web

Илия Троянов се съгласява за това интервю като спазва джентълменската ни уговорка отпреди почти четири години, когато не можахме да разговаряме за списание “Литературни Балкани” при представянето на книгата му в Пловдив. Отложихме интервюто за “следващия път”. Сега разговорът ни случайно съвпада с календарен повод - 20 г. от създаването на издателство “Балкани”. “Кучешки времена” е една от най-търсените книги, които сме издавали през тези години.

Илия Троянов в Антарктида

- Какво се случи с писателя Илия Троянов след 2007, когато в “Балкани” бе публикувана книгата “Кучешки времена. Революцията менте”?

- Издадох няколко книги. Най-напред една книга (“Номад на четири континента” - б.р. ), която беше нещо като втора част на “Събирачът на светове”, книга с лични впечатления от четири контитента, в която изследвах Ричард Бърт и неговата епоха.

После издадох друга книга (“Посегателство над свободата” - б.р.) с моята колежка и приятелка Юли Це, която е млада немска авторка, за правата на човека и застрашаването им в момента, най-вече в Европа и САЩ. За всички тези закони, които се въвеждат и са нужни за борбата с тероризма и които дават на различните институции в държавата много големи права и възможности. Съвсем грубо казано, както беше и в България до 1989 г, се създава общество, в което контролът на държавата стои далеч над правата на гражданина. Това е книга, която нарочно написахме колкото е възможно по-просто. Ние не искахме да търсим интелектуален дискурс, а искахме най-вече младите хора да я четат, за да им повлияем. Не съм съвсем сигурен колко екзепляра са продадени, мисля, че са към шейсет хиляди на немски. Не е само броят, който ни дава кураж, а също така и това, че често чуваме отзиви от читатели, млади хора, които я използват като материал в тяхната борба за по-големи свободи и граждански права. Мисля, че това беше важно и свършихме с Юли Це общо взето една добра работа.

Издадох и книга, която следващия месец ще излезе на български със съавтор един индийски приятел (вече две книги съм написал с колеги). Доказва, според нас, че културата не се изгражда на основата на някакви хомогенни, стабилни характеристики и качества, както всяка национална митология твърди. Има едно постоянно взаимодействие на собственото и чуждото, този е моторът на културното развитие. Това е книга, която ползва примери от почти цялата история, от Западна Европа, Индия, Африка и така нататък.

Сега точно завърших и роман, който ще излезе през август в Германия. Струва ми се, че може би, от литературна гледна точка, това е най-развитият мой роман. Той се занимава с отношението между човека и природата. Едно отношение, което е в голяма степен, не знам как да го нарека, българската дума не ми идва...

- фундаментално?

- ...не, не... Как се казва, когато хората искат да се развеждат? На немски е...

- изостряне, напрегнато..

- ...не, не разкъсано... Във всеки случай съвсем просто казано - комплицирано отношение. Това е много драматична история, главният герой се е занимавал с глетчърите, но загива неговият глетчър, затова после работи като преподавател на един от тия кораби, които прекарват туристи в Антарктида. Там в продължение на 12-13 дни преживява драматично развитие. Този кораб е много стар топос на културата, който презентира човечеството, което донякъде е наистина така. Два пъти бях на такъв кораб, като ходих на Антарктида. Тези, които ръководят кораба, като се започне от капитана и другите под тях, са от Западна Европа, а тия, които вършат по-простата и черна работа, са от Филипините. Без да искаш, попадаш в една подбрана компания от всички по-богаташки страни на света. От друга страна, е интересно преживяване, защото Антарктида е единственото място в света, което още не е докоснато от човечеството, не е оцапано. Има девствен вид, може би е един-единствен символ на свят, който не е от нас...

- ... макар че озонавата дупка е там....

- В сравнение с другите големи климатични и екологични проблеми озоновата дупка е някъде на втори и даже трети ред. Книгата излиза сега през август, на български не знам кога ще излезе, може би след една година, ще видим...

- Това, което казвате по темата “свое” и “чуждо”, нашият опит като балканско издателство го потвърждава. Конвергенцията “свое”-“чуждо”, колкото и да е сложна на Балканите, потвърждава вашите мисли, има известни и неизвестни, даже странни културни влияния между балканските съседи и въобще между страните на полуострова.

Спомням си и за Антарктида, когато представяхме книгата ви през 2007 г. в София, тъкмо се върнахте оттам, как ни разказвахте, ако и вие си спомняте, за пингвините. Те си топлят гърбовете един о друг, като че ли имат по-голяма солидарност от хората може би...

Промени ли се нещо за тези години, три или почти четири, в България?

- Бих казал нищо. Мисля, че деградацията на българската политика си върви по план. Общо взето цинизмът овладява всичко. Когато човек се завръща един път в годината, вижда нещата по-сбито и ясно, по-трудно е да ги наблюдаваш в развитие, когато са пред очите ти всеки ден... Правеше ми впечатление тогава, преди 15 години, че срещах редовно хора с илюзии, Илюзията е почва, върху която възникват и страсти, и надежди. Човек живее. Не мисля, че е редно да отхвърлим илюзията като по-развита лъжа, понякога илюзията ни дава кураж и енергия. Имаше съвсем ясни перспективи, само трябва да дойде СДС на власт, само трябва да дойде Сакскобургготски и всичко ще се оправи. Сега това мислене въобще не го срещам. За почти две седмици не съм срещнал нито един човек с каквато и да е перспектива. Нещата са сведени дотам, че хората казват: ами по-добре Бойко, отколкото Станишев. По-малкото зло, да кажем. Възмущават се повече за конкретни случаи, например за Белене. Като че ли хората са се отказали от възможността нещо съществено в тази страна да се промени. Нещата стават все по и по-мрачни.

- Миналото лято заедно с моя племенница, току-що завършила политология в Сан Диего, посетихме почти всички живи “бащи на прехода”. Събираше материал за изследване. Нито един от тия господа не каза, че е станало онова, което са искали. Имаха унил и тъжен вид... Много се учудих!

- Те лъжат. Това е голям цирк. Александър Лилов от какво се оплаква?

- Не е това, което искахме. Желев същото казва... Преходът се провали икономически. Когато попитах в прав текст, днешното състояние бананова демокрация ли е, на всеки ъгъл казино, компрадорска буржоазия, те казваха, че има свобода. Уж има свобода на словото, но тя е много относителна...

- Има свобода... Всеки човек има свободата да кара ферари или бентли, като в стария виц. То е една такава свобода. Да се слушат разкази на политици, след като са загубили властта, е пълно губене на време. Няма нищо по-тъпо от мемоари на политици, те си създават собствена митология, опитват да се представят. Все едно кандидатстват във Ватикана да станат светци. Безмислена работа е човек да разговаря с тях. Много по-интересно е да се четат мемоари на онези, които не са победили в голямата борба за власт и имат да разчистват сметки, затова и може би имат да кажат нещо интересно.

- “Кучешки времена. Революцията менте” е една от най-търсените книги, издадени за 20 г. от “Балкани”, тя предизвика доста читатели да споделят мнението си. Това, което им направи впечатление, бе вашата абсолютна свобода и една не безцеременност, а директност, която при българските автори е някак ампутирана. Може би това идва от дългите години “социалистически реализъм”... Директност и чистота на изказа, които подразниха много хора

- Много хубаво. Целта на писателя е да ги дразни.

- Една личност, която познавате, вика: какво е това нещо, дъра-дъра - два чадъра...

- Какво значи “дъра-дъра - два чадъра”?

- Идиом, в смисъл, че се говори едно и също, празни приказки.

- Това е напълно неоснователно, защото всичко е документирано.

- А и той е един от засегнатите.

- Да, ама не са празни приказки. Щеше да е, ако беше есе по френски маниер, в което обсъждаме теми. Тук всичко е документирано. Ако не е съгласен...

- Той не е съгласен със своя образ. Предлагам му - напиши друга книга.

- Кой е съгласен със собствения си образ пред огледалото? Всеки един от нас не е съгласен. Хората още не са разбрали какво означава да има нещо като “демократична култура”. Щом си тръгнал да си общественик и действително вярваш в демокрацията, би трябвало да искаш хората критично да те разгледат. Не само да го позволиш, но и да го поискаш. Това е нужно. Защото за всеки човек има голяма опасност, щом стигне до властта. Идва опасността от деформации, започваш да мислиш, че си новият Наполеон. Те би трябвало да се радват, че има автори, които критично разглеждат нещата. Ако търсят хвалебствия, тогава са в грешния отдел, трябва да идат в духовната семинария, всеки от тях да стане патриарх, и всички да му целуват ръцете.

- Като говорим за деградацията на обществото в България, имам един въпрос, който така или иначе ми се наложи да обсъждам и като автор на среща със студенти. Става дума за последния ми роман “Непотребния”, посветен на човека на духа, който къде ли не по света е все повече маргинализиран, е динозавър... Млади хора, родени в 1990, ми казваха, че изпитват чувство за непотребност. Млади момичета споделиха, че не могат да си намерят партньор например, ако не общуват предимно и само по баналните консуматорски теми.

- Разбирам вашия въпрос, но винаги се съмнявам към всякакви тълкувания, според които в момента преживяваме някакво специално недуховно състояние. Ако човек разгледа историята на духа, всички интелектуалци винаги са се оплаквали от това. Дори в периода на Гьоте и Шилер авторите тогава са имали същите оплаквания, като погледнеш, тиражът им е нищожен - били са публикувани в 2 000 бройки, от които е имало в наличност непродадени и след 20 години. Значи те са писали за една малка група от хора. Сега в Германия има много повече четящи.

- Чувствате ли се непотребен като творческа личност, не в битов смисъл?

- Не, ни най-малко. Освен това много автори, които не ги четат, винаги измислят такива неща, не те са виновни, а виновни са другите.

- Няма ли диктататура на читателите?

- Какво от това? Масовият вкус винаги е бил тъп. Преди 60-70 години хората в Германия не са чели Кафка или Джеймс Джойс, а са чели една немска авторка, която стигала тиражи до милион. Никой днес не я знае. Така и в България едва ли са чели Стоян Михайловски или Димчо Дебелянов, сигурно е имало и тогава - дали преводни, дали български - фаворити на масовата публика.

- Тогава коя е най-голямата опасност за писателя?

- Аз мисля, че има един друг въпрос. Дали заради техническото развитие на масмедиите четенето няма да пострада като акт, като човешка дейност. Четеното е нещо много интересно, то се е развило много бързо, няма нищо друго, физиологически погледнато, което да се е развило толкова бързо като четенето. В еволюцията това са много къси срокове, изключително къси срокове. Ако първата писменост е около 1000 г. преди Христа, значи, човешкият ум от около 3000 години чете, а еволюцията на ума е от 2-2,5 милиона години. Развитието на нашия ум от, грубо казано, “маймунски” към нещо по-висше (ние поне така си мислим) става за много къс период. За мене е почти чудо, че в този къс период ние така добре сме се научили да четем, че дори е станало навик за онези, които са образовани, като нещо напълно естествено.

Не съм съвсем убеден дали масовата атака на другите медии няма да изрита четенето. Тази дилема ми се струва по-интересна. Защото всички хора, които преподават в университетите и аз лично съм имал това впечатление като гост-професор, на всеки прави впечатление, че младите четат много по-малко. Да им дадеш една дебела книга като “Под игото”, значи, да ги мъчиш.

Аз помня, че “Война и мир” я изчетох на 16 години от петък до неделя като някой, който е дрогиран. Днес не знам дали това е възможно. Не знам дали човешкият ум не е разтърсен от атаките на другите медии. Ако имам скептични предчувствия, те са повече в тази посока.

- Още в 40-те години на миналия век Чарли Чарлин, като се връща в Англия, изгонен от Америка, говори за загубената културна проницателност на света, имайки предвид западния свят. Не е ли вашата тревога в книгата ви с Юли Це и за това. Между другото “Балкани” издаде нейната книга “Пътувания в Босна”. Имам чувството, че сте на страната на Чарли Чаплин...

- Ние само казваме съвсем ясно, че е абсурд да се мисли, че сме в една осигурена демокрация и че гражданите трябва да си гледат кефа, без да се опасяват от нищо. Това е пълен абсурд. Живеем в изключително крехка и зле развита демокрация, в която всички по-големи или по-малки идеали, вписани в конституцията, в по-малка или по-голяма степен не са осъществени. Така че точно обратното - нужна е повече демокрация, повече свобода, а не да се приема, че битката е спечелена, че има сто процентова демокрация и всичко ни е наред.

- Доколкото ви разбирам, като писател не чувствате никаква опасност от гледна точка на вашето творчество, на вашата цел?

- Не. Аз съм напълно независим, пиша каквото си искам, пиша когато си искам и не давам на никого отчет, избирам си темите по собствен вкус. Значи пълна независимост. Какво повече?

От друга страна, как да се оплаквам, когато книгите ми се продават. “Продавачът на чудеса” само в Германия се продаде в половин милион екземпляра. Малко трудно мога да твърдя, че немската публика не чете. Това е един доста сложен роман, 500 страници, доста дълъг. Ако така масово се купува, трудно мога да твърдя, че отказът от четене е и световен феномен, след като романът е преведен на 25 езика.

Моите лични впечатления са такива, че не виждам големи промени. Тези, които четат, са винаги може би между 5-10 процента от населението. Би ми се искало да разширим кръга, но в момента заради новите технологии можем все пак да сме щастливи, ако поне запазим този брой на читателите.

- Помагат ли рекламите, наградите?

- Има случаи, при които можеш да прочетеш статия за себе си, че си новият Томас Ман например, или да си получил най-голяма награда и това да не окаже влияние върху продажбите на книгата. Рекламата копае дупка, образно казано, която читателят вече е започнал да копае. Ако нещо не го привлича или затрудява, рекламата не помага.

От личен опит знам, след като спечелих голямата награда в Лайпциг на панаира на книгата, че няма никаква връзка между наградите и продажбите. Не е въпрос да получиш една голяма награда или да получиш една или няколко хвалебствени рецензии. Има много фактори. Някои от тези фактори смятам, че са доста честни. За да плати един читател 20-25 евро за една книга, той го обмисля. Той не е такъв кретен. Освен това тези хора, които четат по-сложни книги, не са баш такива кретени. Една реклама за тях от рода на “Новия Троянов!” или “Новия Гроздев!” и дай да си го купим, нищо не значи.

Писателите, които пишат романи, са по-добре от творците във всяко друго изкуство, изобразителното например, в което мястото на един художник в света се решава едва от дузина куратори, които могат да те сложат или да не те сложат в определена изложба, от която нататък да тръгнат или да не тръгнат продажби на твои картини, да има или да няма интерес към творчеството ти. Да не говорим за филмовия свят, където, ако нямаш връзки, продуценти, ако не се нагаждаш на фондове, ако не прекарваш месеци наред да пиеш с хора от Европейския съюз, си загубен. Киното е повече политика, отколкото изкуство.

- Кой беше най-големият ви шанс досега?

- Излизането ми от България през 1971.

- Защо?

- От 1971 до 1972, за 1 година, смених три страни - Италия, Германия, Кения, три климата, три вида храна, три езика. Мисля, че това определи отношението ми към света, което се отрази и на творчеството ми. Аз не мога да разбера национализма. Не мога да го възприема. Не ми е ясен. Станах космополит за тази една година. Това определя до голяма степен моето писане, както и незачитането и омаловажаването на всякакви граници.

8 април, събота, 2011, София

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.04.2011, № 4 (137)