъва в плитчините и дави поредните българи, тръгнали към идеала си без спасителен пояс. Младен Сърбиновски определя романа си като антропологически. Човекът обаче е нищо без материалното си обкръжение. Македонците са евреите на третото хилядолетие. Неслучайно един от основните герои е еврейчето Йосиф, съименник на бащата на Спасителя. Любимите му гълъби, заради които момчето задълго онемява, край Вардар не са символ на мира, те символизират ограничаваната свобода. Вързани са с достатъчно дълъг канап, за да се издигнат, но да не могат да отлетят.

Като едновременно застрашителен и трагикомичен символ се извисява Каменният мост. Той е прекалено солиден, излишно голям, гротескно преувеличен за малката вода, която се пличка в основите му. Монументалността убива нормалното в тази държава. Дали ще е паметникът на сръбския крал, или на Александър Македонски върху неговия Буцефал - всичко е като декор за филм, който не може да избие парите за заснемането си.

Романът на Сърбиновски е и сетивност, неговите страници ухаят на прясно изпечен хляб, на яйца в гърне и на струмишка мастика. Това е роман-река, но и задълбочено, синтезирано повествование. В най-добрите си страници - тези за фурната на Зафирови например, той звучи и като тъжна мелодия. "Губещият не пише история, той създава песен", ще каже на едно място авторът. И ще се впусне да разгадава мистерията на балканската душа, ще търси тайната на това, как страданието ражда творчество, духовност. "За македонските българи пеенето е като умирането" - тези думи не са на романиста, но той ги приема като свои. Преди да издъхне, старият Зафир ще каже: "Хляб се прави от мая, брашно и мрак." И от него ще излезе кръв и пушек.

За този, който търси историческите съответствия, те са лесно разпознаваеми. Невена е Мара Бунева, Николич е префектът Прелич, Алтъпармакович е шестопръстият сърбоман, който още стиска Македония в мъртва хватка. Тук са и двете полувремена на епичния мач "Македония" - "Левски", опропастени по стара традиция от нефелните български рефери. Ако скопският тим бе станал шампион на царството, рекламираният като бъдещ блокбастър филм "Трето полувреме" нямаше да има публика и в кварталните кина на македонската столица. А сега трейлърът му се обсъжда в Европарламента и вече го номинират за "Оскар". Интересно кой ще спаси върху лентата унгарския евреин Илеш Шпиц, треньор на падналия тим. Защото в живота го спасява хирургът професор Александър Станишев, почетен председател на клуба "Македония", пратен на разстрел от Народния съд за това, че е бил министър на вътрешните работи и народното здраве.

Младен Сърбиновски пише кинематографична проза. Какво, освен разкадровка, е епизодът с шествието на 3000 скопски евреи от тяхната махала до тютюневия монопол? Или пък друг епизод: Владо Черноземски убива крал Александър Карагеоргиевич в Марсилия и сякаш отстрани наблюдава как сабите на френските полицаи го съсичат. С любов е нарисувана сцената, в която Димитър Талев калъпи тютюн в родния Прилеп и харизва на мързеливия комунист Страшо да чете левичарския му роман "На завой", вместо да го разкъса и раздаде страниците на харамиите да си свиват контрабандни цигари.

Между страниците с отлична проза са намерили място и публицистично вклинени пасажи. Сред най-силните са тези за "борците" и "академиците". Общото между двете паразитно разраснали се категории на македонисткия елит е, че когато прекалено се ентусиазират (а те го правят непрекъснато), лъсват неестествено едрите им кучешки зъби. А шашмата си лежи в основите на скопското кале и чака само удобен повод да се размърда. Рекапитулацията на целия този набор от думи може да се изрази с едно изречение: Романът на Младен Сърбиновски е епосът на македонския хаос. Моите усилия за критически прочит - тангентални доближувания до таланта на автора.

"Ми се присторува дека станувам поубав од што сум, поумен од што сум, а едно jато бели лебеди лета над Jазовирите отаде Кустендил". Така завършва есето на Сърбиновски "През иглени уши". "Трябва да си представяме Сизиф щастлив", написа Камю. Младен е щастлив, след тоя роман съм двойно убеден в това. А камъкът е все така голям, върхът - необгледно висок. В подножието му е България.

© Недялко Бакалов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.12.2011, № 12 (145)