БЕСНИ КОРЕНИ

Георги Гроздев

web

"Днес е най-блаженият ми ден, в него живея."
Епикур

Тесен път към сърцето на планината, стръмнините и мисълта, че ако се катурнеш, няма кой да те измъкне. Изпъстрена с пастелни тонове гора. Едно оцветяване, което е пълно с носталгия по зеленото лято. Тъга, промъкнала се през ситната и летяща в пространството бяла паяжина.

Да организираш лова на другите, да си професионален Ловец, да си Пеньо Хънтъра, това професия ли е? В Африка да, но в България? През дупки и капани, ревизии, доноси и завист Хънтъра е тук. Последната сензация от неговия ловен район, публикувана в столичен всекидневник. Журналист от конкуренцията чака и дебне Хънтъра повече от четири часа, дано изкопчи нещо повече. Вестниците вече се превърнаха в киборги, гладни за човешка плът (конфузия, нещастие, суматоха, сеир) само и само да докопат жалките левчета от промитите мозъци, за да удължат с още един ден и без това скапания си живот на еднодневка. Като ги чете, човек остава с впечатлението, че животът ни е некролог, писан от мародери.

Хънтъра, ако беше глиган, елен или друго животно, навярно никога не биха го убили. Предпазлив към общите вървища, сменя маршрута си внезапно, изплъзва се. Когато иска да се скрие, никой не може да го намери.

А ние сме го намерили и той е пред нас. Разпива с мярка, пуши, отхвърлил "период", оцелял, но минал пак през иглените уши на конюнктурата, за да оцелее. Този бивш или настоящ политически "кучкар", както се самоиронизира. Слабото място на многото политици бе и е ловът. При мечката зорът е да я барнеш за пъпа, ако ти стиска. Всеки има дамар, стига да можеш да го напипаш.

Играе ролята на своето "анти аз" пред поредната преводачка. Само една пропуснал досега и тя се казвала Панчо Николов (примерно). Истории, истории, истории за лов на елени, много елени, за глигани, мечки, вълци, муфлони, сърни, за гората, за ловците и горските... Което е останало встрани от общия фон, запомнило се е с нещо необичайно, изненадващо и сега подсъзнанието му го изхвърля нагоре въпреки сладката умора и благата ракия, или по-точно благодарение на тях? Еленът умрял с триметров скок нагоре по вертикала, четирите случайни мечки, попаднали в пусията за дивите свине и камъните, които хвърлят те... Впрочем и мечката, която изненадала задрямалия ловец и от стрес се насрала, преди той да успее да го направи, гърмът от прегърнатата в съня пушка и после кодошите с нещастника, защото не знаел за този табиет на мечките. Торбата с ловните истории е бездънна сякаш...

Билата на планината синеят до хоризонта. Кой помни вече как хора са носили в ръце пръст и корени, за да ги насаждат между камъните, когато тези била бяха голи? За да я има гората, за да спечелят своя честен хляб.

И дерето е пред нас.

Назад други хълмове затулят небето. Все едно, че сме през девет планини в десета. Някъде там, в неизвестното, имало изоставено село с двама странни жители. Каменни изоставени къщи. В една от тях мечка изяжда четири овце. Напролет мечките са по-гладни, яко пасат, но се случва само на трева да не се издържи. Мечата мас е някаква тайнствена космическа храна, защото след зимата мечката е като фиба, оживяла е самата тя, откърмила е рожбите си в зимния си сън от декември до април, без да хапне нищо. Чудно ли е, че тази мас лекува невероятни болежки на човека, когато проникне в неговите тъкани през кожата, разтрита с вълнено парче плат.

И тънката рекичка пъпли пред нас. Под огромните й камъни се крие пъстървата. Отбиваш водата, повдигаш камъните с прът и събираш рибата. Надолу, в планините, има обитатели, дето изкарват с тая риба, с овцете и с картофените си ниви. При тях срещу няколко хиляди марки за няколко дни идва германецът Ханс от Мюнхен. Чудесни фотоси на дървета, планини, небе, цветя, каменни къщи по била, на ловни надзиратели, които разпалват огън в снега. В албума, който е оставил, има и рисунки от самия него на мечки, на зайци. Рисувал, докато си почивал край камината до Серьожа и жена му, докато си пийвал от домашната му джанкова ракия (и джанките са снимани в едър план от германеца). Ако се съмнявате в градусите, Серьожа носи спиртомера, така че самагонът е качествен, но за самагон не бива да се говори публично, нито пък да се пише. По същата логика животът на човека може да се окаже, че не се е състоял, ако цял живот се е боял от мечките и затова не е влязъл в гората. Защо все бъркам името на Серьожа и го наричам Альоша, а пък той всъщност е Ахмед?

Американка на чакалото. Луната крие лице в плуващите раздърпани облаци. Една предпазлива мечка от района на Ловеца, на Хънтъра Пеньо.

Той посяга, след като сама е разкопчала ципа на панталона си. Мечият мед, който яли двамата, ги опиянил дотолкоз, че дамата скъсала обратния билет за Америка. (И да не е истина, хубаво е да си остане така, за да не се накърнява американската мечта.) Чакалото е здраво заковано с борови греди, надлежно осветено, уплътнено със стъклена вата срещу съсели и други дребни твари, които, за разлика от срамежливата луна, биха надникнали в тясната стаичка онази нощ. Дъх на борова смола, на тютюн, на барут, на американски хормон също, на истински неподправен живот. Живот, купен за малко срещу много пари. Един скромен билет, за да се върнеш в своята, в нашата дива и истинска същност.

Ханс лесовъда и Мери изкуствоведката са били тук.

Самогонът на Серьожа, дъхавият качамак на жена му топят сърцето ти отвътре.

През дерето, оттатък по склона, до самата гора са насипани житото, ечемикът. Свинете идват редовно и всяка година на тая бяла поляна умират към пет-шест с трофейни глиги за по една торба пари. Планината дава. Кучетата и овцете са прибрани, пердетата спуснати, подхранването приключено. Тухлените стени също имат уши, бъбривите спътници на Хънтъра да се притаят, дошло е време да шепнат, а не да громолят безкрайните си ловни истории.

През прозореца наблюдателница и амбразура, ловецът наблюдава с бинокъла. Наднича през оптическия мерник на ловната карабина с неговия черен кръст вътре, който тази вечер ще зачеркне още един глиган. Един мъжкар, готов да опложда и да рои семето си из хълмовете.

Ето го тъмното петно, мърда ту напред, ту назад, души и май хапва вече. Без светлина, само под луната и облаците, изглежда като валмо от тъмна материя. Подобно на ония неизброими галактики от долината на Гъм, дето са на две хиляди светлинни години разстояние от нас. Току-виж се щурне из тъмните сенки на гората този библейски, митичен глиган.

Ала и Ловеца, който е оттатък дерето, е атавистично животно. Реди патроните в пълнителя на пушката внимателно и предпазливо, със стаен дъх, тъй както писателят реди думите. С любов и настървение, но и с надежда.

Прожекторът окъпва поляната и тя става наистина гола. Глиганът повдига дълга зурла, обърнат е с чело към прикритието на Ловеца и малко на верев. Не е много удобен за улучване.

Примигва и гледа озадачено, сякаш си търси хавлията в банята. Учуден е от неясното размазано светло петно оттатък дерето, подобно космическа летяща чиния. Дали вече не са дошли неговите извънземни предци да го приберат при себе си? Излита поканата натам, в плешката му тя пробива своята черна дупка, от която ще излети или в която ще пропадне душата на глигана. Той вече се мята по стръмното, рита голотата на тая подла поляна и замира с прехапан език. Струйката топла червена кръв се промъква под дългата черна четина и попива в земята. Оставя своя код, преди да отлети пред толкова свидетели.

Хънтъра стиска ръката на стрелеца. Хънтъра винаги дублира. Една секунда след това. Ако глиганът не падне от първия изстрел, да падне от втория. Мъжете са вече на голата поляна и коравосърдечно търсят черната дупка. Любопитни като малки деца. Добър изстрел, хирургически. Дивечът е на този, който стреля пръв.

Космическата чиния изчезва. Къщата пониква постепенно със своя обичаен силует, комина, миролюбивите прозорци. Гората се отърсва от ехото на изстрелите. Десетки живи и диви очи часове след това ще бдят, ще се озъртат. Роднините на глигана няма да дойдат така лесно на поляната, но не защото смъртта му за тях е нещо сантиментално. Те биха яли и край трупа му. Само ние, хората, обичаме да позираме, за да се правим на нещастни или на герои пред смъртта. А тя е едно мъдро връщане там, където сме били, преди да се родим. Просто ги държи нащрек човешката миризма, оставена небрежно сега. След полунощ техните валма ще се търколят отново. Ръката на Серьожата е изсипала толкова сладки зърна, нещо по-вкусно от корените, личинките. Пък ако Серьожа един ден ги забрави, всяка нощ те могат да обхождат своя периметър от тридесет максимални километра и да търсят, да търсят, да търсят. Гладно не се заспива, гладно не се стои. Пазарна икономика: оцелява само онзи, който намери своята ниша.

Тази лесна поляна става опасна, но не толкова често и не за всички. За повечето тя е спасителна в лютите зимни нощи. Поляната не е хищна и сляпа като злобата на гладния вълк, който миналата зима изяде глиганчетата, сърнетата, муфлончетата, едно изяде, десет удуши. Детската смъртност сред тези хълмове и дерета е осемдесет-деветдесет на сто, затуй семето на глигана е от такова космично значение. Цивилизацията обгражда и пази човека, но пък развращава мъжкото у мъжа и женското у жената. Вълкът, кръвожадникът, се развъди двойно повече сега, закон го пази от стрихнина...

Ловецът недоумява: големите хайки не изтребиха вълка, а той изтреби приплодите. Скитащите кучета, не по-малобройни от корморана, не по-малко кръвожадни и по-малко майстори на груповия лов от вълка, също терминаторстват. Човекът отново иска да помогне, да измени, да преподреди. Човешкият разум е създаден, изглежда, да търси ред във Вселената и хармония в привидното безредие и хаос: да намалява ентропията на битието. Един обречен стремеж може би.

А друг вълк, който Хънтъра нарича "учебен", се подиграва и с германеца Вилхелм.

Рижият вълк се обадил: "А-у-у-у". Пеньо също. След малко вълкът отново: "А-у-у-у". А е предиобедно слънчево време. Ловният пак. И вълкът пак. През една просека се видяло: вълкът иде. Разсеяният Вилхелм сякаш брои колко планини има още оттатък десетата планина.

Пеньо не бива да се обажда, предполага се, щом вие, другият човек ще се сети: вълкът идва. Вилхелм нехае, а е цял манекен на ловното списание "Кетнер": от ботушите, шапката с перо и пушката със супероптика като телескоп на космическа лаборатория.

И ей го, Рижия подава глава на десет метра. Тогава Вилхелм загрява, Рижия се връцва и на тридесет метра пак подлага гърди на открито, защото някой вие, но не вие Пеньо горския, а вълчицата, милата, дето изчезна вдън гори тилилейски миналата седмица.

Вилхелмовото оръдие изплющява, събаря съчки и клони, топовният изстрел е наистина слонски, то си личи и по гилзата.

Обаче Космосът не иска Рижия днес. Той изчезва, замислен за Вълчицата, която го викаше тъй настойчиво. Може би пак ще се обади, сигурно ще се обади. Сега само се е спасила от гадната миризма на ония двукраки с техните огнени пръчки. Рижия не се уплаши и видя огъня от пръчката на оня с перото. Чака я, милата, до последно, беше мъж и някак му стана по-леко, докато се спасяваше сетне през глава. Нямаше начин Вълчицата да не гледа отнякъде и да не слезе при него тихо като първия за годината сняг, който утре щеше да навали, навали... И тогава Рижия ще потъне в нейното голямо и мъдро женско око.

Хънтъра вика: "Абе, ние тоя вълк на учебен го направихме. И на Митьо, и на Данчо излиза. Мамим го, дойде до нас и го изпуснем." Германецът подразбра нещо от анализа, усмихва се гузно. Вълкът не беше планиран, чакаха глиган. А ако убиеш вълк, е предостатъчно правнуците да споменават дядо си, ловеца, филмиран на "Панасоник".

Мери не иска да слиза от чакалото, смее се Пеньо. Кое е най-свободното животно на земята, казва той, на горския козата и на ловеца жената. Първата пасе, където си иска, а втората прави, каквото си иска, докато нейният ловец го няма.

А като го отпусне благата ракия, Пеньо се ерчи, че един уморен ловец няма да се даде в любовта и на десет отпочинали бръснари, да кажем.

И се сеща как датчанката Софи го молела: Хансен, мъжът й, да гледа и да го пипа по гърба, докато той си върши настървено мъжката работа. Когато Хансен взел да го опипва и по потния гол задник, Пеньо скочил като ужилен и може би засрамен от старомодните си разбирания. За сетен път се убедил, че в чакалото с американката е къде-къде по-хубаво. Никой не може да те изненада откъм гърба. Тия европейци са като смахнати бе, и чистият въздух не може да ги оправи така лесно.

Пеньо поддържа и други легенди за себе си и макар да му се присмиват, колегите му с удоволствие, па и със завист ги разказват.

...Американката се пооправи, взе пушката и понечи да надникне през амбразурата, въодушевена и затоплена. Една друга жена. А мечката вече била долу в дерето. Седнала глупаво и зяпнала право срещу им. Мери хлъцнала от изненада и страх. Пеньо доде изкара своя масур през прозореца, та да не губят вечерта и откъм лов, Мечока рекъл "Фу" и духнал в горите тилилейски.

Пеньо блъснал джамчето, ама то не се строшило, прехапал мустака. Един такъв голям и як българин, широкоплещест, сякаш се навеждал да не опре голямата си и корава балканска глава в тавана на чакалото. Стрелнал с очи Мери. И тя изфучала като мечката и се мушнала под лакътя му, малка и жертвоготовна.

Изпуснахме я сега, видя ли!, издрънкал Пеньо, обзет от философски угризения за свободно пасящата своя коза, която отърваният мечок можел да сгащи нейде.

Лов на елени. Едри, хубави. Хънтъра вика на колегата ловец: ще ти го убия и одера. Айде бе, отговаря му онзи, ти искаш заедно да си купим билет за мач, да идеш и да го гледаш вместо мен, а сетне да ми кажеш резултата.

Еленът е величествен и горд. Благороден. Не те принуждава да го правиш, но вътрешното ти човешко чувство ти подсказва: Стори му път да мине.

Той е красив и съвършен. Голям и силен. Него го обичат кошутите.

Съперници няма, защото в джентълменски двубои ги е прогонил. И от бракониери се е опазил. Трябва да си много беден духовно, подъл мръвкар, за да видиш в това красиво животно само сто кила луканка без пари.

Ловецът бил началник и все едно себе си виждал. Сантиментален и сълзлив за своето битие и кариера бил, но забравял вълчите капани и стрихнина, които самият оставял по пътя си, дорде стигне заветната баирчинка, която обявявал за свой връх.

Пука началникът и еленът се връща обратно. Десет метра след това, но от другата страна, пука и Хънтъра. Еленът пада. Ха сега да видим, кой го уби? Хънтъра муши пръст в черната дупка и казва на началника:

Дупката е от моята страна, аз съм лесен, търси си куршума. Обаче не обръща животното самонадеяният Хънтър. Началникът подробно оглежда ченгела. А ченгелът е извит от векове като вечен библейски въпрос:

Виж ти, оловото на началника е тука под кожата, а куршумът на Хънтъра е минал и заминал.

Хънтъра прибързано е рекъл: "Ще черпиш." Сега добавя: "И двамата ще черпим", и се смее с правилните си бели зъби. Два изстрела, а колко много въпроси, щом единият куршум излезе през входа на другия.

Хънтъра е точен:

Еленът е бил убит от началника. Аз съм стрелял по убит елен. Благородникът, стреснат, се е върнал назад, извървявайки своите последни крачки към вечността.

Рогата му и белият череп, закрепени на красива орехова поставка, красят дома на началника. Следа от ловната му слава.

Тези рога все по-често се превръщат в повод за един виц, с който съпругата му обича да разсмива гостите:

Съпруг и съпруга посещават зоопарка. Съпругът обяснява: ето змия, снася яйца. Пази, боже, от змийско яйце в пазвата. Ето маймуна, може да прави любов всеки ден и непрекъснато си дърпа члена, несериозна работа. Ето елен, благородно животно, размножава се успешно, но го прави веднъж в годината. А тя: "Веднъж в годината, ама виждаш ли колко големи са му рогата."

Ха-ха-ха-ха! Ха!

Ловецът Пеньо (той е "хънтър" само за чуждоземците) е сред лозя край пътя. В слънчогледови и царевични ниви. Наблизо: язовир с патици. Обори, чудно, керемидите им стоят все още. И много яребици, десетки ята от по петдесет-шейсет. Мярват се Зайо късмета, Черната дълга лисица, два лебеда, обаждат се гъски и тяхната кота е високо над магистралата. Доганче улавя врабче под дърво край малък манастир в полето.

Жълти мокри треви, кафеникавочервени като бакър лозя, баберкови гроздови зърна, изоставени зелени чушки в бахча, малко, колкото детско юмруче динче, накълвано, но розово, подсладило Ловеца, алени шипки.

Други ловци и тяхното куче, което плаши яребиците, вместо да прави стойка.

Яребицата, която върти свредел нагоре, много нагоре и тупа между чуканите. Улучена в главата. Пъдпъдъкът, дето го изкуши да стреля и уплаши яребичето ято. Зайо късметът вдига яребиците с върховете на ушите си в спотаените треви. А-ха да му гръмне и заекът се отдалечава безопасно. Яребицата с отхвръкнала глава, другата яребица над лозовия масив с бетонни колове и тел. Красивата й парабола след сполучливия и далечен изстрел, стръвта на кучетата да я намерят, едното ги заравяше дори, но тя потъна вдън земя. Паднала на крило. Мъжката яребица, красива и едра, от голямото ято, в дерето до самите автомобили на ловците. Мазнината на мъжкия, която го остави последен от ятото. Пронизаната му красива шия и гърди.

Дъжд, ситен, но лепнещ и проникващ; буци лепкава кал по ботушите; мокрите панталони и нозе; и този приведен под сивото охладняващо ноемврийско небе ловец. Замислен за своето вдъхновение как да направи от калта и водата, след като не е Бог, нещото, което да повдигне погледа ни чак към човешките корени в небето. Ловецо на мигове, ти не знаеш, че любопитството ти вече те води към най-сигурната клопка, която очаква човека, при това без шанс за спасение и път назад. Добре, че Аллах според източната поговорка е милостив. Докато сме на лов, пропуска да ни брои дните.

Имаше няколко ранени яребици, които препускаха между обезглавените слънчогледи. Със здравите си крака те бързаха да потънат в тревите на забравата. Да се сгушат в изконната си дива същност и докато ловецът подритва наоколо, те да се спотайват, подобно на натрапчиви мисли или на страстни желания, преживени насън, уж истински и неистински. Да оплетат счупеното от сачмата крило със сламки, вода, кал и слюнка, да го запечатат със своите звуци-думи в идващите дълги и студени зимни нощи. Да се спасяват в тъмното, да се спасяват в светлото от чакала, лисицата, дивата котка. Когато в следващия ловен сезон някой ги улучи отново и те се търкулнат смирени в неговата ловна торба, той с почуда да зацъка. Смирен и той на свой ред от несломимия закон на Природата: всичко живо да разчита на себе си, само на себе си и на никой друг в сложното черно-бяло домино на живота с редуващите се от милиарди години ден и нощ.

Ловецът бе пропътувал своите километри за срещата. Взрян в първите гъсти талази на снежинките в ранното утро, идещи коварно насреща му през мъгливото било. Бе отхвърлил и едно подозрение: в топлите светещи улици на града полицейски буркан го бе полял с лепкавата си жълта светлина. В четири и трийсет сутринта се скитат само любовници, бандюги и пияници, надувай балона. Разочарован от неуспешната пусия, старшината пожелава слука на ловеца и не изрича извинението, че го е взел за някой друг.

По дългия и коварен път е пусто. В насрещния път на магистралата идат много фарове. Снегът се оттегля след тунела, в низината пръска дъжд. Насрещните фарове мъкнат зеле, моркови, зеленчуци, цели зеленчукови градини за търбуха на софиянеца.

Я, товарен камион с ремарке, пълен догоре с големи бели тикви. Закъсал, завалията. И на връщане, след почти цял ден, камионът стои безнадеждно. Само тези тикви и нашите неуврели тикви, шегуват се ловците, може да мерне човек по пътищата сега. Белият лебед, който са възседнали, вярно отблъсква километрите зад гърба им.

Десет минути преди уговорената среща те вече са там. Какво съвпадение, явката е на ресторант "Европа", край вечния път Изток-Запад. Всъщност един навес, няколко мокри от дъжда маси.

Сетне се спряха уж за малко, тъй като бяха кални и мокри, под асма. Беше хубав селски двор. Домакинът стовари раницата си и изприпка до мазето. Виното беше старо и се хлъзгаше. Те обръщаха каните със заешка кръв, а той като лалугер подаваше глава от избата с протегната ръка.

Колко ли часове бяха минали, къде ли се бяха отнесли тъй неусетно. По едно време стопанинът пляснал с ръце и рекъл: "Бурето свърши." Закарал ги с Пеньовия джип, а те даже и гърмели във въздуха по случай скорошния годеж на съседката.

С розови бузи и побелели коси от посипалия ги неусетно сняг.

И до днес Пеньо не можеше да си спомни нито снега, нито гърмежите, нито празното буре. Носеше в себе си усещането за упойваща сладка умора, за вълшебен унес, който не може да бъде осъзнат и запаметен. За мимолетно блаженство, когато си бил и не си бил ти. И когато на всичкото отгоре е непонятно и къде си бил, макар да ти се иска да се върнеш пак точно ти и точно там.

Бог да пази спотаените яребичи сърца в тайнствените гъсти треви до следващата им среща с Ловеца. Пъргави и отривисти, като внезапни мисли те да стряскат цевите и преодолял вълнението си, с хладнокръвно око той да се премери, когато техните бързи криле ще ги отдалечават от него. Под онова охладняващо ноемврийско небе, в онази вода и кал с предчувствие за сняг, за стъпки в снега. За нещо неочаквано и хубаво, което ще се случи. Като дълго чакани мисли, опазени от хищните гърла на киборгите.

Сърна роди тази пролет във високите треви на гробищата. Пеньо я проследи и след като зърна сянката й да потъва в тревите, се огледа. Каменни кръстове с порцеланови снимки по тях. Цял един свят, но в друго, недостъпно измерение. С какво ние, човеците, сме нещо повече от тази сърна, чийто красив скок утре може да увенчае лова на някой чуждоземец? И отново, и навсякъде тези корени, които сплитат нозете и дърпат надолу. Изригване на треви и бурени, в които се губиш, в които потъваш. Тази дива красота може и да се продава, но само с нея може ли да се живее?

Вратите на къщите са отключени, на закачалки в антрето висят дрехи, покъщнината си стои. Пещта на селската фурна зее празна. В отколешната пепел на нейното гърло личат ситни следи на вече изчезнали мишки. И през лятото не се мярка пришълец от далечния град. Само вълци, чакали, лисици, а и един глиган. Той спи от време на време в училището. С идването на горещината мечокът го прогонва. Ревът на съперниците буди Михал Белия и Еню Тъпана, които не говорят помежду си от години. Ония двама странни жители от изоставеното село.

По отделни пътеки, всеки сам с раница и пушка в ръка изминава дългия път до съседното село, за да се снабди с хляб. Пеньо Хънтъра, който следи мечката, е единственият очевидец на тази странна картина. Щом се дочуят гърмежите на ловците горе в усойната гора, Михал и Еню надничат през прозорците си, извиват побелели бради към небето, надвиснало със звездите си над село Торба лъжи.

Господ им оставил всичко, преди да ги повика, а Белия и Тъпана бързат да залостят вратата си здраво, да заредят пушката, да останат сами.

Само веднъж Пеньо слезе в селото. Измежду камъните на калдъръмите струи трева до кръста. Къщите са двукатови, с каменни дувари, в някои обори има дори сено, вече мухлясало. Издрънка джам, чу се ръмжене:

Нямаш работа тука. Твоята работа е в гората. Опитното ухо на Пеньо улавя отчетливо изчаткване, предпазителят се освобождава.

Оттогава Хънтъра наблюдава отгоре, от хълма, и силуетът му изглежда прозрачен и нереален. Ако се загледаш по-дълго, ще речеш, че някой е слязъл от небето, задържал се е за малко и неусетно пак си е отишъл.

Той просто искаше да попита защо селото има такова име и що за хора са тия старци: от един изчезващ свят последните двама. Вече няма други жители, а не си говорят. Кой да си губи времето да му обяснява, че така нарекли селото преди години, когато амбициите на мнозина били по-големи от възможностите. За да изглеждат по-богати, отколкото са, връзвали торба на конските вратове пред хана в града. Сетне хлътвали вътре, важни-важни, да се наредят между чорбаджиите. Имало какво да се пазари: дърводобив, пчеларство, всякакъв добитък в излишък за джамбазлък. Загрижени за истинското състояние на непознатите, някои се усъмнявали. Излизали уж по нужда навън и надниквали под муцуната на коня. Празната торба родила етикета, който времето не изтрило. Вие да не сте от Торба лъжи?

В ония времена, на връщане от хана, Еню Тъпана посегнал на една мома. Случило се в каруцата, върху празната кожена торба, в усоето, дето сега Пеньо е нахвърлил дъски с набити нагоре гвоздеи срещу бракониерски гуми. Изглеждало лесно и позволено. Момата била своя, съседка, хич и не подозирала защо жененият Еню я кани в каруцата, вместо да я остави да се тътри пеша от града. Тя можела да му бъде дъщеря. Все му се струвало, че няма да се противи, защото била весела и доверчива.

В оная вековна гора, пълна с жълъди и диви свине сега, я срещнал навремето Белия. Както си седял със стадото, забелязал бялата й риза да пъпли към билото. Стана хвърляла въже през клона, смазана от срама. Примката вече обхванала нежната й шия, тогаз Михал Белия я сепнал, освободил въжето, взел я на ръце и занареждал успокойно:

Не бива, не бива, не. Каквото и да е станало, каквото...

Стана имала нужда да каже на някого, та да се освободи. Оттогава Михал Белия престанал да ходи в кръчмата, за да не се опие и развързаният му език да изтърве тайната. Да не замахне към Тъпана. Той я бил помолил и тя приела да му бъде жена.

Тайната останала подобно на заровена под шумата коруба. Все едно, че я няма. Била жива обаче, сърцето й биело през годините.

Колко пъти на Михал Белия му се искало да застреля Тъпана и колко пъти пил прав пред учудените погледи на околните.

Дали вече не е дошло времето на разплатата? Никой няма да разбере. Онова въже си стои здраво, потънало е в праха върху дебелата греда в обора. То е Енювото въже, от неговата каруца го е измъкнала тя.

Децата и внуците на старците отдавна са пораснали и отпрашили по градовете, а и в други държави. Вече наистина никой не се интересува от Торба лъжи.

Една зимна вечер Белия хвърля въжето пред прага на Еню. На разсъмване кучето на Тъпана, наречено Горбачов, вие на умряло. Стопанинът му се е обесил. Пеньо чува и бързо слиза, като внимава в усоето да не обере гвоздеите, които е поставял за други. Брадата на Белия се слива със снега, задържал се е задълго в пущинака, затова джипът на Хънтъра минава край човека, без да го забележи. Старият се преструва, че чете дивечова следа, наведен над собствената си бледа сянка.

Бързата красива сърна пасеше кротко. Луната избелваше плахо мрака между дърветата, а на дивечовата нива край самата гора бе съвсем светло.

Нямаше пълнолуние, но ясното звездно небе звънеше над овесените класове. По черния път подскачаха жабоци, издули смешно гърди и разперили непохватно дълги задни крака. Една калинка спеше под къпиново листо и сънуваше онази капчица роса, в която мечтаеше да се огледа в утринта.

Черният и вит път изръмжаваше от време на време на завоите, но и той уталожваше високомерните си гърчове и ги отлагаше за сладкото утро, което следваше да настъпи след омайната умора на летния сън.

Прехвръкнаха яребици, случайно подплашени от стадо овце. Дрънкането на хлопките и плясъкът на крилете се чуваха далеко, далеко.

При всеки подозрителен и неподозрителен шум Бързата красива сърна вдигаше глава, наостряше уши, оглеждаше се, вярна на своя инстинкт: да бъде предвидлива и предпазлива. Тъй като нищо особено не се случваше, тя си пасеше кротко, когато очите й засветиха подобно на два раздухани въглена, щом лъчът на фаровете се плисна в тях.

Сърната пристъпи от крак на крак, отдръпна се назад, замърда уши учудено. Една заслепяваща белота се ширна пред нея, а с белотата и гъргола миризмата на гуми, масло и бензин. Бързият красив джип беше довтасал.

Изстрелът почти не отекна на фона на монотонния шум. Силуетът на животното стоеше като закован, но явно стрелецът не улучи, защото се чуха възклицания, ахкания и охкания, както и повелителен шепот за тишина. Сигурно се бяха залепили за някой от гвоздеите на Пеньо.

Гората още не беше заспала дълбоко, когато Бързата красива сърна мина през нея. Копитата й не издадоха никакъв шум, тя сякаш плуваше във въздуха. Поспря на малката полянка под клоните, заслушана в отчетливите удари на сърцето си и в заглъхващите човешки звукове.

Сърната беше опитна, бе преживяла не една и две, а доста повече изненади, поне толкова, колкото могат да те настигнат за три години в дивия пустош, където бе нейният дом. Тя се осмели да роди в старовремското гробище. Да живее между старовремските каменни плочи. По някои от тях имаше порцеланови портрети. Тук тревите ставаха гъсти и усойни, от години никой не идваше да скубе и коси, а и ловец не беше припарвал от много време.

Бързата красива сърна се понесе като лунна сянка в затихващата гора и бързо потъна в гробището, където я очакваше малкото й. Тук те намираха безопасност, а и сочна трева, макар овесът, житото и млечната царевица да даваха много повече сила.

Бързата красива сърна легна в тревата до рожбата си. Малкото се сгуши в нея и заспа най-сладкия си сън. Какво й трябва на една майка: храна, за да има мляко, гъсти треви, за непристъпно убежище...

Топлина под звездите, за да се отпусне, за да се наслади на мига, че е тук и е все още жива и все още дива, че и бъдещият живот е пред нея, макар да е потънала до шия в неговия минал порцеланов профил.

© Георги Гроздев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2009, № 7 (116)

Други публикации:
Георги Гроздев. Бесни корени. София, 1998.