ВРАБЧЕТАТА

Георги Гроздев

web

Тази сутрин към десет преди обед, когато собствениците на хвърчила ги няма, зелената кръгла поляна е засипана с врабчета в парка. По-кафяви са от нашите, като че ли по-големи и с по-дълги опашки. Чирикат на воля и кълват ли, кълват. Най-после поляната е тяхна.

Китайският писател Жао Лихон разказва: "В моето детство станах свидетел как хората масово унищожаваха врабчета. Известно време в Китай врабчетата бяха наричани "вредни птици", които всеки човек трябва да прогонва далеч от себе си. В организираната кампания за унищожаване на врабчета хиляди хора крещяха, вдигнали глави към небето, биеха тъпани, гонгове и всичко, което им паднеше под ръка, вдигаха страшен шум. Изпаднали в паника, огромни ята от птици летяха във въздуха и тъй като нямаше къде да кацнат, за да съберат сили, врабчетата падаха мъртви от въздуха, като че ги бяха застреляли с куршуми. Някои от тях се блъскаха в стени и така ги намираше смъртта. И аз съм участвал в такива "кампании" - удрях един в друг два тенекиени легена. В началото приемах всичко като смешна игра, но детското ми сърце се изпълни със скръб, когато виждах как птиците измират масово пред очите ми. За щастие, този фарс бе прекратен, врабчетата отново станаха "добри птици", заслужаващи да живеят в света на хората."

Запознах се с него в Шанхай. Носех екземпляри от издадения в "Балкани" на български език том с негови есета "Бели чапли". Изненадах се, че българите и хората от Балканите имат много сходно отношение с китайците към природата и животинския свят, към Космоса. Жао Лихон въобще не се учуди на откритието ми.

Йордан Радичков пише "Ние, врабчетата" горе-долу по същото време, когато Жао Лихон ги е гонел с двата тенекиени легена. "Драги ми господине" е любим герой и на моите внуци Тончи и Гого. Защо врабчетата са толкова симпатични? Според Радичков те са гаврошовците на големия град. Къпят се в локвите, надничат край всеки прозорец, мушкат се под всяка керемида. Виждал съм ги да кълват направо по открити маси и в "Макдоналдс".

Жао Лихон е един от четените и известни китайски писатели. Неговите творби се изучават в началното и средното училище. В споменатото есе той признава, че именно от врабчетата го е научил: свободата е по-важна от всичко. Дълго време гледал малък гаврош с жълта човка вкъщи. Всеки ден го подхвърлял нагоре, а той все се приземявал край паничката с ориз. Докато един ден изоставил ориза и отлетял на свобода завинаги.

От времето на хайките за врабчета и хора в Китай е изтекла доста вода, както и от нашенските хайки за вълци и хора, описани от Ивайло Петров. Тази истина обаче не отменя другата - всички ние произхождаме от онези отминали времена, в които все още някои са затънали до шия, други до кръста, трети до коляно, четвърти до ръба на подметките си, а предимно по-младите дори не знаят за какво говорим.

Птиците в Шанхай са на голяма почит. В парковете се поставят хиляди гнезда, за да намират, особено по-дребничките от тях, спасение. Оттук минава един от най-големите въздушни коридори, идващ от Сибир, както България се пресича от големия Аристотелев път на птиците. И в Шанхай има специален парк, подобен на местността "Пода" край входа на Бургас, където могат да се наблюдават хиляди и милиони пернати при прелета. През есента се събирали повече от 180 вида.

В Зонгшон парк съществува екзотична алея. Собствениците на птици закачат рано сутрин клетките и сядат смирено на пейките. Една бе с откъсната опашка. Може да е имала приключение с котка. Китайците викат на писаните "мау", буквата "я" им се изплъзва. Котките са се научили и реагират само на "мау". Така с "мау", а не с "мяу", успях да примамя рижа красавица край алеята и тя ми позволи да я погаля между ушите.

Високо от клоните заключените птици начеват своите песни или разговори. Спрях се и се заслушах. Китаецът на близката пейка смучеше лулата си с наслаждение. В началото бяха кратки отривисти сигнали като позивни, които пернатите изстрелваха помежду си, загърбили собствениците на клетките. После звуците се удължаваха, но ставаха по-бързи и по-бързи. Сетне утихваха, имаше мълчалива пауза и ново избухване в съвсем различен речитатив. Първо от едната клетка говорят, после другата отговаря. В третата само клатят човка, в миг неочаквано се намесват от четвъртата. Цял рояк от птичи мисли се понесе. Само небето разбираше какво мислят те за нас, хората. И хвърчилата може би, които вееха опашките си весело.

Замислих се кога ли ще имаме и ние свое българско хвърчило, кога ще разберем, че да гоним вятъра с него не е вятър работа.

Нане Стоичко още се притаява у мнозина от нас с тежката си брадва и гледа на кое дърво е миризливата му капа, за да го отсече, та да си я вземе? Не, не му е до хвърчила, щъркели точно сега...

Птиците носят послание на човека. Ако те оцеляват, ще оцелее и той. Много от малките птички с тегло по 250 грама се стопяват наполовина след дългия си полет към Шанхай.

Eсента е време за отлитане, но и време за едно обещание - обещание за завръщане.

септември - октомври 2015, Шанхай

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.03.2016, № 3 (196)

Из сборника с есета на Георги Гроздев "Свое и чуждо. Китайски разкази и загадки" (под печат).