Йордан Люцканов

web

Ръководството на БАН, направлявано от инстинкта си за самосъхранение и от административния си нюх¹, предложи структурна реформа на Академията, в която най-видимото е уедряването на структурните единици - институтите. Споменавам административния нюх, защото то разпознава, или предусеща, в подхода на правителството своя собствен: командно-административната метода, съчетана с популизъм. Популизмът на грижата за младите.

Доминирано от представители на природните науки (съвсем справедливо, имайки предвид огромния количествен превес на съответните институти); с мъка различаващо археология от етнография например; представящо си научната работа като ходене на работа от 9 до 17²; съгласувало знанието си с един-единствен овластен представител на хуманитаристиката в БАН, то "предложи" програма за развитието на хуманитарните науки. Приложена, тя предвиждаше прословутите "сливания", сред тях и на института за литература с този по изкуствознание (и Центъра по архитектурознание), и посочва два института (за български език; по археология с музей) и един център (кирило-методиевския), които би следвало да останат самостоятелни (каквото и да означава това). Тези звена са получили най-висока оценка сред хуманитарните при "Одита", те са и най-важни стратегически според Управителния Съвет на БАН. Случайно или не, езикознанието и археологията са хуманитарните дисциплини, които изглеждат най-близки до идеала за точна наука.

Смятам, че залогът бе много по-голям от самостоятелността на Института за литература или на друг институт, по-голям е и от оцеляването на Академията и не виждам защо да не посочим този дълбинен проблем. А той е, че обществото ни не вижда смисъл в хуманитарната наука.

За хуманитарните науки: те са неконюнктурни, но пренебрегването им ще доведе до последици, по-страшни от 45-те години тоталитаризъм

Технологичността на хуманитарните науки се забелязва по-трудно от тая на природните. Това дава основание на недоучени да твърдят, че разбират от литература, история, психология и пр. и че всъщност нямало нужда от съответните специалисти.

На хуманитарните науки е присъщ постоянен, макар и латентен песимизъм (не скептицизъм!), който почива върху натрупаното в паметта им познание за човека - върху емоционалната култура, заложена в литературата, философията и пр. Тази емоционална култура, както и всяка друга, е имане, което не следва да се заравя, а да се използва. Спомнете си евангелската притча за мързеливия слуга! Хуманитарните науки непрекъснато рециклират тази култура.

С въпросния си песимизъм те са неудобни, както всеки мъдър или прекалено умен човек в група, която "не иска да си има проблеми". Както за марксизмо-ленинизма, така и за нео-либерализма, който бива имплантиран в обществата днес, е характерен животински оптимизъм. Казвам животински, защото това е оптимизъм и на телето, и на хищника. Той възпитава самодоволство, примирение (не смирение!) и сляпо доверие в "хода на нещата". Безкритична вяра в прогреса. В този смисъл природните, а особено инженерните науки никак не са неудобни, дори напротив: в своята философия те са обърнати безкритично напред, към бъдещето. Те са царство на свободата, гледаща само напред и свободна от отговорността. Слава богу, понякога (дори често) там заговорват за отговорност, но това са изключения, които подчертават характерното.

Животински оптимизъм не се имплантира лесно. Един от начините е чрез шоковата терапия на непрекъснатия стрес, а по-точно дистрес (стрес в степен, в която той се превръща от стимулиращ или каляващ в разрушителен за психиката). Една от функциите на висящата реформа е точно тази: създава се усещане за постоянна несигурност, за недоволство от себе си и, в крайна сметка, готовност за сътрудничество независимо от собствените принципи и разбирания на склонения. Висящата реформа е средство за психичен тормоз. Животинският оптимизъм е начин да се избегне непосилното напрежение в такава една ситуация.

Поддържането на непосилен и недостатъчно осмислен трудов режим е друга форма на психичен тормоз и друг инструмент за постигане на желаното състояние на животински оптимизъм. Този оптимизъм отново се ражда като защитна реакция или пък е втълпен на "мястото" на притъпените заради изтощеност на човека по-сложни интелектуални реакции. Но в случая с науката има още един момент.

Известно е, че служебното натоварване, лошото заплащане и организация на труда влияят зле на качеството на научната дейност в българските университети. Всъщност голяма част от преподавателите нямат време или пък друг ресурс за научна работа. (А не забравяме ли, че преподаването амортизира?) Те имат интелектуалната способност и емоционалната сила да си дадат сметка за порочния кръг, в който са вкарани и се до-вкарват (например, инвестирайки в семейните си бюджети чрез частни уроци за сметка на качество на лекциите или на спорадично произвежданата от тях наука). Но нямат или са загубили възможността да превърнат това осъзнаване в публицистичен или научен продукт. Т.е. абсурдността на положението си остава тема за разговор на маса; проблемът не се споделя по социално значим начин; те губят шанса да поставят проблема по начин, който да позволи да се разработи стратегия за борба с него. Накратко, преподавателите нямат възможността да обмислят професионалното си положение и да помислят за поправянето му интелектуално грамотно и достоверно. Това е добре дошло за реформатори, които искат послушковци.

При разтуряне на БАН и вливане на учените в университетите, ако въобще се стигне до взаимно приемане между индивидите и колективите от академията и университетите, и учените ще попаднат в капана на преподавателите. Това донякъде може да се поправи, ако се преосмисли из корен т.нар. "нагрузка": накратко, преподавателите трябва да имат по-малко часове и да имат възможността да водят лекции и упражнения и на по-малък брой студенти.

Пращането на институтите към университетите ще увеличи напрежението сред преподавателите. Критериите ще паднат още, защото рискът от това да загубиш часовете си поради двойкари ще нарасне. Държавните университети ще се сринат още повече. А частните? Ще се увеличи конкуренцията между преподавателите (включително потенциалните преподаватели), което ще даде повече власт на работодателите над тях. (Защото наличието на повече преподаватели на разположение няма автоматично да увеличи броя на студентите, пък и в България броят им има горна граница. Последното важи и за потенциалните кандидат-студенти, вкл. от чужбина). Т.е. в настоящата демографска и образователна ситуация сливането на факултети и институти е противопоказно. Ясно е, че в периодите на, меко казано, стагнация целта би следвало да бъде да се запази наличният човешки потенциал, вкл. чрез адекватни административни действия.

Сливането на институти и факултети е подчинено на логика, обратна на логиката на специализация на труда. Мобилността на учените в двете посоки е съвсем друго нещо.

Има интердисциплинарност, защото има дисциплини; има възможност и за преподаване, и за изследване, защото е институционализиран и единият, и другият вид дейност.

Остава съвсем неясно защо точно хуманитарните науки могат да бъдат развивани само в университетите. Изглежда, тъкмо хуманитаристът е най-опасен, когато "не ходи на работа" и има време да мисли.

Основният инструмент за създаването на новия човек обаче е остенът на икономическата ефективност. Новата "класова борба" е икономическата ефективност. Всеки трябва да превъзпита себе си според този основен двигател на процесите в обществото и на прогреса. Новото ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) е имплантирано сега в главата на всеки учен - чрез дресирането ученият да си бъде и импресарио. Това се постига чрез въвеждането на т.нар. проектно финансиране (като преобладаващо и дори единствено в перспектива). От учения се иска елементарна макар, но задължителна счетоводна и мениджърска компетентност; така, както някога се е искало политическа - и писателите, учените, художниците и др. преминават курсове по партийно-политическа подготовка.

Проблемът тук е, че общността на практика вече капитулира. На "кръглата маса", огранизирана от инициативен комитет от Института за литература (присъстваха учени от почти всички хуманитарни и по социални науки институти), неведнъж се каза, че никой не оспорва смислеността и правилността на проектното финансиране, и не се чуха гласове против.

Такова едно финансиране е най-добрият начин дадена научна област да престане да има своя история. Тя да се затрие като автономно поле на културно производство. Да не може да се планира дейността дългосрочно. По-голямата част от гилдията да се де-професионализира: защото работата по проекти според конюнктурата превръща повечето в производители на халтура и "състезатели по производство на халтура". А халтура е всеки продукт, който е духовно неосмислен. Той може да има всички признаци на прекрасно професионално изпълнение (умно и ясно написан, с достатъчен брой интелигентни позовавания на достоверни източници и на авторитетни изследвания), но пак да е халтура.

Да имаш своя история - това означава да поддържаш и развиваш своя език, своя фонд от понятия, да може той да прави превод между все повече субекти в миналото и в настоящето.

Да се твърди, че обществото ни днес няма нужда от хуманитарно познание (защото например имало по-важни проблеми за разрешаване или защото нямало видима полза от него), е недоразумение. Преди 15-20 години някои твърдяха, че пазарът определя художествената продукция, и щом българинът харесвал сръбско и екшъни - ето му сръбско (и родна чалга) и екшъни. Някому беше изгодно да забрави, че продуктът възпитава възприемателя - в не по-малка степен от степента, в която творецът се влияе от предполаганите очаквания на публиката. А друг бе достатъчно глупав, за да не се противопостави на този процес. Веднъж нарушено, равновесието трудно се възстановява. Безотговорно благодушие е да се твърди, "нещата" щели "да си дойдат по местата". Сега може да се случи същото, може би в по-голям мащаб.

За самостоятелността на Института за литература

Литературата не по-малко от езика носи националната идентичност. Не по-тясно научно (обектно) поле е, дори обратното. Всъщност литературознанието е средищната хуманитарна дисциплина: тя съчетава подходите и признаците и на изкуствознанието, и на езикознанието, и на философията, и на историята. По същия начин стои обектът му: литературата. Тя е естетическа дейност чрез езика в лингвистичен смисъл. То е мост между езикознанието и изкуствознанието. Проявата на идентичност в литературата е не по-малко наситена, отколкото в кое да е от другите изкуства. И е по-разнородна и многоизмерна, отколкото в езика като език, и отколкото в лишените от слово други изкуства. Защото (исторически или предисторически) се е случило да експлоатира и вербалния език, и паравербалната комуникация, и изразните системи, останали в периферията на всекидневното общуване у човека.

Да се смята, че националната идентичност може да се крепи чрез инвестиция в: 1) институт за език, и 2) център за изучаване на Кирило-Методиевото дело, е недоразумение. Защото и езикът, и Кирило-Методиевото дело са само залог за идентичност. Идентичността не е природна даденост, а цел и постигано - постигано в и чрез творчество. Вярно е, че има и езиково творчество, творчество в езика, например създаване на нови думи и изрази, но това става предимно в и чрез литературата. Да се инвестира в културната идентичност чрез инвестиране в Института за български език и Центъра по кирило-методиевски изследвания, за сметка на другите изследвания и институти, е фетишизъм. Абсолютно погрешно. Вглеждане в собствения пъп. Симптом на заболяване на българската култура, което се проявява например всяка година по 24 май.

Освен това, литературата в Института за литература е отворена навън (към регионалната и към европейската идентичност, не само към българската); нещо, което едва ли може да се каже за стратегията на Управителния съвет на БАН, залагаща - или залагала - само на националната идентичност (съответно, на Института за български език като на крепител на националната идентичност и така донякъде компрометираща самия него). Разбира се, БАН не е длъжна да се съобразява с интелектуалната мода и е по-добре да не го прави, ако ще е като жабата от известната поговорка с коня. Но проблемът е, че БАН не мисли, а се съобразява с модата (пример - мантрата "отказваме се от дисциплинно-ориентираните изследвания, ще правим проблемно-/тематично-ориентирани"); и в това, че няма отговорност към националната идентичност - тук тя е случайно подхванат спътник.

Литературознанието позволява рефлексия върху идентичността от повече гледни точки; върху употребата й: социална рефлексия. Езикът е продукт (на развитие, на творчество, на конвенции), но спрямо литературата той е материал. Литературата е продукт на втора степен. Литературата е сложна структура, пресечна точка и надграждане, пре-оформяне на други: чрез изучаването на по-сложното може да се разбере и по-простото.

Така че, ако Академията наистина имаше за приоритет изследване, запазване и - по-точно - поддържане и постоянно преосмисляне на идентичността, при това на една отворена към Другите идентичност - то Академията щеше да поддържа самостоятелността най-напред на Института за литература.

Поради това, че литературата е пресечна точка на език, манталитет, красототворчество, рефлексия за битието и за обществото, то литературознанието е съвсем естествено винаги на ръба на еклектиката: което значи, че то е винаги на ръба на прословутата интердисциплинарност. От него интердисциплинарност - в мяра, по-голяма от мярата в другите хуманитарни науки - се изисква от самия му обект. Така че да се обединява един институт за литература с други означава да се прави нещо излишно и да се създават конфликти между хора.

Литературата създава възможни светове. Литературознанието превежда езика на тези светове на всекидневния език. Поддържа входовете към множество отминали и възможни светове, за да може съвременният човек и човекът от бъдещето да влязат в тях, ако и когато пожелаят. Защото простото разбиране на езика (български, старобългарски, английски) не е достатъчно. Нито е достатъчно разпознаването на определени предмети, които намираме, описани в книгите: от това разпознаване не следва разбиране.

Литературознанието подбира четива. Това прави най-напред литературната критика, но кой и как списва колонките за нови книги по вестниците, кой и как подбира книгите, за които се пише там?

За себе си, за своите

Да разбираш от себе си, от света, от история и от теория - това означава да разбираш от всичко и от нищо. Тези четири (абсолютни) ориентира за хуманитарното познание са ориентири, не приоритети. Приоритетното е в не-самоочевидното, което е между тях. Институтът за литература трудно ще осъзнае нуждата да изнамери свой нов приоритет (такъв би могъл да бъде литературата на черноморския културен регион например); но пък е на път да се лиши от един свой стар приоритет - изследването на руската литература. Дейност незаслужено обслужвана десетилетия наред. "По известни на всички причини" - поради васалитетния комплекс, характерен за българската администрация, вкл. научната. И дейност незаслужено загърбвана през последните двайсет години. Не е тайна скептичността, дори враждебността на част от колегията към русистиката, особено структурно обособената. Тук личи инерцията да се мисли русистиката като "пета колона" на руското влияние в България. От срам: част от администрацията и от интелигенцията се срамува от следите на своето минало. От същия комплекс. При всеки напън за реформа боксовата круша е русистиката. А българската русистика има да решава две важни задачи: да осмисли собствената си история като част от българската културна история, значи и като история на българския васалитетен комплекс. Проявите на този комплекс са репликите на българската страна в един вековен "разговор" с руската, която пък има своя комплекс. Да съвмести и синтезира концептуално и светогледно два толкова различни свята, като европейския и руския. Поради културно-исторически причини българската гледна точка към Русия може да има най-висока експертна стойност (ако бъде оборудвана с експертна информация и дисциплина, разбира се), сравнено с другите страни от ЕС. С едно изключение: на Финландия. Финландия има своята русистика и едва ли ще се откаже от нея дори след експертни оценки. България я има по инерция, а не защото пази структури, значи възможности, за по-добри времена (повече и по-талантливи изследователи например); България ще остави русистиката си да бъде чуждоезиково обучение (каквато е съдбата на почти всички университетски филологии у нас днес).

Българската държава не желае да разбере, че ако тя разруши съхраненото, руската администрация ще създаде и менажира своя русистика в България, към което вече е пристъпила.

Ръководител на експертната група, оценила дейността на Института за литература, е финландецът (международно-разпознаваем езиковед-русист) Арто Мустайоки. С текста на експертизата може да се запознае всеки, на английски, вж.: http://www.ilit.bas.bg/bg/Institute_of_literature.pdf. Тази експертиза разглежда заниманието с руска литература в Института за литература като безперспективно. Снизходително е готова да се вслуша в следния аргумент: руската литература е най-важната от всички чужди, исторически, за развоя на новата българска. Приема го обаче като основание русистиката да стане част от българистиката. Отминава с мълчание другия аргумент за перспективността на българската литературоведска русистика, присъстващ - но за жалост, не подчертан - в самопредставянето на института (и, съответно, на секцията по руска литература): поради културно-исторически причини българската гледна точка към Русия… Присъда, която - справедлива или не - апелативният съд на реформиращата се българска Наука не разглежда.

Отминатото с мълчание или пък просто недовидяното присъства обаче на сайта на катедрата по руски език и литература в Хелзинскския университет, катедра, ръководена от професор Мустайоки (http://www.helsinki.fi/modernlanguages/subjects/russian.html)³.

Независимият институт по русистика и изследване на Източна Европа към същия този университет предлага стипендии за изследователи, занимаващи се с Русия, Източна и Югоизточна Европа (http://www.helsinki.fi/aleksanteri/english); почти всички стипендианти в последните два семестъра са русисти (по тема на специализацията). Съмнявам се, че руската администрация субсидира тази структура.

24 февруари/ 28 март 2010

БЕЛЕЖКИ

1. "Де да имаха "административен нюх"! Добрите администратори (или сега мениджъри) са злато. Добрият администратор ще прекрои нещата с перспектива. Ръководството по-скоро има конюнктурен нюх - наследство от минала епоха." - Из коментара на мой добър познат, комуто дадох да прочете предварително текста. Личи тук-там и надолу. [обратно]

2. То няма - или нямаше - как да знае, че институтската библиотека (на кой да е институт по хуманитарна наука) съдържа далеч не всички потребни на хуманитариста книги; че много малко от потребните му книги са налични онлайн; че големите софийски библиотеки не дават книги за вкъщи или го правят избирателно. Вероятно смята, че хуманитаристите просто "си четат книжки", а на всичкито отгоре и не ходят на работа. Всъщност то е в хармония със зрители на толк-шоутата: споделят манталитет, формиран по брежневско време, не само в управленските похвати. [обратно]

3. Експертната оценка отчита социалния ефект от дейността на "одитираните" институти и звена; но тя пренебрегва специфичния културен и исторически контекст, в който дадена научна общност възниква и с който си взаимодейства. Експертно-дистанцираната оценка се превръща във фактор в менажирането на същия този контекст, който не е забелязала. Българската - банаджийската - научна администрация не желае да отчете този факт. Симптом, че авто-пауперизацията на българската хуманитаристика е в ход. [обратно]

© Йордан Люцканов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2010, № 4 (125)