ПРЕГРЪДКАТА НА АЙСЕЛ
(по истински случай)

Мария Филипова-Хаджи

web

Едва когато се заговори за прегръдка по време на пандемията, Минка се сети да се замисли: дали някой някога я беше прегръщал... Тя беше свикнала да живее без много неща, дори не се сещаше, че ѝ липсват. Но когато разбра, че хората страдат, че не могат да се прегърнат, тогава се сети, че на света имаше такова понятие: прегръдка.

...Имаше спокойно детство. Колко да е било спокойно, щом много често децата бягаха от нея. Тя не разбра защо бягаха. Никога не го разбра. Опитваше се да си спомни какво е говорела, как се е държала - никакъв спомен. Но помнеше как изведнъж, по средата на играта, две-три хлапета си събираха главиците една до друга, шушукаха си нещо и бягаха от нея, криеха се. Как да разбере? Остана си загадка. Дори сестра ѝ бягаше от нея. Събираше се с нейните приятелки, лъжеха Минка, че ще играят на "криеница", а докато Минка нареждаше "броялката" със затворени очи, подпряна на стената, те изчезваха. Тя много тежко преживяваше такова бягство и никога не го забрави през целия си живот.

Докато учеше в гимназията, Минка мечтаеше да си има приятел, който да я чака след училище и да ѝ носи чантата, да се държат за ръце и да зяпат по витрините. Не се намери никой. Когато отиваха на бригада, или на младежка забава - момчетата от други класове, или от други училища, се втурваха да канят на танци нейните приятелки, а Минка все оставаше сама на масата. А не беше грозна! Верно, не беше и такава красавица, дето някой ще каже по улицата: "Ейй, я вижте какво се задава!" Ама те и нейните приятелки не бяха кой знае какви красотки, даже имаше една Вили, един бръмбъзък беше, един дребосък и в усмивката приличаше на "щърба баба". А първа се вреждаше на дансинга с момчета. Минка имаше красива усмивка, но един строг и сериозен вид - може би туй всяваше респект у момчетата. И тя никога не разбра защо така набързо минаха детство и моминство, все нежелана и непрегърната. Петимна си остана някой силно да я притисне до себе си, с обич, без капка лицемерие.

Все пак, нали "за всеки влак има пътници", намери се мъж и за Минка. Едва след много години, когато живяха достатъчно дълго с нейния Мунчо, дори още преди да се затрие по чужбините и да спре да се обажда, та не го знаеше къде е, Минка се сети да размисли: дали наистина беше влюбена в него, или гледаше да не го изпусне, защото той, единствен, я прегърна и я налюби. И пак така, след много години, тя се сети да тълкува прегръдката му - дали си беше прегръдка, или някакво протягане и облягане на ръцете, от немай как. Мунчо изчезна с неговата млада любовница незнайно къде и остави на Минка двама сина и една дъщеря, които също се запиляха по чужбините. Докато бяха мънички, Минка ги прегръщаше и дори не се сещаше да се вторачи дали и те я прегръщат. По-късно забеляза: майката прегръщаше децата си, а ръцете на децата ѝ винаги висяха надолу като паламарки. Минка се усмихваше и казваше шеговито:

- Бащелковци! Също на него приличате! Как сте му взели и мурафетите!

Едва когато остана съвсем сама и нямаше друга работа, а само да се връща назад в спомените си, Минка откри много детайли, на които по-рано не обръщаше внимание, а сега не само ги забеляза, но много от тях разчете със своята си философия. Личната философия на Минка включваше тайни кодове на живота, изразени в цифри и думи - незабелязани от никой философ, от никой учен досега. Дори Фройд би завидял на нейните философски открития - доказани с безброй примери от лични преживявания.

...И тези дни, в които хората по цял свят се заключваха по домовете си и осмисляха минало и бъдеще, защото за първи път в живота си имаха време за мислене, размисли се и Минка. Вторачена ту в телевизора, ту във фейсбук, една фраза така я препъна, че пръсна целия ѝ живот, като от счупена делва, на малки и големи късове из главата ѝ, та по цели нощи Минка ги събираше, залепваше ги, но едно с едно не ставаха и каквото и да съшиваше и залепваше от тях - все си оставаха огромни пукнатини и стърчаха зловещи ъгли. И дойде най-страшното! Сякаш целият свят се беше наговорил против Минка и от всички телевизии, даже и от коментари във фейсбук, хората говореха едно и също: да отмине пандемията и да се прегърнат! Ей това беше страшното, което връхлетя Минка! В мислите ѝ се стовари най-страшната мисъл в живота ѝ, която досега незнайно къде се криеше като заспало чудовище, а сега се появи и отвори огромно устище и ненаситно поглъщаше тъжните мисли на Минка. Тя се събуждаше нощем, запалваше нощната лампа и вземаше в ръце някаква книга, да залъже самотата с четене, но книгата така си оставаше разтворена на гърдите ѝ, а Минка - вторачена в тавана, разглеждаше целия си живот, сякаш беше там всичко преживяно, и търсеше някакъв спомен, търсеше своята изгубена и неизживяна прегръдка. Всичко си припомни, даже неща, които си мислеше, че е забравила, а те изплуваха и се носеха... носеха по тавана като в безкраен океан.

...Минаха почти два месеца. Минка не спираше нощем своите пътешествия по тавана на спомените си, разгледа ги всичките до един! Нямаше никъде прегръдка! Дори във фейсбук вече нищо не четеше и не коментираше, знаеше характерите и на онези, с които не се познаваше - дори между тях имаше една такава "фейсбушка мафия" - дето едни на други си "лайкват", а Минка все никой не я забелязваше. Цял живот така, все не я забелязваха. Но тя влизаше там, за да видят нейните деца, че като е на линия - още е жива. И толкова.

Тази сутрин Минка отвори фейсбука и вяло погледна някаква покана за приятелство, на някоя си Айсел.

- Да бе, точно за тебе питам сега! - Минка отдавна си говореше гласно с всички хора по света, та нали трябваше да чуе собствения си глас от време на време. А в профила ѝ се бяха насъбрали стотина покани, които тя нито приемаше, нито отхвърляше - не ги искаше вече, толкова непознати хора, какво да ги прави. Но как да ги отхвърли, нали ще се обидят - добро сърце имаше Минка. Сега се загледа в името: Айсел. Днес е пълнолуние, сякаш това име дойде с луната - та нали Ай означава "луна". Погледна откъде е момичето - от Русе.

- И за какво ми е? Да седи при другите и да чака. Ако я върна, нали името е турско, ще ме помисли за "националистка" - дето никога не съм била, обичам целия свят! Но ще се обиди жената, ако я отхвърля.

Докато Минка си говореше сама, на екрана кацна едно съобщение:

- Како Минке, здравей! Аз те познах. Помниш ли ме? Дето ме беше приютила в София, когато нашите заминаха за Турция. Мина доста време, може да си ме забравила.

Ей това се казва изненада, стрес, сюрприз... каквото и да го нарече човек, няма да е точно.

Минка не отговори веднага и се зарови в паметта си... Колко години ровеше спомени по тавана, този къде се беше забутал, къде... И потъна в мисли...

...Коя година беше това... някъде към лятото на 1989 година. Минка беше домакин в един хотел. Такива места всеки ден се наблюдаваха от полицията, тогава още - милиция. Един ден дойде капитан Георгиев от Трето РУ на МВР. Дойде в края на работния ден и доведе едно младо момиче - на 23 години. Това беше Айсел. Беше боса - съвсем боса, без обувки. Минка помисли, че отново е хванал някаква проститутка в хотела и сега ще прави разследване. А момичето никак нямаше вид на проститутка - гледаше смирено и свенливо.

- Защо си боса - попита я Минка, а момичето погледна към капитана и мълчи...

Капитан Георгиев ѝ разказа:

- Това е Айсел. От Русе. Нейното семейство, както и много от техните, заминават за Турция, а тя не иска да замине и остава тук. Избягала е от къщи боса и на "автостоп" е дошла до София, без никакъв багаж. Трябва да я скриеш в хотела за известно време. Тя така иска. После ще видим.

- Ами ако някой дойде да я търси и да ме нападне?

- Никой няма да дойде, никой не знае къде е. Няма да излиза засега навън. Скриваш я тука и мълчиш. Нататък - ще видим.

Минка настани Айсел в една забутана стаичка, която беше нещо като килер, с разни непотребни неща, имаше легло, имаше и тоалетна. Донесе ѝ дрехи от своите, всеки ден ѝ носеше храна, капитанът също носеше храна. Така минаха няколко седмици. Един ден Айсел се превиваше от болки в корема и Минка се изплаши. Веднага се обади на капитана, заведоха Айсел в болница. Оказа се гинекологичен проблем, наложи се операция. Минка всеки ден ходеше с капитана на свиждане в болницата. Двамата бяха единствените близки на Айсел. Мина време, колко време да е минало, Минка не помнеше, но Айсел се оправи. Направиха документи за финансова помощ от съвета, намериха ѝ работа като сервитьорка, квартира... Оставаше само да я задомят.

Един ден Айсел позвъни на вратата и каза:

- Како Минке, дойдох да ти благодаря за всичко! И да се сбогувам...

- Защо? Къде отиваш, да не би да заминаваш за Турция?

- Не, мила - нашите са се върнали. Не им харесало там, били като чужди, Родината си искали и се върнали. И сега са ми много благодарни, че не съм тръгнала с тях. А щяха да ме убият, ако тогава бяха ме намерили, когато избягах.

...Да, Минка си спомни как пиха чай, как Айсел ѝ подари плетени терлици и най-важното: как я прегърна! Една топла и искрена прегръдка! Как е могла да забрави тази прегръдка? Може би единствена и истинска в целия неин скапан и самотен живот!

Сега Айсел беше насреща, в малкото квадратче на фейсбук. И една огромна прегръдка стоеше разтворена от София до Русе, за да ги събере отново - най-истинската прегръдка, като подарък за Минка - за цял един живот!

© Мария Филипова-Хаджи
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2021, № 1 (254)