Елица Дубарова

web

Поводът да се спра на Чапек и неговия роман "Кракатит" е упоритото привеждане на творчеството на големия писател към жанра "фантастика". Считам, че подобно конципиране на белетристичните му творби е неуместно по две причини:

1. Ако има фантастични елементи, то тяхната проява се разгръща в двоичния регистър на знаковостта, и по-точно в символическия план, търсещ своите основания в метафизичните "корени" на екзистенциалисткото осмисляне на света и живота, породено преди всичко от кризата на личността между двете световни войни. Фантастичността, видяна по-скоро като проява на магически реализъм, или символизъм от екзистенциалистки тип, е форма на усещания, валидна за повечето европейски националности от това време.

2. Романите на Чапек, писани между двете световни войни, отприщват огромния смислов потенциал на рефлектираната от чувствителния творец болка, страдание, смърт. Цялата писателска и поетична продукция от това време като че ли се опитва по един уникален (а това ще рече и модерен) начин да концептуализира болката и ужаса от войните. Разбира се, в повечето от случаите това пресъздаване не е съвсем експлицитно, но задава, така или иначе, повествователни стратегии, които активират психосоматично осмисляне на обективните процеси.

И така, 20. век е най-болният и болестен век в историята на човечеството. А литературата е най-въздейственият експликатор на болестта. Литературната критика пък, от своя страна, в опитите си да историзира и типологизира този процес на преживяване и пресъздаване на болестта на човечеството, прибягва до своя идеологически инструментариум за тълкуване на творбите и в крайна сметка успява винаги да ги лиши или компенсира със смисъл. (В повечето случаи ги лишава.) Всъщност болестта - индивидуална или колективна - е трагическо преживяване и несъмнено носи онзи социален смисъл, който така или иначе критиката активира в тълкуванията си. Нас ни интересува по-скоро подходът, чрез който творбата изговаря болестта на века и болестта в себе си, защото Кракатит, а и почти цялото творчество на Чапек реконструира по пътя на индивидуално преживяната болест болестния живот на човека въобще.

Тази болестна конкретика, от която ще изходи настоящият текст, се нарича туберкулоза. Тук се държи сметка за това, че туберкулозата е само езиковият знак, който реферира към болестта като символ и в такъв случай измеренията на болестта са много и дълбоки. Ясно е, че ситуирането на която и да е болест в литературно-художествения дискурс вече я превръща в символ.Обикновено, концепции в литературата, свързани с болест, са или изцяло биологизиращи, или психологизиращи, или социологизиращи. За 20. век характерна е социалната парадигма на болестта и болезнеността (свързано е преди всичко с тоталния потрес от войната). Точно около туберкулозата се завърта мощен литературен въртоп, който ускорява митологизирането й във всички посоки. Дори в един ежедневен смисъл е естетически издържано да си болезнено блед и аскетичен, тъй щото да приличаш на болен от туберкулоза (например). До голяма степен сакрализирането на болезнеността, произтичаща от мъчителния процес на протичане на болестта, е свързано с един интересен аспект във фазите на туберкулозата. Именно този аспект упорито се изтласква от официалната медицина, но за сметка на това се подема и реализира добре в литературата. Става въпрос за така назоваваното от медицината "нестабилно емоционално състояние" от "еуфоричната фаза" на туберкулозата. В крайна сметка това, за което става дума (неофициално) при туберкулозата не е нищо друго, освен излъчване на психотичен материал (който, ако трябва да се спазва медицинската коректност, би могъл да се обясни с хроничната интоксикация на организма при заболяването от времето на доантибиотичната епоха). Артикулирайки по този начин проявата на болестното симптомообразуване, трябва да си дадем сметка, че в такъв случай навлизаме в друга плоскост, в друг дискурс - медицинския. Това навлизане ще е по-скоро символично, защото нас ни интересуват конкретните прояви на болестното симптомообразуване в творбата, а не извън нея. Тук точно може да обясним този подход с друг пример от литературата - става въпрос за романа на Томас Ман "Вълшебната планина", който излиза в същата година, когато е написан "Кракатит".

В едно свое отворено писмо "За духа на медицината" до медицинския седмичник, нямайки уж намерение да защитава своя роман срещу критическите бележки на лекари-професионалисти, всъщност писателят изгражда една уплътнена пледоария, в тона на която доминира огорчението на Ман, че лекарите безобразно редуцират духовната тематика на романа до някакъв повърхностен медицински план, изпълнен със социалнокритическа патетика. Всъщност това, което интригува в изказването на Томас Ман, е, че той възприема сам своята книга като медицинска книга, чиято цел е именно "здраве и човеколюбие", както и "възстановяването на човешката идея в нейната чистота" (той и Чапек все за чистота говори). Настоящата статия, която ще се занимава с "Кракатит" на Чапек отказва да работи с рамкови естетически и философски теории, за да привлече на тяхно място, като призма на тълкуване и анализ, именно дълбокото прозрение на Томас Ман, изречено в защита на романа му - болестта като гениален (и кратък едновременно с това) път към човека и към любовта. Между другото, Чапек и Ман много си приличат в това авторефлексивно говорене за творбите си, но за съжаление, Чапек няма този ерудитски, интуитивен и харизматичен апломб, който самите му романи притежават. Като син на лекар, като човек, определен изключително от любопитството си, Карел Чапек много се занимава с болестта. Това оправдава съображението, че романът му "Кракатит" гради недвусмислени връзки със своеобразния "медицински аспект", познат ни още от натурализма на Зола, само че за Чапек "медицинската гледна точка", проектирана в романа, е необходима не само и не толкова за структурирането на творбата, колкото за конципирането на своеобразна теория, свързана с възприемането и олитературяването на туберкулозата от онова време. В контекста на експериментаторския механизъм става ясно, че в основата на Чапековата романистика, подобно на тази на Зола, ще стои "детерминизмът", разбиран като похват, употребяван преди всичко за търсенето на зависимостта между явленията и пораждащите ги причини.

Както стана ясно, в рамките на 20. век все още доминира усещането за аксиологизация на болестността, на "нездравотата". Ако в рамките на 19. век тази "нездравота" се търси преди всичко на психическо ниво, тъй като в теоретичен план най-интересни са "отклоненията" и точно около патологичното, феноменалното, рядкото, изключителното, странното се завърта оста на научни изследвания и констатации, то за 20. век остатъците от тези унаследени прояви се канализират в по-конкретни измерения, физически обусловени от бичовете на епохата - туберкулоза, холера и чума. А ясно е, че олитературяването на болестта автоматично води до нейната естетизация, респективно и символизация.

Започвам тази тема с ясната уговорка, че това, което се разбира и третира в художествената творба като болест, е различно от медицинското разбиране днес.

И така, туберкулозата в "Кракатит" на Чапек е "креативна" по две причини:

1. Първата причина е гореспоменатата роля на болестта като катартичен модел на възпитание и израстване на индивида, посредством дълбоко анализиране на самото симптомообразуване и на резултатите от него.

2. Втората причина е по-конкретна и пряко обвързана със самия сюжет на романа чрез кракатита като изнамереното ново взривно вещество, което съдържа тайната на материята и е способно да промени целия свят. Сюжетът упорито натрапва "образа" на кракатита като халюцинативен резултат от протичането на един дълъг болестен процес при героя, чийто край, сюжетно и композиционно, е намерен в диагнозата туберкулоза. На практика пътят, който очертава фабулата, е типичният медицински издържан път от симптомите към диагнозата. В подобен контекст на разглеждане, "креативността" на туберкулозата е съмнителна и дори ироническа като допускане. Ако основанията й са затворени именно в клиничната картина на манифестирани болестни симптоми, то тогава тук става въпрос за своеобразен акт на демитологизация на онова разбиране за "еуфоричната фаза" на туберкулозата, спрямо което в народното мислене се вменява креативен аспект на тази болест. В случая обаче, романът изисква да се огледа перспективата, която задава самият герой, а тя е типично романтическа и не без връзка с възпитателния аспект на болестта, за който говори и Томас Ман. В кодовото разчитане на възпитателната традиция героят Прокоп извървява своя път на развитие, за да стигне до връхната точка на духовното си осъществяване, видяно съвсем в романтичен дух в реализацията на любовното чувство. Алгоритъмът на този сложен път на развитие е следният:

1. Във физическото начало на романа се съдържа и съдържателният аспект на старта в развитието на героя: химикът Прокоп е изнамерил абсолютната формула за получаване на взривното вещество "кракатит", което е с върховна потенция и власт над материята.

2. Втората фаза в развитието е предпоставена от открадването на кракатита, тоест, неговото изгубване, и представлява перипетиен план на търсенето му.

3. Третата съдържателна фаза от сюжетния алгоритъм е повторното изнамиране/създаване на кракатита в заводите в Балтин, но точно в тази точка на развитие се извършва нов тип инициационно узнаване, което претърпява героят, а именно - /из/намирането на голямата любов - в лицето на принцесата от замъка.

В този кулминационен момент кракатитът изгубва белезите на върховенство и бива заменен от любовта като единствен мост между героя и призрачната свобода, която бленува. "Копнежът" по материята е изместен от любовния копнеж. Любовта несъмнено е духовен принцип, който автоматично привлича архетипови призми от юнгианската психоанализа, която, най-общо казано, свежда необходимостта от търсенето на целостта и хармонията до съчетаването на мъжкия и женския принцип/фактор в човешката душа, тоест до върховното преживяване на любовта. Точно това е, което виждаме в края на Чапековия роман.

В задълбочения си труд върху творчеството на чешкия писател, изследователят Величко Тодоров коментира "трагическата сексуална дисхармония" в повествованието като резултат от търсенето на загубената дама, което от своя страна (според Величко Тодоров) довежда до временни субституции на автентичния любовен обект в лицето на Анчи - дъщерята на доктора, който спасява Прокоп, и в лицето на принцеса Вилхелмина - дъщерята на зловещия надзирател на Прокоп в заводите в Балтин. С оглед на настоящата теза за болестта като призма на сюжета, би могло да се преконцептуализира съждението на Величко Тодоров за трагическата сексуалност в посока на отнемане на този по-повърхностен аспект на любовната връзка. Всъщност търсенето на кракатита и търсенето на забулената дама ("дамата с воалетката") са два взаимопроникващи се процеса, в хода на сюжета те вървят паралелно, но на едно по-дълбоко съдържателно ниво могат да се възприемат като идентични, хомеоморфни в изявата си, защото тайната на кракатита, респ. и на материята, се разбулва едновременно с разбулването на дамата с воалетката. Един по-радикален прочит на болестта като отслабване на живота и битието би отвел към изводи с религиозно съдържание, което, от своя страна, да запрати цялата смислова потенция на романа в лоното на "апокалиптическата теория". Етимологическото значение на апокалипсиса е всъщност "разбулване", "вдигане на булото". И тук не би било лишено от основание едно твърдение, което изхожда от другия утопичен роман на Чапек "Фабрика за абсолют" - а именно, че снизходилият на земята абсолютен Бог е способен да обърка всички режими на социално, политическо и религиозно живеене на този свят и от това да произтече тоталното господство на материята, а в паралелния смисъл на женското разбулване да се разчете смисълът на любовта като върховното блаженство на човека, с което е надарен именно като земен обитател. Името на забулената загадъчна дама, обгърната в мистерия, се явява в агоничния сън на Прокоп... и то е Людмила - милостта към хората и за хората, дарена им от Бога в любовното предопределение. Отгласите от романтическата поетика и сюжетика са очевидни. В своята приказка за Хиацинт и Розичка, разказана в рамките на новелата "Учениците от Саис", немският романтик Новалис представя търсената от Хиацинт тайна на живота като откровение за любовта. В съня си Хиацинт успява да вдигне булото на забулената Изида, за да му се разкрие цялата истина за живота, въплътена всеобхватно в любовта. В такъв аспект на осмисляне на тайната на живота и материята се вижда концентрирано съдържание на възпитателна енергия, защото подобна концепция е подчинена в същността си на трансцендентното разбиране и проектиране на естетико-етични категории, към които, в периода между двете световни войни, има болезнена рефлексия. Разликата между новелата на Новалис и романа на Чапек в представяне тайната на живота е във формалната страна на наративните стратегии: Новалис използва съня като такава стратегия, а Чапек - болестта. Но при всички положения и болестта, и сънят отварят други времепространства, които изкривяват действителното, дори го нихилират, а в крайна сметка довеждат до трансгранични състояния.

Повествованието на Чапек е формирано от болестността и от болезнеността на усещанията при героя. Описаните преживявания по време на болестта на Прокоп още в самото начало подриват сигурността на опита (ни). Олитературяването на болестта автоматично води до констатацията, че се търси нейната естетизация, чрез която се стига и до етичните й измерения - това, което ще видим като резултати от нея върху действията на героя. В приплъзването на реалностите, будна и съновна, здрава и болестна, се изгражда един дълбок вътрешен динамизъм, поражда се енергия, която се превръща и в абсолютен концепт в романа на Чапек. Спрямо тази всеобхватна енергия - и като философска концепция, и като сюжетен "ракетоносител", кристализира идеята за креативността на туберкулозата, за нейния творчески и съзидателен аспект. По парадоксален и романтично обусловен начин креативността, видяна в откритата взривна енергия на материята, съдържа в себе си идеята за тоталната деструкция и преход към нищото, от което ще се роди новото начало. Тази парадоксалност на творческия момент, който съдържа в себе си едновременно идеята и за божественото откритие, и за унищожителната му сила спрямо материята, намира своя материален израз в сюжета, и по-конкретно в неколкократното назоваване на героя Прокоп като "повелител на материята", а съвсем симптоматично в края на романа се появява герой с име "даймон" и с неговата поява в крайна сметка изчезват следите на кракатита¹. А бълнуващият в предсмъртния си сън Прокоп "забравя" как се прави кракатит, тоест, титаничната му власт над материята е отнета в полза на един разгадъчен сън, където героят намира духовните основания на своето съществуване в близостта с архетиповата фигура на стареца-мъдрец, в откровението на самия Бог пред него:

Прокоп поклати глава, по устните си усещаше стипчивата горчивина на сълзите, но в гърдите му се разливаше благотворна топлина.

Старчето шумно сърбаше от чашката си.

- Я погледни - рече той, за да отклони разговора в друга посока - какво е нарисувано на моята чаша. - И му подаде чашката си; на нея имаше котва, сърце и кръст. - Това е вяра, надежда и любов. Хайде, стига, не плачи вече. - Старият стоеше над огъня с молитвено събрани ръце. - Мили, мили - говореше той. - Ти няма вече да направиш върховното и няма да дадеш всичко, на което си способен. Можело е да експлодираш от сила; но ще останеш цял, и няма да спасиш света, нито пък ще го разрушиш. Много нещо ще остане затворено в тебе, както огънят в камъка; добре, пожертвано е. Ти искаше да правиш много големи работи, а ще правиш малки неща. Така е добре.

Прокоп беше коленичил пред огъня и не смееше да вдигне очи; знаеше, че му говори Господ-Бог (Чапек 1979: 277).

Но да се върнем на туберкулозата. Изграденият в романа свят, като функция на болестната симптоматика на туберкулозата, ще е един лишен свят, в който постоянно ще търсят пробив компенсаторните принципи и така сюжетната канава на романа ще застине в своята структурна антиномичност, която на практика е и принцип на върховната енергийна мощ на материята. Между бученето в главата на болния Прокоп и бученето на материята, която е като "газирано питие", връзката се изгражда чрез усещането за постоянно удържане на границата на мощен взрив. "Всяка материя е всъщност взривно вещество" - казва Прокоп. А малко по-надолу мислите му продължават: "Животът е експлозив. Бум. Човекът се ражда и се разпада, и пак - бум." Функционалното обяснение на усещането за абсолютната взривяемост на всичко е свързано с болестния аспект на преживяванията. Докато Прокоп е в треска от едновременната проява на менингит, пневмония и сепсис, и главата му се пръска от болка, нормално е в състояние на делирен унес тези физически признаци и усещания да се пренесат на психично равнище и да добият измеренията на философска рефлексия за живота и смъртта, за материята и нейната бризантност. В рамките на романтичния маниер на осмисляне на подобна концепция кракатитът се представя като динамичен феномен, чието осъществяване е невъзможно без психотичното съдържание на болестта. Физическите преходи на Прокоп неизменно са съпътствани и от болестни преходи. В този случай на заличаване на границите личи инкарнационната същност на въпросните болестни преживявания, които следват едно след друго в следния ред:

- менингит, пневмония, сепсис;

- грипозна пневмония;

- счупен крак и залежаване в лабораторията на заводите в Балтин;

- туберкулоза.

Композиционно погледнато, менингитът и туберколозата се явяват рамка на болестните преходи. Този факт намира своето логично медицинско потвърждение в самата клинична картина на заболяването, което в много от случаите първоначално се манифестира от т.нар. туберкулозен менингит. Нас, разбира се, не ни интересува медицински издържаната уместност на болестните преходи, а по-скоро тяхната екстатична проява, която се свързва именно с това заличаване на границите, респективно с постигането на лелеяното всеединство. Точно тук, можем да кажем, с изключителна сила се откроява креативният аспект на болестния процес при туберкулозата, защото заличаващият материята кракатит е всъщност символическата изява на изначалния демиургичен взрив, от който се е породила вселената. В такъв контекст взривът, породен от силите на врящата енергия е в същността си креативен и демиургичен, а не деструктивен. Доказва го и споменатият преход от кракатита към любовта, от тайната на дамата с воалетката към разбулване на лицето й. В химическите разяснения за действието на енергията вътре в материята Прокоп достига до "формулата" на божествения покой. Силите и противодействащите им антисили уравновесяват нещата до степен на абсолютен покой, който само Бог обладава. Така, както и интерпретацията на божествения произход на света свежда нещата до "творение от нищото" (creatio ex nihilo), по същия начин избухващият "от самосебе си" кракатит, който се съдържа навсякъде (подобно на самия Бог), е божествен по своите експлицитни признаци, а това значи, че е креативен, бидейки изнамерен в сомнамбулния унес на болния от туберкулоза Прокоп.

Така достигаме до извода, че в крайна сметка чумата на 20. век - туберкулозата - все пак е заслужила своя митологичен аспект и на нея в крайна сметка може да се погледне като на символна проекция на възпитателно-развиващ модел с изключително висока креативност.

БЕЛЕЖКИ

1. Ролята на дявола като вседържител на материята се превръща в парадигма на сюжетоизграждане за цял корпус от литературни образци, отнесени в близост до войните. Най-близки до подобно експлицитно конципиране на идеята за овластената от силата на дявола земя са "Повелителят на мухите" на Уилям Голдуинг и "Майстора и Маргарита" на Булгаков. И на семантично, и на езиково ниво връзката между "повелителят на мухите" и "повелителят на материята" е очевидна, а тази връзка се споява от идеята за снемане/заличаване на Бог и утвърждаване на дяволското начало тук, на земята. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Тодоров 1991: Тодоров, В. Световният чех. Книга за Карел Чапек. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1991.

Чапек 1979: Чапек, К. Кракатит. София: Отечество, 1979.

Ман 2001: Ман, Томас. Есета. София, 2001.

© Елица Дубарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.05.2010, № 5 (126)