ВАРИАЦИИ ПО ТВОРБИ ОТ ИЗЛОЖБА НА СТОЯН ЦАНЕВ, 27 МАЙ 2017, ПЛОВДИВ

Георги Гроздев

web

Стоян Цанев e роден 1946 г. в Бургас. Починал на 5 февруари 2019 в Бургас. Завършва Академия за изящни изкуства, Варшава, Полша, 1973 г. с награда на Министерството на културата на Полша.

Самостоятелни изложби: Галерия Льо О'Паве, Париж, Франция, когато за първи път в 1979 г. е открито творчеството му за европейската публика. След това - Виена, Австрия, Торонто, Галерия "Лалит Кала Академи", Делхи, Галерия "Пентюр Фреш", Париж, Галерия "Елба", Дамаск, Галерия "О'Вираж", Сепре, Швейцария, "Осло Кунстфоренинг", Осло, Галерия "56-58", Дордрехт, Холандия, Галерия "Лангегарден", Берген, Норвегия, Галерия "О'Вираж", Сепре, Галерия "Вонгремисен", Осло, Галерия "Пиктор", Гьотеборг, Швеция, Галерия "Ничидо", Токио, Галерия "Кампен", Осло, Художествена галерия "Мелбю", Норвегия, Български културно-информационен център, Москва, Галерия "Спаркасе", Есен, Германия, Галерия "ЕА", Антверпен, Белгия, Галерия "88", Люксембург, "Арт Фронт галерия", Токио, "Галерия Арт промошън", Бекмерстрат, Белгия, Галерия "Титан", Франктфурт. Както и във всички големи държавни и частни галерии в България - в София и страната.

1.

Общото ми усещане от излъчването на творбите е за накърнена нежност, фина чувствителност, професионална перфектност, уважение към мига на творчеството. Всяка творба е фиксирана във времето с дата и година, с личен подпис и сигли, типични за този творец - кръстчето например. То може да е православното кръстче, но и кръстопът, както и кръст на всичко. А кръстът според гръцката митология е съчетание на мъжкото и женското оплождащо начало, начало на живот и пребъдване.

Многозначността на символите идва от тяхната неясност и широкото поле за въображението на зрителя, ако той има такова.

Роднини сме със Стоян Цанев, нашето издателство направи и албума му за 60-годишния юбилей, имаме духовна връзка, въпреки че не се виждаме често - той в село Лъка, аз в София. Цени моите книги и им дава положителни оценки, значи, че й ги чете.

Като гледам картините му - искам да го разгадая като творец, а не като битов индивид, който, както всички нас, е в своя лабиринт с предизвестен изход и вход.

2.

Имаше един период, в който бях сепнат от стилистиката му, не намирах смисъл в абстрактните пейзажи или анализи. Интересът ми е свързан с паралелите с литературния стил и отношение към света. Средствата могат да бъдат различни, но душата, от която извира погледът на твореца, е интересна за мен.

Още от времето на Кандински и Полак абстрактното изкуство влиза като в ръкавица в определението, че то е нещо неразбираемо и отвлечено. Отказва да изобразява предмети и събития, които можем да видим, осъзнаем, усетим около себе си.

Съмнявам се в това определение. Творецът е втъкан в околното и като индивид, и като съзнание. Той се измъква от видимата реалност, както и от невидимата чрез някаква своя плетка от следи, с която заблуждава и себе си, и онези, които вървят след него или покрай него като следотърсачи. Основателите на този стил твърдят още в началото, че проблемите на изкуството са свързани с проблемите на обществото, тези творци не се отказват от идеята за развитие и прогрес. Сиреч не са мизантропи и отшелници.

Тогава? С този абстрактен стил, който (уж) не напомня за наблюдаваната реалност, те всъщност предизвикват зрителя - значи, все пак разчитат да имат такъв - да дописва сюжета чрез своето въображение и култура. Според стъпалата, на които се намира неговата личност, ще може да си въобразява различни истории и сюжети, да усеща различни чувства. Така той ще е максимално освободен от натрапването на опита и мислите на художника.

Така разбирам това изкуство в момента или поне така то ми действа в момента. Тръгнеш ли по следите от геометрични фигури и цветове, тръгваш по един инстинктивен, а не осъзнато съзнателен маршрут. Като му казах на Стоян, че размишлявам над творбите му, до които получих бърз достъп чрез интернет от галерията в Пловдив, той се засмя и каза: "Не размишлявай, а просто гледай!" На другия ден му се обадих втори път, за да му споделя откритието си: в една очертана някак небрежно в черен цвят и незавършена окръжност ми се привижда нещо като глава на диво животно - малък сръндак с наболи рога, нали съм ловец, или може би глава на ягуар, заради петната по кожата около врата. Той стана още по-весел. Мисля, че откривам нещо реално за първи път, това е наистина ново за теб. Отговорът беше: "Няма глава на сръндак, няма и няма да има образи от реалния свят!"

...Съзерцавах въпросната картина и колкото повече потъвах в нея, толкова повече въображаемата глава се превръщаше в игра на четката на художника, в случайност, която ми се привижда, защото съзнанието ми носи предварително този образ или опит. Друг зрител навярно би привидял нещо друго може би.

3.

Художникът разчита на фигурите от Евклидовата геометрия - конуси, пирамиди, квадрати, окръжности, кубове, паралелепипеди, линии, точки, на цветовете... Този речник е изтълкуван още от Кандински. Ето какъв смисъл е влагал все пак той. Кандински притежава изявен усет към цветовете и формите. Това намирам в конспективен вид в интернет. Той им приписва смислени асоциации и ги подрежда в противоположни двойки:

• синьо (студ, небе, метафизичност, безкрайност, спокойствие, концентричност) срещу жълто (топлина, земя, агресивност, ексцентричност)

• черно (тъмнина, безнадеждност) срещу бяло (светлина, възможност)

• червено (живот, възбуда, сила) срещу зелено (спокойствие, неподвижност)

• оранжево (иритация, движение) срещу виолетово (охладено червено)

- Точката е първоначалният елемент на празната площ. Хоризонталата е студена, носеща основа, тиха и черна. Вертикалата е активна, топла, бяла. Свободните прави са подвижни, сини и жълти. Самата площ е горе лека, а долу - тежка, вляво като "далечна", а вдясно - като "дом".

Освен това Кандински се опитва да свърже някои цветове към определени форми, като например синия цвят с кръг, червения с квадрат и жълтия с триъгълник.

4.

Така откривам за себе си полето на Ентропията в картините на абстракционистите, не само в творбите на Стоян Цанев. Стават ми близки, защото и в моя роман "Ентропия" - третия от поредицата "Плячка" и "Непотребния" - връзката между лица, събития, причини и последици не е логична, не е ясна - читателят "нищо" не разбира, а да се озори да мисли, няма време, а и може би няма "мисли" в момента по конкретния повод. В този роман времето и пространството не само че не са започнати логично, но те са и логично незавършени, какъвто е и целият ни свят. Само че "Ентропия" не е абстрактен роман, мисля все пак. Евклидовата геометрия, дори Анщайновата относителност вече са изостанали от едни други представи. За тях пише и говори Стивън Хокинг, но те живеят от древни времена в човешкото съзнание. Според съвременната физика е възможно да пристигнеш на едно място преди още да си тръгнал за него. Изкривяването на времето и пространството, което тепърва ще опознаваме, дава други мащаби на Космоса, от чийто размери се плашим.

Дали абстрактната живопис не е едно такова "бръщолевене" за тези измерения, интуативно напипвани от талантливи творци като Стоян Цанев?

5.

Какво откривам, като гледам картините или керамиките му, затворени в рамки? Приличат ми на лунни или космични пейзажи, на снимки, правени от космически апарати на непосетени планети, на лунни снимки. Фигурите на Евклидовата геометрия не са идеално изобразени, те са незавършени. Мисля за цвета на фоновете и за тези незавършени фигури. Въпросът: "Защо са такива, а не други?", губи смисъл. Те са такива и това е. Все повече възприемам тези знаци като символи от един колкото универсален, толкова и дълбоко личен език, езика на художника. Нов език, новосъздаван език, нещо като йероглифи, които чакат да бъдат разчетени. Мисля ги като символи без контекст със средата. "Гледай и не размишлявай!" Ето попадам в новата му изложба на един свитък, поне на това ми прилича, руло от навита повърхност, който е акцентиран на върха на конус или сложен над паралелепипед. Виждам и нещо, което стърчи като част от палец, или като част от показалец - сякаш предупреждава. Аз това виждам, но дали е това, остава тайна, загадка, не е ясно, не може да стане ясно.

В това е може би ключът на абстрактната живопис. Впрочем в тези нови творби има ключалки, много приличат на такива. Довяват асоциация за ключове, за затворени, заключени врати, за светове отвъд заключените пространства. Отвори, които нарушават целостта на кубове и паралелепипеди, дето ми приличат на слепени жилищни блокове, с отпечатани знаци върху техните стени като следи от извънземни. Макар фигурите да са пространствени, целостта им е условна. Както е условен, привидно реален и нашият човешки свят. Липсващото у тях е отнето не от художника творец, то е отнето от Времето, от Съдбата, от Провидението може би. За този необратим или вселенски процес в Мирозданието художникът просто ни дава знаци. Виждам, че и той като някакъв Бог, независимо дали вярва в Бог, или не, търси равновесието и хармонията, които са безвъзвратно загубени в центрофугата на Ентропията. Центрофугата ми прилича на Конус, но конусите при Стоян Цанев са обърнати с основата надолу, най-много наклонени и им се вижда дъното. А при центрофугата на Ентропията конусът е обърнат с върха надолу категорично.

Така се ражда моето тълкувание, че в неговия свят може би Ентропията не е настъпила напълно, или поне не я осъзнава така. Както в света на Буда нирваната настъпва, като затихнат всичките ти желания, причина за бедите ни, когато си посетен от неведомите сили, отвеждащи те в Отвъдното.

Откривам в тези лунни следи на абстрактните пейзажи на Стоян Цанев и опит да се надникне в Отвъдното. Извечна човешка мечта. Като книжовен човек продължавам да се взирам в този запечатан глинен свитък, а постепенно се разубеждавам, че е наистина свитък. Може да е спирала, спиралата на безкрайното познание и самопознание, недостъпно за човешкия свят.

Картините на Стоян Цанев ми напомнят древната китайска философия. Той прочете с интерес книгата ми за Китай.

Защо ли? Защото за разлика от европейското Просвещение китайците не поставят човешкото и човека по-горе от останалата вселена. Ние сме само част от кръговрата, може би не най-важната негова част, както си мислим. Освен това по европейски сме малко високомерни - все гледаме на света като обект, а за себе си запазваме специалното място на субект. Така си изработваме гледна точка. Макар че няма такава точка, от която можем да знаем и видим всичко, което ни се иска. Съвременната физика и астрофизика го е установила като закон още в трийсетте години на миналия век.

Може би си въобразявам, но си мисля, че абстрактните платна и керамики изкривяват по някакъв начин пространството и времето, психическата реалност на зрителя също се огъва. Затова аз поне се чувствам и субект, и обект, съзирам света вътре в мен, възприемам себе си не само като нещо външно, но не и само като субект. Абстрактното, отвлеченото може би ни води, по принципа на парадокса, накрая към много конкретното. Към самите нас.

6.

Пътят не е задължителен, нито е предначертан. Може да бъде или да не бъде наше откритие. Но е възможен.

За тази възможност художникът творец работи. Защо работи? Като Кришна заради удоволствието от работата, но нали и той е част от бита, който е игнорирал в творбите си. Кой ще ги купи и защо? Един типичен български и балкански въпрос. Буда е казвал, че монасите трябва да просят паничка ориз, за да поддържат обратна връзка с хората. Биха получили милостиня, само ако другите им вярват.

Кой днес вярва на изкуството в България?

И това е част от предизвикателството на Стоян-Цаневото творчество.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2019, № 2 (231)