КОЛЕДА

Мария Филипова-Хаджи

web

Мунчовица стоеше права пред телевизора и въртеше каналите заедно с мислите си. Празнуват хората. Забравят проблемите за малко или ги избутват нанякъде и като ги гледаш, ще речеш, че всичкото щастие е там, някъде навън, далече от нейната самота. Тя беше сигурна, че е спокойна. Надживяла е отдавна носталгията по родина, близки, минало... и сега гледаше на света с нейната си философия. Сякаш беше слязла от друга планета и гадаеше жестовете, думите, поведението на хората и на всички явления наоколо.

Закова погледа си на един от каналите на телевизора. Имаше запис на празничен концерт. Не за първи път виждаше, че публиката пее заедно с изпълнителя на сцената. "Това в България не можеше да се случи. Нашият народ обича да гледа и да слуша. Така има достатъчно време да си мисли неговите. Той живее с душата си - затворен в нея. Може би си пее на ум, може би си плаче на ум - не знаеш. Но обича да ръкопляска. Това е знак, че е чул. А дали е знак на благодарност, това вече не се знае."

Така си мислеше Мунчовица и дори тайно завиждаше на гърците, че умеят да изразят емоциите си. "Кой ще стане у нас да танцува сам пред публиката, опиянен от музиката? Никой. Защото ще го вземат за откачен или пиян. Нищо чудно и някой полицай да го отведе навън. А какво лошо има в една песен, в един танц? Нищо. Само хубаво настроение, отпускане на напрежението. Защо сме такива?"

Терзаеше мисълта си Мунчовица с националните черти на българи и гърци и се замисли над следващия танц.

Там откри нещо, което й донесе злорадо утешение. Гръцкото право хоро приличаше на българското, само че имаше една стъпка, или фраза, която при българското хоро започваше с десен крак напред, а в гръцкото - с ляв крак назад, кръстосан зад десния. "Ето го тайния код!" - рече си Мунчовица. Тя не веднъж откриваше такива "кодове", както тя си ги наричаше, и беше убедена, че в тях се крие някаква информация или от миналото или от бъдещето на даден народ, така, както жест от поведението на отделен човек крие черта от характера му.

"Добре сте си вие сега - помисли си злорадо Мунчовица, - но този ляв крак така ще ви дръпне назад, без да се усетите. А ние ще дръпнем напред, защото така говорят кодовете. Дясната страна на тялото е по-силна и щом като с десен крак си играем хорото, няма начин да не се оправим. Но кога?

Вече десета Коледа Мунчовица празнуваше с някоя бабичка, далече от дом, близки, приятели. Сякаш никога не ги е имала. Сякаш са я намерили на улицата и са я сложили в дома си заедно с другите вещи - защото трябва за нещо.

За тази Коледа Мунчовица изкара голям късмет. Бабичката беше неподвижна и безмълвна. Лежеше си на леглото, опъната като струна, и само инстинктивно отваряше уста да я хранят. Мунчовица я обръщаше като дъска на едната страна, подпираше я с възглавници, за да я задържи в това положение и я подмиваше отзад. Не се оплакваше, дори за първи път усети, че обича тази работа. Сложила гумени ръкавици и маска на устата, тя приличаше на лекар. А защо не и повече от лекар? Щом като лекарят каза да маже червените петна по гърба на старицата с един крем, а раните - с едно мастилено лекарство - те с нищо не можели вече да се затворят. Да, ама не позна! Мунчовица тайно от всички намазваше раните с йод и ги затваряше обилно с български крем "Здраве". За един месец раните се затвориха. Никой не я похвали. Тя сама си го стори, но не й обърнаха внимание. "Нищо - рече си Мунчовица, - ще дойде и техният ред."

Тази вечер свърши работата си с бабичката по-рано и започна да приготвя трапезата за Бъдни вечер. "Какво ли да сервираме на нея, освен - безброй илюзии наместо хляб..." - мислеше си поетично Мунчовица, макар че в хладилника имаше достатъчно ядене и продукти. Дъщерите на старата се бяха погрижили за това и с чиста съвест оставиха майка си и родния си дом в ръцете на българката, за да се сбъдне приказката за свраката, която пренасяла децата си през морето и оставяла живи само онези, които обещавали, че ще се грижат за своите деца, а не за самата нея.

Дъщерите на старицата идваха само веднъж в седмицата, за да заредят с продукти и да платят на Мунчовица. С това бяха убедени, че изпълняват дълга си към жената, която ги е родила, отгледала и денонощно е бдяла над тях. Мунчовица не ги упрекваше. С фразата си "такъв е животът" тя се опитваше да приеме неговата суровост, а в случая дори беше благодарна, че през цялата седмица е сама господарка в къщата.

Нареди масичката в кухнята със седем постни ястия според българския обичай, а супата с топчета и пържолите остави настрана. Нека да има от всичко. А и обичаите да се спазват. Пък и кого има тя тук, кого чака? Само Лилка. Не че е приятелка, но пък - българка. На българска софра ще седнат, български приказки ще си приказват.

"Ще взема да й ги надумам обаче!" - помисли си в един момент Мунчовица и знаеше, че рано или късно няма да се сдържи и ще изсипе натрупаното, а другият да му бере гайлето, но пожали празника и отложи за друг път. "Хайде да не е баш на Коледа, има и други дни" - махна с ръка и занарежда масата.

Мунчовица не можеше да понася хората, които хленчат и не умеят да се борят с трудностите. С Лилка бяха случайни познати, обеща да й намери работа в Гърция и си удържа на думата. Посрещна я на автогарата и й сервира наготово и работа, и квартира. Лилка пристигна с един куфар дрехи и три сандвича. "Ами донеси си едно кило сирене поне за първо време" - възмущаваше се Мунчовица. Но пак заделяше тайно по нещичко от чуждата къща и носеше да я храни, защото Лилка постоянно се оплакваше, че в къщата, където работи, хората били стиснати и не си дояждала. Едно "благодаря" не каза. Но пращаше едно след друго съобщения по телефона, да се жалва. Мунчовица харчеше карта да й дава наставления и да я успокоява. След две седмици Лилка вече имаше и приятел. В почивния съботен ден, когато обикновено се виждаха, Мунчовица й се обади, а Лилка каза: "До обяд можеш да дойдеш, но после съм заета, имам среща." Беше Задушница и Мунчовица искаше да раздаде за "Бог да прости", но нямаше на кого. Валеше сняг на едри парцали. Тя тръгна безцелно из улиците, стиснала торбичката с раздавките, и вървешком написа на Лилка съобщение: "Тъжна съм. Няма къде да отида. Ти поне да прекараш добре." Не получи никакъв отговор нито в този ден, нито през цялата седмица. Но точно преди Коледа се обади, че ще дойде. И отново започна да се оплаква. А приятелят "не ставал". Не искала никого.

"Кой знае, може би защото приятелят е заминал в България за празниците" - помисли си Мунчовица и търпеливо реши да провери за последно характера на Лилка. Ще я изтърпи за празниците, ще й предложи помощта си, приятелството си и ще чака да види - какво ще стане, ако Лилка пак завърже връзка с някого. Нареди масата и зачака.

Лилка пристигна с една найлонова чантичка, в която имаше нещо завито.

- Нося си една пържола и салата от кисело мляко с краставица, също и едно шише с газирана напитка - рече Лилка, но извади само газираното.

Седнаха на софрата, Мунчовица каза молитвата "Отче наш", хапнаха от постната софра, после се облажиха с пържолите и супата.

- Да извадя ли моите неща? - попита Лилка и получи отговор, какъвто искаше:

- Нали има достатъчно.

Заради жалванията на Лилка, че всичко трябвало да купува, да плаща квартира и нямала да може да спестява, Мунчовица й предложи след работа да се отбива при нея да вечеря - нали няма хазяи, а и все ще остане нещо. На другия ден пак дойде. Хлябът свършваше, а по празниците - затворено навсякъде. Лилка режеше последния краешник, ядеше апетитно и питаше:

- Ами ти утре какво ще ядеш?

- Без хляб ще ям. Като няма, няма - отговори Мунчовица.

- Хайде утре да си изпържим яйца. Ще им сложим и кисело мляко отгоре. От кога не съм яла яйца - нареждаше Лилка, за което трябваше да се погрижи Мунчовица.

И когато остана сама, се зае да измие чиниите на Лилка.

"Каква Коледа!" - присмя се Мунчовица на самата себе си. "Докъде ли ще стигне тарикатлъкът на Лилка?"

Ошета кухнята и пак се вторачи в телевизора. Пак записи от празнични концерти. Тези дни това дават. И отново потъна в своята си философия, загледана в онзи танц, който прилича на българското право хоро. Този път откри друго: при гръцкото хоро се тръгваше с левия крак, но той отиваше зад десния, та после с десния се тръгваше напред. А при българското - макар че се тръгваше с десния, левия минаваше пред десния и все едно му препречваше пътя. Една тънка философия, която си беше само нейна.

"Ще се оправим - ама друг път! Добре тръгваме, но кодовете показват, че все някой, или нещо ни спъва. То от тарикати и философи - каква държава става, я?"

Отпусна се на дивана и така си осъмна в Коледната нощ.

© Мария Филипова-Хаджи
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2010, № 12 (133)