ИЗ "ПЛЯЧКА"

Георги Гроздев

web

Думата "плячка" е с вековна употреба и дълбоки корени. Смисълът й е еднакъв у всички балкански народи. Тя като че ли ги сближава.

"Плячка" означава:

- "удар", "рана", "загуба";

- заграбено или отвлечено през време на война;

- придобито с грабеж;

- животно, което е нападнато от човек;

- животно, което е преследвано от друго животно;

- получено евтино, без труд.

Основата й идва от "натискам", "притискам", "нападам ненадейно, с изненада". Латинските значения на същата дума ни отпращат към "плен", "чума", "холера", "наглост", "вадене душата на някого", "мор".

Има и второ, по-тясно значение в смисъл на "дреха". Онова, което е на гърба ни, и онова, което е заграбено, е едно и също.

1.

"Който се бои от мечки, да не влиза в гората". Хънтъра поздравява с поговорка дамата от Америка. Мери е на чакалото. Луната крие лице в раздърпани облаци. Дебнат мечка.

Тя притиска неволно коляно в коляното на Хънтъра. Той се усмихва. Мери съблича ловното яке. Топло е. Тя къса обратния си билет за Америка. (И да не е истина, нека си остане така, та да не се накърнява американската мечта.)

Чакалото е здраво заковано с борови греди. Уплътнено е със стъклена вата срещу съсели и други дребни твари. Те, за разлика от срамежливата луна, щяха да надникнат в тясната стаичка онази нощ. Напоено е с дъх на борова смола, на тютюн, на барут, на американски хормон също. Мирише на неподправен живот. Life, купен за малко срещу добри пари. Скромен билет за пристигане в собствената дива, истинска същност. Мери е била тук! И още много пъти ще бъде.

Тя бяга от слабите. Търсят в нея подобия на майките си. Треперят като плъхове за пари. После за здравето си. Мери мрази мъже, които не могат да губят. Мнозина желаят да я притежават. Не им позволява да смятат, че всичко е достъпно. Обича да не сключва изгодни сделки. Осъжда се на самота, а е хубава. Жадна е за живот. Къде е мъжът, който ще й върне простора на света, ще я изведе от лабиринтите? Инстинктивно го търси.

Мълчаливият ловец я привлича. Непрекъснато е в контакт с него. Не е нужно да му обяснява каквото и да е. Той е като куче. Всичко разбира и винаги е там, където и когато трябва. Не се натрапва. Излъчва естественост, сигурност, спокойствие. Каквото каже - го прави. Не се оправдава. И самосъжаление няма! Сякаш целият свят е негов.

Ракията на Хънтъра, дъхавият качамак топят сърцето. През дерето, оттатък по склона, до самата гора са насипани жито и ечемик. Свине идат редовно. Всяка зима на бялата поляна умират по пет-шест с трофейни глиги. Планината дава.

Кучетата са прибрани. Пердетата - спуснати. Стените имат уши. Всички се притаяват. Дошло е време да онемеят. Лакърдиите нямат край.

През прозореца - наблюдателница и амбразура, Ханс наблюдава с бинокъл. Наднича и през оптическия мерник на карабината. Вътре в окото е черният кръст. Тази вечер ще бъде зачеркнат още един глиган. Един мъжкар, готов да опложда.

Появява се петно. То мърда ту напред, ту назад. Ослушва се. Души въздуха. Хапва вече. Под луната и облаците петното изглежда като валмо от тъмна материя. Подобно на ония галактики от долината на Гъм. Те са на две хиляди светлинни години разстояние от нас. Току-виж се щурне из сенките на гората библейският митичен глиган.

Ала и Ханс е атавистично животно. Реди патроните в пълнителя на пушката внимателно и предпазливо, със стаен дъх.

Прожекторът окъпва поляната. Тя става гола. Глиганът повдига зурла. Обърнат е с челото си към прикритието на немеца. Никак не е удобен за улучване.

Примигва и гледа озадачено. Сякаш си търси хавлията в банята. Учуден е от светлия кръг оттатък дерето. Прилича му на космическа чиния. Дали не са дошли извънземните предци да го вземат при себе си? Излита поканата. В плешката му тя пробива своята черна дупка, от която ще излети или в която ще пропадне душата на глигана.

Той вече се мята по стръмното. Рита подлото място. Замира с прехапан език. Струйка кръв се промъква под четината. Попива. Оставя своя код, преди да си замине пред толкова свидетели. В миг глиганът се освобождава от семето си. Да не загине и то с него. Само природата може да го измисли. В смъртта да те сполети оргазъм. Семето също попива.

Хънтъра стиска ръката на стрелеца. Хънтъра винаги дублира. Една секунда след това. Ако глиганът не падне от първия изстрел, да падне от втория.

Сега пропуска. Не иска да отнема лова на Ханс. Сигурен е в него. Мъжете вече са вън, любопитни като деца. Добър изстрел, хирургически. При едрия лов дивечът е на този, който стреля първи.

Космическата чиния изчезва. Ловната хижа изниква отново. Няколко стаи за гости. Просторен хол с камина. Обичаен силует - комин, миролюбиви прозорци. Все едно че нищо не е било. Животните са у дома си. Хората тук са неканени. Гората се отърсва от ехото на изстрела. Десетки живи и диви очи часове след това ще бдят. Ще се озъртат. Стадото на глигана няма да дойде лесно пак. Смъртта му за тях не е сантименталност. Те биха яли и край трупа му. Само ние, хората, обичаме да позираме. Да се правим на нещастни или на герои. Смъртта е мъдро връщане там, където сме били, преди да се родим. Дивите свине го знаят по-добре от нас. Просто ги държи нащрек миризмата, оставена небрежно сега.

След полунощ техните валма ще се търколят отново. Ахмед е изсипал зърна. Те са по-вкусни от корените. Ако човекът на Хънтъра ги забрави, ще бродят трийсет километра. Толкова изминават за една нощ.

От тялото на глигана се възнесе кървава пара, а той изгрухтя. Тъкмо го бяха хванали за крака. Дърпаха го.

Ритна и скочи. Олюля се. Първите му стъпки бяха неуверени. Сетне се затича. Измъкна им се под носа. Не взеха карабината. Излязоха по ризи, разгорещени и развеселени. Трябваше все пак да дублира. Длъжен е да открие раненото животно. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Всъщност Хънтъра се озова в резервата, след като предшественикът му бе разпран от глиган. Отвори се щатна бройка. Мнозина отказваха назначение в забравения и от Бога край. Хънтъра дойде доброволно. Архиро тъкмо го беше напуснала. Месеци след това дъщеря му Анастасия изчезна.

В храстите край дерето се чуха кучешки писъци. Глиганът отвърна кратко и злобно. Кръвта му го давеше. Гръм събуди задрямалата луна. Мъжкарят заора с бивни в снега. Пързаля се към Хънтъра. Човекът не мръдна. От цевта на карабината се отдели дим с барутен дъх. Кучето, цялото в кръв, се мята с глиганско ухо в уста. Ухото не се откъсва. Хънтъра вика: "Пусни!" Кучето се откача и пада по гръб. Той го понася на ръце. Зад него влачат трофея на Ханс. Глиганът изхърква от време на време. Всеки път кучето трепва в ръцете на Хънтъра, стряскано от хриповете.

Ханс философстваше: започнат ли да ремонтират пътищата, значи държавата ви стъпва на крака. До петнайсет-двайсет години ще стане.

Ханс обича жените. Умее да изгражда отношения с тях. Особено се разгорещява след лов. Бърза да докаже мъжествеността си и по този начин. Срещу пари дами го следват покорно.

Веднъж счупи легло. Поръча си желязно. Донесе огледала за стените и тавана. Искаше да се наблюдава по време на секс. Ахмед и Данчо влачиха опакованите огледала на гръб. Строшиха едно, докато стигнат до по-малката хижа. От нея се тръгва към мечите бърлоги.

Бъбрят край камината. Ханс е категоричен - истинският мъж пие и се напива поне веднъж на месец до безпаметност. Това е руски обичай!, смее се Хънтъра. Пази се от чашката, след като Анастасия изчезна.

Ханс пита: "Колко пъти мистър Хънтър ремонтира прахосмукачката си "Ракета"? Защо не купи нова?"

Редовно се прегръщаха и запяваха:

Искаш ли да си добър съпруг
и жена ти да не шава с друг,
бързай, момко, докато е време,
вземи си жена от Крушовене.

Страстта на чужденеца да стреля развеселява Хънтъра. Той не подозира - Ханс мечтае да е по-добър от него, бленува да е най-страхотният любовник и ловец. Полага непрестанни усилия.

Пътят към сърцето на планината е тесен и стръмен. Ако пропаднеш, измъкване няма. Гората е в топли цветове. Есента си спомня зеленото лято. В пространството се носи паяжина. Лови тъгата, която струи. Гони тайнствен и може би гибелен код.

Навярно никога не ще убият Хънтъра, ако е животно. ("Хънтър" е прозвището на Ловеца, дадено му от чужденците - негови клиенти и приятели. Hunter - ловец, to hunt - ловувам.) Предпазлив е към общите вървища. Сменя внезапно маршрута си. Изплъзва се.

Гръмва сензация от резервата. Надяват се да изкопчат нещо. Вестниците са гладни. С всички средства и на всяка цена - борят се да оживеят, да удължат живота си на еднодневки. Когато ги чете, човек разбира - животът ни е некролог, писан от мародери.

Хънтъра е вдън планините. Затулен в мълчание. Ловът на хора има сурови правила, както и ловът на дивеч. Хънтъра е рисков човек - много пъти гърмян и много пъти убиван. Няма как да го пипнат страхливци, жадни за кръв. Нека първо намерят, а сетне извървят нечовешкия му път. Нека тогава го стигнат. А най-подир - да го улучат с далекобойната си оптика за първа страница. Един наистина жив сред обречени. Такива екземпляри са трофейни. Главата му им е нужна за украшение и доказателство - никой няма да се измъкне.

Билата на планината синеят до хоризонта. Когато тези била бяха голи, Хънтъра носи на ръце пръст и корени. Да я има гората, да има свой честен хляб.

Можеш да убиваш. Можеш и да създаваш. Свободен ли си да избереш едно от двете? Зависи с какво подкупваш бъдещето. В такова време потъна Ловеца на мигове. Как да го преброди? Беше въоръжен и опасен. Беше изчезващ вид.

Лов на елени, много елени, глигани, мечки, вълци, кошути, сърни... Колко изненади преживя вече Хънтъра? Елен умря в двуметров вертикален скок след като бе улучен. Четири мечки изникнаха на пусия за диви свине. Едната се натъкна на Вилхелм. От стрес тя се насра, преди той да го направи. Немецът гръмна с прегърната в съня пушка.

Хълмове се люлеят и като море отдалечават хоризонта. Не е ли това място през девет планини в десета? Някъде там, в неизвестното, имало изоставено село с двама жители. В каменна къща мечка разкъсва овце. Напролет господарите на планината са луди от глад. Яко пасат. Само на трева не се издържа. Вълшебната мас вече се е стопила. Оживяла е мечката. Откърмила е рожбите си.

Рекичка пъпли. Под камъни се крие пъстърва. Отбиваш водата. Вдигаш и събираш. Местните жители преживяват някак само с риба, картофени ниви и овце. Тук често идва банкерът Ханс от Мюнхен. Правил е снимки на дървета, на планини, на небе, на цветя, на каменни къщи по била. На ловни надзиратели, разпалващи огън в снега. Оставил е албум. В него има и рисунки на мечки и зайци. Рисувал, докато си почивал край камината. Сръбвал ракия. Ако се съмнявате в градусите, ловният надзирател Ахмед носи спиртомера. За нелегалното питие не бива да се говори и пише. По същата логика се оказва - животът ти не се е състоял, ако не си бродил в планината.

Поляната е опасна, но не винаги и не за всички. Тя е спасителна в зимните нощи. Не е хищна и сляпа като вълка. Едно изяде, десет удуши. Детската смъртност сред тези хълмове и дерета гони деветдесет и пет на сто. Затуй семето на мъжкаря е от космично значение. Цивилизацията убива инстинктите на човека. Развращава го. Хънтъра недоумява. Големите хайки не изтребиха вълка. Той изтреби приплодите. Глутници скитащи кучета убиват професионално, поучили се от своите довчерашни господари.

Човекът иска да помогне, да измени, да подреди. Разумът е създаден, изглежда, да търси ред във Вселената, хармония в безредието и хаоса. Какво самочувствие - да вярваш, че ентропията на битието ти е подвластна. Красив, но обречен стремеж може би.

Огромен вълк се изплъзва на Вилхелм. Рижия се обадил: "А-у-у-у!". Хънтъра също. След малко вълкът отново: "А-у-у-у!" През просеката се вижда - звярът иде. Разсеяният Вилхелм сякаш брои планините. Хънтъра мълчи. Вилхелм дреме. Прилича на манекен в ловно списание - от ботушите до шапката с перо и супероптика. Рижия подава глава наблизо. Вилхелм се стряска. Рижия се обръща и подлага гърди на открито. Някой вие. Сигурно е вълчицата, дето изчезна вдън горите миналата седмица. Карабината на Вилхелм изплющява. Събаря съчки и клони.

Космосът не иска Рижия днес. Изчезва замислен за вълчицата, която го вика. Може пак да се обади. Сега се е скрила от двукраките. Рижия не се уплаши. Видя онзи с перото. Чака я, милата, до последно. Не затвори очи пред смъртта. Стана му леко, докато се спасяваше сетне презглава. Вилхелм гърмя, додето свърши пълнителят.

Вълчицата гледа отнякъде. Тя ще слезе при Рижия тихо с първия за годината сняг. Утре ще навали, навали... Рижия ще потъне в мъдрото й око.

Хънтъра се тресе от смях: "А бе, ние тоя вълк на учебен го направихме. И на Данчо, и на Ахмед излиза. Мамим го. Дойде, и го изтървем." Чужденецът подразбра нещо от анализа. Усмихва се гузно. Вълк не беше планиран. Чакаха глиган. Убиеш ли вълк, правнуците ще пазят снимката ти.

Мери не иска да слиза от чакалото. Кое е най-свободното животно на земята? - пита Хънтъра. На горския козата и на ловеца жената. Първата пасе, където си иска. Втората прави каквото си иска, докато нейният ловец го няма. Като го отпусне благата ракия, Хънтъра се перчи. Умореният ловец не се дава в любовта на десет бръснари. А защо точно бръснари? Те са отпочинали, все на място пристъпят. Не бродят дни и нощи.

...Американката се пооправи. Въодушевена и затоплена, надникна през прозорчето на чакалото. Мечката била вече в дерето. Седяла глупаво. Зяпала срещу тях. От страх Мери хлъцнала. Хънтъра рекъл да изкара своята карабина през прозореца, та да не губят вечерта откъм лов. Мечокът нямал време да позира. Рекъл "Фу!" и духнал. Хънтъра прехапал мустак. Блъснал прозорчето. Един такъв голям и широкоплещест. Главата му опирала в тавана. Погледнал виновно Мери. Тя изфучала на свой ред. Мушнала се под лакътя му. Хънтъра не разбрал - упрек или прегръдка било.

- Изпуснахме, видя ли! - издрънкал, обзет от угризения.

Хънтъра често излиза нощем, щом няма клиенти. Да не си търсиш козата? - шегуват се на другия ден с него. Не поема шегата. Избягва отговора. Гледа в земята. Тръгва, без да каже къде отива и кога ще се върне. Къде броди и защо? Кучето му и то мълчи.

В късна доба зърна светлинка. Трепка в гънката на далечен хълм. Било доскоро музей на партизани. В същото дере застреляли навремето точно толкова на брой и от "враговете на народа".

Сега е "база" за бели робини. Такава е мълвата. Тарторът е някой си Златю, но му викали Змея. Отвличал моми за ужас на родители и близки. Търгувал с плътта им в чужди земи.

Хънтъра знае легендата. В нея змеят е магьосник, а не похитител. Роден е от змии. Те живеят в корените на вековни дъбове край свети места и оброци. Прокълнат е онзи, който посегне с брадва на такова дърво. Змеят се показва само на харесаната от него мома. Понякога тя става змеица.

Не годеници били момите на Златю, а негови жертви.

Хънтъра е сред лозя край пътя. Обича полския лов. Сменя рефлексите, обстановката. На този лов се стреля повече. Пак е с чужденци в слънчогледови и царевични ниви. Наблизо - язовир с патици. Има и обори. Чудно е, че керемидите им стоят още. Прелитат ята от яребици. Забелязва заек, лисица. Обаждат се и гъски високо над пътя. Това не може да се види в новините - ястреб улавя врабче.

Тревите са мокри и жълти. Листата на лозята са с цвят на бакър. Намира баберки от грозде, изоставена леха с чушки, малка колкото юмрук диня, вече накълвана. Обаче розова и подслажда Хънтъра. Алени шипки - колкото щеш!

Яребица върти свредел нагоре. Улучена в главата. После тупва между чуканите. Закъснял за ятото си пъдпъдък изкушава ловците. Яребиците само това и чакат, за да се спасят. В спотаените бурени заекът ги вдига с върховете на ушите си. Яребица пада с красива парабола след далечен изстрел. Кучетата са настървени да я намерят. Тя потъва вдън земя.

Стряска го едра яребица. Голямо ято се е завъртяло до самите автомобили. Мъжкият е наедрял. Това решава живота му. Остава последен при излитането. Красивата му шия и гърди са пронизани.

Вали ситен проникващ дъжд. Буци кал се лепят по ботушите. Ходенето е мъчително. Ловците са мокри до кокал. Хънтъра върви приведен. Небето е сиво и охладняващо. Замислен е.

Как да направи от калта и водата, след като не е Бог, онова, което да вдигне погледа към небесните ни корени?...

Ловецо на мигове, ти не знаеш. Любопитството води към клопка. Тя очаква човека без шанс за спасение и път назад. Само Аллах, според източната поговорка, е милостив. Докато сме на лов, пропускал да брои дните ни.

Има ранени яребици. Те препускат между обезглавени от комбайни слънчогледи. Бързат да потънат в тревата на забравата. Да се сгушат в дивата си същност. Хънтъра да подритва наоколо - те да се спотайват като натрапчиви мисли, страстни желания, преживени насън, истински и неистински. Да сплетат със сламки, вода, кал, слюнка счупеното от сачма крило. Да го запечатат със звуци - думи в идещите нощи - дълги, студени, зимни. Да се спасят в тъмното. Да се спасяват в светлото. От чакала, от лисицата, от дивата котка, от скитащите кучета... Може би в следващия ловен сезон някой ще ги улучи отново. Те ще се търкулнат смирено в ловната му торба. Той с почуда ще зацъка с език. Смирен на свой ред от несломимия природен закон. Всичко живо да разчита на себе си и само на себе си!

Хънтъра е пропътувал километри дотук. Срещу него идеха снежни талази. Те криеха мъгливо и замръзнало било. В топлите улици на града го поля полицейски буркан. В четири сутринта се скитат пияници. Надуй балона! Разочарован от неуспешната засада, старшината пожелава слука. Дългият и коварен път е пуст. Снегът се оттегля зад билото. В низината пръска дъжд. Насрещни фарове мъкнат зеле, моркови. Закъсал е товарен камион с ремарке - пълен е с тикви. На връщане ще го срещне пак. Само тези и нашите тикви са по пътищата! Джипът на Хънтъра вярно отблъсква пътя зад гърба им. Минути преди уговорката са там. Мястото е символично. Нарича се ресторант "Европа". Намира се на вечния път Изток- Запад. Всъщност е навес с няколко маси.

След яребичия лов спряха уж за малко под асма. Тъй както бяха кални и мокри. Чужденците се озоваха в селски двор. Озъртаха се любезно. Домакинът чевръсто стовари раницата си. Изприпка до мазето. Виното беше старо. Хлъзгаше се. Обръщаха каните заешка кръв. Човекът подаваше глава от избата и протягаше кана след кана. Така до края останаха прави, спрели уж за малко.

Колко ли часове бяха минали, къде ли се бяха отнесли тъй неусетно? По едно време стопанинът плеснал с ръце: "Бурето свърши!" Закарал ги с джипа на Хънтъра. Все си повтарял: "Ти си пиян, ти си пиян!" Даже гърмели по случай годежа на съседката.

Били с розови бузи и побелели от завалелия сняг коси. До днес Хънтъра не си спомня ясно снега, бурето, гърмежите. Носи усещане за умора, за вълшебен унес. За мимолетно блаженство, когато си бил и не си бил. И къде си бил? А ти се иска да се върнеш - точно ти и точно там.

Бог да пази спотаените яребичи сърца в тайнствените треви до следващата им среща с Хънтъра. Пъргави и отривисти - внезапни мисли - да стряскат цевите. Преглътнал вълнението, той да се мери с хладно око. Бързите им криле да ги отдалечават. Под онова небе, в онази вода и кал - с предчувствие за белота, за стъпки в снега. За нещо неочаквано и хубаво, което иде.

Кошута роди тази пролет във високите треви на гробищата. Хънтъра я проследи. Загледа се подир потъващата й сянка. Видя каменни кръстове. Друг свят в друго недостъпно измерение.

С какво ние, човеците, сме нещо повече от тази кошута? Нейният красив скок утре ще увенчае лова на чуждоземец. И отново, и навсякъде бесните корени. Сплитат нозете и дърпат. Изригване на бурени. В тях се губиш, в тях потъваш. Дивата красота се продава. Вратите на къщите са отключени. На закачалките в антрето висят дрехи. Покъщнината си стои. Пещта на селската фурна зее. В отколешна пепел личат следи на изчезнали мишки. Има вълци, чакали, лисици, а и един глиган. Той спи от време на време в училището. През жегите мечокът "Фу" го изритва.

Ревът на дивото буди Михал Белия и Еню Тъпана. Те не си говорят от години. Двамата жители на изоставеното село.

Всеки по свой път с раница на гръб ходи зиме и лете за хляб до съседно село. Хънтъра следи мечката и забелязва. Михал и Еню надничат през прозорците си, чуят ли гърмежите в усойната гора - горе, на високото. Вдигат бради към небето. Сетне проверяват залостена ли е вратата. Зареждат двуцевките.

Само веднъж Хънтъра слезе в селото. Между плочите на калдъръма струи трева до кръста. Къщите са двукатови, дуварите - каменни. В някои обори сеното е още там, мухлясало.

Хънтъра чу да издрънква джам. Улови човешко ръмжене:

- Тука работа нямаш! Твойта работа е в гората!

Хънтъра схвана. Изчатка предпазител. Пушката е готова за стрелба.

Вече наблюдава от хълма. Силуетът му е призрачен. Някой е слязъл от небето. Спрял се е. Отново се връща, откъдето се е появил. Все едно никога не го е имало.

Искаше да пита за името на селото. Що за хора са старците? От изчезналия свят те май са последните. Кой ще си губи времето да му обяснява? Навремето превърнали църквата в кочина. Да изглеждат по-богати, връзвали големи торби за зоб под главите на конете си точно пред хана в града. После хлътвали амбициозно. Винаги е имало какво да се пазари по тези земи. Дърводобив, пчеларство, всякакъв добитък. Някои се усъмнявали в новодошлите. Излизали уж по нужда навън, а надниквали под муцуната на коня. Празната торба родила името на селото. Следващите времена се зачевали в нея. И вие ли сте от торбата с лъжи?

На връщане от хана Еню Тъпана бил с мома. На по-старите не им стигнало време да я предупредят, или пък не смеели да й кажат. Случило се в каруцата, върху празната кожена торба. Минавали през усойното дере. Там сега Хънтъра е нахвърлил дъски с набити нагоре гвоздеи срещу бракониерски гуми. Изглеждало лесно и позволено. Момичето било съседско. Еню я канил при себе си да не пъпли пеш от града. Била кажи-речи колкото дъщеря му. Мислел си Тъпана, че няма да се противи, щом е весела, доверчива. Щял и нея да прекара ей-тъй, набързо, между другото.

Еню имал този навик да завардва жените, кога самички се връщат от нивата с мотика на рамо и пуснат над очите бял ръченик. Издебвал ги. Докато се огледат, той ги събарял. Навремето кметувал дълго. На кого да се оплачат? Щом веднъж са паднали по гръб - не са ли и те самите виновни? Внимавал да не повтаря жертвите си. Имал принципи.

В гората с вековните великани я срещнал Белия. Там и сега е пълно с жълъди и свине. Както си седял със стадото, зърнал бялата й риза да се издига към билото. Стана хвърляла въже през клон. Срамът я смазвал. Примка обхващала нежната шия. Михал Белия я сепнал. Освободил въжето. Взел я на ръце. Казал:

- Не! Каквото и да е станало, каквото...

Стана имала нужда да се изповяда, дано се освободи. Оттогава Михал Белия престанал да ходи на кръчма. Внимавал да не се опие. Развързаният му език да не изтърве тайната. Да не замахне към Тъпана.

Той я бил помолил. Тя приела да му бъде жена.

Тайната останала като заровена под шумата коруба. Все едно че я няма. Била жива обаче. Сърцето й биело през годините.

Колко пъти Михал Белия искал да застреля Тъпана!

Дали вече не е дошло времето на разплатата? Никой няма да разбере. Онова въже си стои здраво върху широката греда в обора. Потънало е в праха на времето. То е Енювото въже. От неговата каруца го е измъкнала тя.

Децата и внуците са пораснали. Изчезнали са по градове или в чужди държави. Никой вече не се интересува от торби със стари лъжи.

Една зимна вечер Белия хвърля въжето пред прага на Еню. На разсъмване вълкодава на Тъпана, наречен Горбачов, вие на умряло. Стопанинът му се обесил. Хънтъра чува и слиза с джипа. Внимава да не обере гвоздеите, дето е поставял за други. Брадата на Белия се слива със снега. Залутал се е в пущинака. Хънтъра минава край стареца, без да го мерне. Човекът се преструва, че чете дивечова следа, наведен над собствената си сянка.

Кошута пасе кротко. Луна избелва мрака между дървета. Дивечова нива задрямва край гора.

Ясно небе звъни над овесени класове. По черен път скачат жабоци. Издуват смешно гърди. Разперват непохватно дълги крака. Калинка спи под къпиново листо. Сънува капчицата роса, в която ще се огледа утре.

Черен, извит път ръмжи на завоите. Постепенно утихва. Утрото винаги пристъпя след омаята на съня.

Прехвръкват яребици. Дрънкат хлопки. Плясък на криле се чува далеко.

При всеки шум кошутата вдига глава. Наостря уши. Оглежда се. Вярна е на инстинкта си - да бъде предвидлива и предпазлива. Тя пасе кротко, а очите й засветиха. Лъч на фарове се плисна в тях.

Кошутата пристъпи от крак на крак. Отдръпна се назад. Замърда с уши. Заслепяваща белота се простря пред нея. Усети миризмата на бензин.

Двигателят ломоти монотонно. Животното не мръдна, заковано от светлината. Чуват се псувни. Усетиха, че са настъпили гвоздеите на Хънтъра.

Гората още не е заспала дълбоко. Кошутата прелетя през нея. Поспря под клони. Вслуша се в ударите на сърцето си, в заглъхващите човешки звукове.

Тя е опитна. Преживяла е и други засади. Осмели се да роди в старовремското гробище. Да живее там. В усойните треви като кости се белеят портрети от порцелан. Лица на старци, на млада жена, на дете, на мъж с мустаци. От години никой не идва. Ловец също не е минавал отдавна.

Кошутата потъна в гробището. Рожбата й я чака. Тук намират сочна трева. Овесът, млечната царевица, житото дават повече сила, но са на опасни и далечни места.

То се сгуши в нея и заспа най-сладкия си сън. Какво й трябва на една майка? Храна, за да има мляко, непристъпно убежище. Топлина под звездите да се отпусне и наслади на мига.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2011, № 1 (134)

Други публикации:
Георги Гроздев. Плячка. София: Балкани, 2004.