PRАEDILECTIO¹

Красимира Зафирова

web

Ако се вгледаме в заглавията на излезлите до този момент книги от Любомир Милчев, ще забележим странна подсказка за това, че не можем и не трябва да се опитваме да гадаем накъде в следващия момент ще поеме авторовата диферентия. Отначало дойде "Проглеждането на гледката" и тъкмо да си помислим, че сме се озовали на "място, където се е развеществила нечия измислица" (Милчев 1993) и това не ни задължава с нищо, ето че ни споходи "Далматинецътъ Марципанъ" ("апропо, с трийсетина най-чудесни за гледане светливи картини") - явление декоративно и предизвикващо "както се казва, метафизична фрустрация" (Милчев 2000: 48) още преди да сме се срещнали с "Вещи и обнищвания в литературата", които на свой ред по никакъв начин не предполагат и не полагат каквито и да е основания за появата на Комедианти, а те наизлязоха и взеха да се разхождат насам-натам, съпроводени от адютанти и други изобличително-настоятелни пришълци, от които главата ни се замайва, подобно Алисината от внезапните котешки материализации. И не стига това, ами преди да сме си допили подсиления с ягодови листа чай, в покоите ни, отграничени от безпокоящото със солидните стени на отказа ни от участие в извън"аз"-ови случвания; та в тези покои нахлува горският пазач Мелърс, искам да кажа "Любовникът на лейди Чатърли", следван от "благоприличието на нетрагичното". Книга, наподобяваща донякъде корабен дневник, изнесен тайно от някой "Остров от вчерашния ден" или спасен своевременно от палубата на опустошения Летящ холандец, заплашен, прочее, от обезличаване, следствие надигащата се сянка на все още неслезлия от стапела, но на практика вече несвързан ни със земята, ни с морето български траулер - всеядно плавателно демократическо средство, поначало предвидено за кратки крайбрежни рейсове.

Подзаглавната добавка в "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното" (2006) - "покрайлитературни събития", ни подсеща за краевековните обгледи на други автори от последните, утвърдили се като "преходни", години. Всичките тези застрахователно-предпазливи определения говорят за една недостатъчност не литературна, а събитийна, поради което и писателят отказва да остане в пристягащото ни като корсет пространство на сегашното и, воден от необяснима храброст, ни представя естеството си, задавайки нови естетически норми или енигматично връщайки се към загърбени такива.

Веднага прави впечатление и натрапливо присъстващият, отказващ да се променя звук л. Той привнася в заглавието на книгата и в името на автора, ако безгрижно се доверим на Кабала, една езотерична златиста вдълбоченост и в същото време ясно и консервативно отказва да се прилепи към другите славянски говори - отлика, колкото приятна за ухото на познавача, толкова и дразнеща слухтенето на вечно подозиращите европейска и даже световна предилектия. От друга страна, епикурейският изглед на корицата като че ли е предвиден да не остави никого непредизвикан, макар авторът да е незаинтересовано оттеглен в дъното на изобразителното въведение. В изражението му не се забелязва ни най-малка следа от намерение да замени чашата вино с огнестрелно оръжие - предполага се, поради невъзможност да си представи как вдъхва чудната смесица от парфюм и миризма на барут. Още след първите страници обаче става ясно, че Милчев не ще да остави цялостни и ненакърнени застрашително множащите се наглеци. Дори мощта на Брама е била сломена от думите, та какво остава за така наречените "силни на деня", обезсилени колкото поради отдалечаването им от Битието на Словото, толкова и поради глуповатото им битуване сред, превърнати в механични играчки, думи и повтарящите една и съща мелодия латерни на всевъзможни нови-новенички вещи.

Виждаме как въжделенията на съвременния ни, неудържим в рамките на благоприличието, чиновник-управник избуяват и от съкровищно-скришни помисли се превръщат в разточително-показни демонстрации на благосъстоятелност, настояваща не за нашето одобрение, даже не и за нашето, ако ще и "погнусяващо се" внимание, а за неподлежаща на санкция класицистичност - класическа диагноза за класата на изостаналите, взели преднина следствие приведения в действие припев "Последните ще станат първи."

Гневът на писателя е по-страшен от регламентиран или нерегламентиран ядрен опит, защото той не руши временното убежище на диаболичното, а преутвърждава вечното, макар да е "вече старомодно да се правят вложения във вечността" (с. 172)² - както забелязва Любомир Милчев.

"И тъй, кой роман се счита да бъде добър" (с. 170) днес? - пита "достопочтената литературна наука" авторът. Преди да подскажем, че Милчев не дава отговор, на свой ред питаме: Романът на Лоурънс от 1928 година ли е по-добър или излезлият малко по-рано и сто години по-късно обявен за най-значимото произведение на отминалото столетие "Одисей" на Джойс? Въпросът остава да виси, като залутана в маранята на сегашното сажда и любознателните безпокойно очакват мига, в който тя ще потъне между непомръкващите треви и ще бъде окончателно разсипана от крак на бръмбар или величествен размах на пчела, или пък (о, ужас!) от подметката на горския пазач Мелърс.

Това, което у Милчев изглежда като обглед на злободневието, всъщност е продължение на нестихвалата от (и преди) Омир битка за смислено съществуване. Като същински черноработник артистът прокопава безкрайни тунели през лепкавите пластове объркано отчаяние и не спира изнурителната си работа, докато не се провиди първозданната светлина на цялостното живеене на човека, чието съществуване днес "е разпарчетосано… и грижата за единяването му в едно уязвимо и тревожно същество се счита за неприлична" (с. 168). А като добавим към това и "тягостното чувство, че всички ние постоянно устройваме някаква пресконференция на българското минало. И питаме все за глупости" (с. 75), картината би се съвършено откъснала от изобразителното въведение, ако не беше успокояващото, иронично или скръбно, авторово пояснение: "С времето е възможно насладите от падението да стават все по-дълбоки, но само за неколцина… и би било много тъжно да не сме сред тях." (с. 56).

Противно на обичайната логика, смятам, че най-малко загубени за съвремието ни са онези, които не губят от очи миналото и не заради прословутата приемственост, която винаги ми е напомняла щафета (един бяга, та ще се скъса, а всички други сеир гледат). Миналото не е димяща факла, която разнасяш насам-натам, за да удостовериш скоростното си придвижване в безлично пространство. Писателят с история не е пишещият на историческа тема, а оня, който не се лишава от нищо бивало и небивало. Той внимателно и дори скрупульозно следи не хода на часовника, а пулсациите на неделимото. Светът е "място особено"³, толкова особено, че дори всичките натуралности и "современности понамирисващи" не могат да го размагьосат.

Видно е, че Любомир Милчев не участва в състезанието, а когато изглежда като да участва, разваля регламента и насочва вниманието към излишества овеществени и претенциозно неупотребляеми. Символно-знаковите препратки ("гипсови асоциации" в балната зала, "дело на Колар" - с. 76) не помагат с нищо на читателя. Читателят на тази и другите книги на Любомир Милчев никак не го глезят - ако не може да плува, да ползва презокеански лайнер или да надува свирка за прогонване на акули - дадена му е пълна свобода да се дави както може. Ако все пак случайно читателят доплува до брега, Милчев пръв го посреща и разглежда профила му през лорнета си, даже си записва нещо с молив със сребърен накрайник в смехотворен бележник.

Любомир Милчев нищо не скрива - явно се гневи, явно иронизира, явно остава спокоен и в същото време читателят тъне в догадки: Негова ли е наистина "Темата за липсата на образ на българското или по-точно за разхищението на унаследените образи на българското, които биха могли да ни легитимират." (с. 82) и наистина ли смята, че след Хайдегер "човекът не е в никой случай трагическо същество, а манипулируемо същество" (с. 168) и ако е така, не ни ли въвежда уж литературно в някаква глума? Точно тук, при тази наша тревожност, авторът вероятно напуска дебатната Червена къща и оставя простор за собствените ни културни досегвания. Защото, казано е, всичко зависи от това докъде се простира нашето въображение.

БЕЛЕЖКИ

1. "Явно предпочитание" (от лат.). [обратно]

2. Тук и по-надолу всички цитати са от книгата на Любомир Милчев "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното" (София, 2006), като в скоби се отбелязват само страниците. [обратно]

3. Чинко. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Милчев 1993: Милчев, Любомир. Проглеждането на гледката. София, 1993.

Милчев 2000: Милчев, Любомир. Далматинецътъ Марципанъ. София, 2000.

Милчев 2006: Милчев, Любомир. "Любовникът на лейди Чатърли" и благоприличието на нетрагичното. София, 2006.

© Красимира Зафирова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.10.2009, № 10 (119)