WHEN I WAS TWENTY FOUR

web | Близка страна

1.

Първи съм станал, петте момичета в квартирата спят,
неестествена тишина кооперацията притиска,
водата във банята, само тя в тръбите шуми.

През прозореца - снегът нашироко се е прострял,
януари, позиционна война, затрупан е в почивния ден
даже входът на общината;

“Невски” е като картонен дворец, сводовете му
засипани със сняг. Дали камбаната ще се чуе да бие,
езичето й, обвито в памук, в душата отеква,

Разпръсва в гръдния кош светлина, любовта ми
през очите прелива, погледът пространството озарява,
лицето й: крайно, радикално познание,

Придава смисъл на всеки предмет. Излизам, насаме
да обмисля нещата, да огледам света, магазина на ъгъла
ранобудните старци е сбрал -

Оживени от зимата престарели врабци;
кофичките от кисело мляко поемам - животворящ дар,
сякаш от пластмасата разум струи, със себе си го понасям,

По стълбите, вратата притварям, притихналия апартамент -
толкова нежност по стаите спи, дори в съня им блещука,
съдбата топлотата ще разпилее, моята любима къде е...

2.

Чакам те пред сградата на консерваторията, вечерната репетиция
на ансамбъл “Филип Кутев”, леден вятър, скрил съм цигарата в шепа,
загърнат в шала от камилска вълна, който преди време ми подари.

Мисля за простата красота, за проникването по мистериозен начин
във битието, в което навлизаш, заедно с хора носталгично следваш
и вятъра, и тънката клонка, пейзажа оголен, повея вятър горненец...

Казваш ми, че колкото пъти фразата извисяваш, толкова по-далеч
в дълбините на Дунавската равнина навлизаш, откъдето българите
с очи мястото са разпознали, дори далеч откъм азиатските степи

Гласът ти ги води. Ветре ле, ненавейнико, сега ли найде да вееш,
усмихвам се, носа ми потича, докато момичето си чакам, ето, към мен
бързаш, очите ти решително потъмнели, искрят, сложила си плетените

Ръкавици, които толкова обичаш, купила ги от бабите пред Невски.
В съботния сумрак до вкъщи решаваме да походим, самота от света,
която всяка двойка до последно ще среща, ще вечеряме супа, мълчиш,

Рано ще легнем, че концертът е на другата сутрин, какво ли е песента
да сънуваш, сладка си съня сънува, мома Тудоро, че ми дошло първо либе
и донесло пъстра китка, мома Тудоро, а на китка златен пръстен...

3.

Имаше такива времена

Когато в апартамента на родителите ми по цели дни
не излизам, не мога върху нищо да се съсредоточа, а
времето не минава, мислите ми са само за нея, като

Малкото, отделено от майка си. От недостатъчност направо
ще се съсипя, имам нужда от нещо по така, лекарят, докато
рецептата пише, говори: наблюдава се пределна фиксация

Върху момичето, трябва да престанеш лицето, ръцете й
да си представяш, ще опитаме с по-леко третиране,
от тези хапчета вечер след хранене, също и на обед -

След като не работиш, като мине месец, пак ще дойдеш.
... Имаше и такива моменти, когато с джин тоник
от обед започвах, домогвах се до мрачната, онемяла

Жизнена граница. Не си спомням къде, върху някакви
стълби се стоварих, лицевата ми кост изхрущя,
в окото ми на сутринта кръвонасядания и лудост,

Далече бях стигнал. Попада ми “Смъртта на един пчелар”,
десетина пъти я препрочитам, пия топло мляко, започвам
да мечтая за самотна къща в скандинавския север, дълги

Сутрешни разходки, влажните клони - графика срещу снега,
и един ден всичко в миналото остава, никой не разбра,
сега стоя и се взирам, лицето й - далечно, мога да го понеса.

© Благовест Петров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.07.2009
Благовест Петров. Близка страна. Варна: LiterNet, 2009