Марина Владева

web

Това е дълго подготвян, оригинален по замисъла си сборник, представящ едно литературоведско поколение, свързало името си с Великотърновския университет и катедра "Българска литература". Десетимата автори имат зад гърба си солидни творчески биографии. Повече от 20 години те градят собствено поле в съвременната българска литература. Заварилият ги неотдавна юбилей ги представя по-скоро като хора с преголяма енергия, застанали в средата на жизненото си поприще, отколкото като автори върху гребена на зрелостта. Защото има тепърва какво да дават от себе си... Съставител на "И ние в литературата" е доц. Налбантова. Предполага се, че и други са й съдействали в името на чудесната идея. Но не това е най-важното. По-интересен е колективният образ, свързал толкова различни индивидуалности. Видно е, че през годините нещо е обединявало тези литературоведи, карало ги е да се съизмерват и да постигат себе си чрез мисълта и надеждите за другия.

"И ние в литературата" се състои от три части: първата представя литературоведски текстове на десетимата автори (вероятно с презумпцията за представителност, след направен личен избор), втората съдържа колективна хронологична библиография, нещо като обща творческа снимка на фона на изминалите десетилетия, а третата дава думата на колеги, приятели и съмишленици, готови да споделят личните и професионалните си впечатления за юбилярите. Уводните думи принадлежат на проф. Анчо Калоянов - преподавател, колега и приятел с безспорен авторитет и памет за първите стъпки на литературоведите. Панорамно отворен и детайлизиран е обобщаващият портрет на доц. Антония Велкова-Гайдаржиева, възпитаник на катедрата, студентка на учените от това поколение. Словото й е едновременно аналитично и емоционално, защото е решила да сподели не само отговорността за професионалните качества на десетимата литературоведи и преподаватели, но и впечатленията си на ученик, колега и приятел. Освен споменатите три раздела, сборникът представя и редица фотографии от 80-те години на миналия век до днес, запечатали моменти от живота на това поколение.

Както можем да се досетим, основната част от вниманието ангажира първата третина на сборника и поради това ще се постарая накратко да споделя впечатленията си от нея.

Венелин Грудков анализира един от "(не)състоялите се разговори в българската литература" до разделната 1989 г. - този между писателят Ем. Станев и неговия добър приятел и съветник акад. Петър Динеков. Разговор, провокирал интереса към прелюбопитните средновековни сюжети на големия ни белетрист. Доц. Грудков задълбочено размишлява за официалния и паралелния нему свободен диалог, който се превръща в контрапункт на ортодоксалните критически практики и в начин да се заобиколи строгия коректив на всевластната цензура

Виолета Русева проучва (неслучилия) творчески дебют на Д. Дебелянов през далечната 1906 г. и следите на символистичния език в неговата поезия. Доц. Русева обглежда както пейзажа в тази поезия ("поетически въобразените пространства"), така и извървения от Дебелянов преход от символистичната матрица към индивидуалния почерк; спира вниманието си върху неизпратените стихове от фронта, а също и върху "Стихотворения"-та на поета, плод на съставителските грижи на Н. Лилиев, К. Константинов и Д. Подвързачов.

Ценен принос в биографичното четене на Вазовото творчество представлява статията на Димитър Михайлов "Бягствата на Вазов и голямото завръщане, или как "Манчовият поет" става народен поет". Критикът прави сюжет от перипетиите и бягствата на писателя, а също и художествено-психологическа дисекция на Вазовия поведенчески модел по време на Априлското въстание. Михайлов детайлно проучва самосъхранителните механизми, превърнали се в активен двигател на Вазовите бягства; вещо анализира канонадата от събития, нападки и словесни двубои, довели до превръщането на беглеца в народен поет, в едно от най-значимите имена в българска литература.

Елена Налбантова осъществява литературоведски прочит на "Денница на новобългарското образование" от Васил Априлов през призмата на два обекта: образа на търговеца и образа на града - Одеса. Така възрожденският текст се насища с нови смисли и озвучава новаторски в същността си проблеми от 40-те години на 19. век. Доц. Налбантова грижливо изследва връзката между търговското съсловие, автобиографичните податки и текстовите реалности в брошурата; обръща нужното внимание върху творческия акт на Априлов, който го превръща в един от "законодателите на българската памет". Обект на изследване е афинитетът на възрожденеца към България, картографирането (културно и географско) на Родината, напусната отдавна.

Пробив в осмислянето на Васил-Поповите художествено-естетически търсения прави Иван Станков във фрагмента "Теорията на относителността, огледана в "Корените" на В. Попов".Тук акцентът е поставен върху своеобразната симбиоза между "релативизма на Айнщайн /.../ и фугалната музикална композиция", обладали художествената система на писателя. Критикът ситуира "Корените" в зоната на Айнщайновия отказ от абсолютизиране на категорията време и контрапунктните фрагменти в музиката на Бах. Иван Станков изследва основанията и резултативността от "вторичния литературен митологизъм през 60-те години на ХХ век", който разбива строгата координатна система на така необходимия през 50-те всевиждащ разказвач

Николай Димитров изследва (онтичните) тематични, структурни и емоционални сходства, но и различнията, които съществуват между поетичните светове на Д. Дебелянов и П. Яворов; задълбочено проучва корените на рефлексивността в Яворовата лирика, иманентната й философичност. На тази база по-лесно оразличими стават творческите дирения на Дебелянов, в чиито стихове са заличени границите между "битийстващи и битие". Поезия, която по думите на доц. Димитров изразява "повече състояния, отколкото същности". По-нататък изследователят очертава една "абстрактна мрежа от значения", които говорят с езика на българския Модернизъм. Към мрежата от разчитания се присъединяват понятията "граничен човек", "метафизичен хоризонтал", "споменен език", "екзистенциално съмнение" и др.

От господстващите етически и естетически ориентири през Алековата епоха се интересува Петър Стефанов в статията "Щастливеца и неговия "херой" - генезис и равнища на един нов сюжет в персоналия етика". Литературоведът проучва сблъсъка на идеите, ферментацията на ценностите и изкристализирането на новото в обществено-политическия и културния живот през 90-те години на ХІХ век. Доц. Стефанов разчита образа на Бай Ганьо като "културна енигма", като "идеологически най-репрезентативния герой на времето" и убедително защитава своята концепция, търсейки връзката между характерния за Алеко подход на трансформиране на житейските факти в художествени и етимологията на персонажа. Значително място в статията е отделено на гражданската позиция на Алеко Константинов, на авторовата биография, в която се срещат предначертаното с доброволно избраното, за да превърнат писателя в един съвременен мит.

Във "Видимия смях и водещия глас" Радослав Радев поставя въпроса за смеховата култура в анекдотите на/за Хитър Петър, оразличавайки семантичната и етимологичната натовареност на различните видове смях и на понятията, които ги означават ("смехотворец", "грохотател", "хъревци" и др.). В прочита на доц. Радев смехът (гласът) и зрението са допълващи се знакови системи. Методичен както всякога, изследвачът се впуска в слабо проучени територии и предизвикателства, каквито са добрият и лошият глас, словесната съ-общност и др., даващи отговор на въпроса защо Хитър Петър разсмива другите без самият той да се смее, обективирайки смеха като преживяване извън-себе-си. Текстът е богато илюстриран с примери от произведенията на Каравелов, Вазов и Алеко Константинов, които подсказват за индивидуалната употреба на смеха.

В първата част от диптиха си (две студии за разказа "Лазар и Исус" от Ем. Станев) "Евангелието от Лазар" Сава Василев се впуска в нови предизвикателства, търсейки основанията за прочита на "Лазар и Исус" от Ем. Станев като текст-превод на една жанрова структура - тази на романа - на езика на друга, а именно на разказа. Полагайки апокрифния текст за Лазар до сензационното "Евангелие от Юда", доц. Василев проучва междутекстовите връзки на творбата с евангелския прототекст и търси основанията на писателя за избора на оригинални и дръзки решения. Сава Василев успява да докаже тъждествеността на Йоан с Лазар ("любимия ученик") и смисъла на преобръщането на изконната представа за вярност в текста-Станев. Коментирайки Вестителя, Промяната и Страха на Лазар, познавачът чертае спиралата на предизвестеното предателство и доказва, че писателят принципно не изневерява на голямата идея за исконната сила на Вярата. В противоречие с общоприетата и често повтаряна теза за дуалистичната или атеистична светочувствителност на писателя.

Статията на Тодор Моллов за "Ерменче позлатенче" тръгва по следите на една класическа фолклорна игра, като проследява отделните миторитуални схеми, залегнали в основата й. В приложението са набелязани редица инварианти, разпространени в различните географски области. Според автора водеща цел на играта е "събирането на войска" и възвръщането на баланса между царя и войниците му посредством инициационни преживявания.

Втората част на "И ние в литературата", както вкратце отбелязах, представлява поколенческа библиографска справка, подредена не според индивидуалните публикации на всеки от авторите, а по години - от 1992 г. до началото на 2009 г. Няма как да останат незабелязани право пропорционалните на натрупания опит резултати - както разширяването на тематичния обхват, така и обогатяването на интерпретаторските умения от страна на великотърновските литературоведи.

Третата част - "Другите за нас" - дава думата на приятели и колеги да споделят впечатленията си от срещите и извървения съвместен път. Проф. дфн Симеон Янев коментира "средното поколение" в катедра "Българска литература" на ВТУ, а проф. дфн Дора Колева анализира "Търновската вълна" в най-новата ни литературна история. Проф. дфн Валери Стефанов разказва за търновските си приятели в лицето на юбилярите, а доц. д-р Антоанета Алипиева и доц. д-р Мила Кръстева са по-конкретно ангажирани, адресирайки думите си към доц. Виолета Русева и доц. Елена Налбантова. Много колорит и настроение, допълващи споделеното от доц. Антония Велкова-Гайдаржиева за участниците в сборника, внасят стиховете и закачливите, но характерологични шаржове на поета Здравко Пеев.

Удоволствието от прочита на юбилейния сборник се дължи на много и различни фактори. И понеже в него става въпрос за личности, ще си позволя да отбележа и нещо лично. Търсейки най-подходящото сравнение за десетимата, се затрудних да ги свържа с познати, отдавна попаднали в обръщение исторически и/или литературни персонажи: бяха със седем повече от мускетарите и твърде малко, за да стигнат числото на четиридесетте разбойници. Числото десет неизбежно ме доведе в подножието на Синай и ми напомни декалога: Не кради (чуждите идеи), Не лъжи (т.е. не осквернявай с неистини литературно-критическото поприще), Почитай авторитета на своите предшественици и духовни учители, Не (слово)блудствай, Не убивай (амбициите на тези след теб), Не въздигай измислени кумири, не им се кланяй и не им служи и т.н. Може би това са техните лични етични ориентири, от които ежедневно се ръководят. Всеки от десетимата е издигнал своята работа в култ. Подобно на декалога, те отдавна са институция и еталон за посвещение, дарба и знание. Всеки от тях има собствена равнотежест и критико-оценъчно мислене; своя извоювана истина, която не преповтаря чуждите евристични открития или преосмислени аксиоми.

И защото удоволствието до гояма степен идва от познанството, искам да благодаря на всеки един от тях: на Венелин Грудков за човешкото отношение и за ненатрапчивите съвети; на Виолета Русева, че ме накара да прочета и осмисля по нов начин Модерността; на Димитър Михайлов, че ми показа какво е да си верен на себе си и да отстояваш своята гражданска позиция; на Елена Налбантова, че ми помогна да усетя Възраждането. На Иван Станков благодаря за всички текстове, на които плаках; на Николай Димитров за ежедневното обгрижване на новите поколения учени; на Петър Стефанов за насърченията; на Радослав Радев задето ме научи да се усмихвам; на Тодор Моллов за неизчерпаемата му активност в художествено-творческата, научно-изследователската и доблестно-човешката дейност. На Сава Василев благодаря за това, че никога не се отказва; че ми помогна да победя синонимното безсилие и лошия синтаксис; благодаря за благородството, доверието и посветеността.

© Марина Владева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2010, № 5 (126)