КОРЕН В ДЪЛГОТО ВРЕМЕ

web | Корен в дългото време

* * *

Не знам къде ще те намери писмото ми.
Първото, което ми идва наум, е Провинция Онтарио.
По-нататък са безкрайни простори, градчета,
все по-отдалечени, в които си представям,
че телевизията играе съвсем незначителна роля.

Може обаче и да си по Западното крайбрежие,
Ванкувър, и писмото ми да стигне до теб
през някой от близо 170-те дни, през които вали,
през някоя дъждовна сутрин,

дърветата на улицата подгизнали,
пристанището в мъгла, размазани светлини -
има ли кленове в твоята част на града?

Ще изхвърляш остатъците от индийска или
китайска храна, след което ще седнеш
пред компютъра да платиш таксата за
втория семестър на дъщеря си -

всичко това са предположения,
включително полът на детето - навярно
заради придобитата деликатност на високите мъже,
а че е достигнало възраст за университета -
въпрос на елементарна математика;

и тогава ще видиш мейла ми.

* * *

Да, така е - мейлът ти ми го прати сестра ти,
малката Таня, която можеш да откриеш
на сайта на Европейското представителство,
с всичките данни, снимка, на която я разпознаваш,
въпреки следите на времето;

рядко срещаната фамилия ми помогна -
това означава ли, че все още не е омъжена
или е била, или пък просто си е запазила името?

Малката Таня, на снимката в хола в балетно трико,
правена в началото на 80-те във фотографско студио,
незнайно как запазило отмиращата традиция
да се аранжира декорът, включително с фототапет.

Навярно снимката си я спомняш, но се съмнявам
със себе си да си я взел, поне съдейки от решителността,
с която си казал на баща ми, срещнал те случайно в девятката -
в края на месеца се омитам, който иска да се оправя.

* * *

Снимката стоеше зад стъклената витрина,
в която бяха подредени кристалните чаши и плочите
с класическа музика, купени от руската книжарница;

казваше, че харесваш само най-популярните части,
онези, които обикновено пускат по радиото.

Съгласен съм, че плочите излъчваха висок романтизъм,
или сантименталност, ако предпочиташ,
затова не вярвам да си взел снимката
или каквото и да било, ей така, просто за спомен -

онзи е бил моментът, в който,
макар и да ти се е струвало блудкаво чувството,
е трябвало да установиш връзката със сестра си.

Сега сигурно ще се удивиш, ако някой ти напомни,
че децата в семейството съхраняват общи, уникални картини,
било гледката през прозореца, долу паркинга с колите
и олисялата топола с празното гнездо на гугутките,

било светещата реклама на видеотеката отсреща,
която за изумление на всички се появи като
първи знак на пробудилата се частна инициатива.

* * *

А иначе гледките са си тука,
само дето теб те няма, за да ги видиш.

Малко са поовехтели,
малко са мърляви, особено в края на зимата,
като косата на някоя луда, разчорлена и сплъстена,
дето се разхожда из квартала,
помъкнала цялата си покъщнина в няколко найлонови плика,
от време на време се спира при някой контейнер,
дълго съдържанието му изучава.

Понякога си намирам работа и минавам край блока,
особено изоставен ми се струва входът,
прозорец не ще се отвори, сякаш хора тук не живеят,

рядко ще видиш някой да прекосява
тази координатна система на паметта,
смешно смалила се в реалността,
някаква си уличка, глухата провинция на детството.

Да знаеш, аз съм този, който гледките наглежда.

* * *

Те, гледките, повечето са в нас,
понякога останали на мястото си с години,
като резервен играч, който трябва положението да спасява.

Спомен за възрастни хора,
който детето в нас още със страхопочитание пази,
например връщането на баща ти в ранния следобяд,
когато първа смяна е бил,

огромният му силует на вратата,
жепейската униформа и кожената му чанта,
безмълвният поглед,
каращ ни да се чувстваме неудобно,
сякаш ни е хванал да пушим.

Изобщо непознатият, даже в супермаркета,
понякога мистериозен изглежда,
неслучайно църквата учи (не съм религиозен),
че всеки странник може да е Христос,

искам да кажа, че човекът, който виждаш за миг
и знаеш, че после никога няма да срещнеш,
живее на практика вечно, в един друг свят,
към който не спираш да се домогваш.

* * *

Вече знам какво си изпитал, когато за пръв път си видял
чуждоземна трева и дървета, как си си казал,
че и другаде има природа, напълно автономна обаче,
която нехае за нашите тук обиталища.

Наблюдавал си през люка тревистото възвишение
на летището във Виена, както аз щях да направя
години по-късно, а в далечината - няколко къщи,
пръснати по хълмовете, безразлични към пътници като теб.

След нощта над океана новият свят те е пронизал
със слънчевите си лъчи и безкрайни простори,
които ослепяват, анестезия за меланхолията на сетивата,
един сляп човек не би могъл да стане имигрант.

* * *

И тогава ще започне голямото пренареждане на пейзажа,
нежното варварство да се изчегърта личността.
Кратки еднодневни екскурзии в околността,
последвани от дълги трипове на север -

светлината, пречистена като с въздушен филтър:
трудно е да си представиш, че тук
някаква политическа система управлява,
имената на езерата са лазурни,
никой не би нарекъл морето черно.

Неволни са обаче сравненията: есенната окраска
на националния парк Монт-Tремблант
напомня Балкана през октомври, циганско лято,
гледките превеждаш на познатия си език.

Ще трябва да минат много години,
докато завърши вкореняването на очите в пейзажа,
докато започнеш да мислиш не в зелено
за листата на клена през пролетта,
а в green, корен, покарал в дългото време.

© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.04.2020
Благовест Петров. Корен в дългото време. Варна: LiterNet, 2020