ЗАВИНАГИ

Бистра Величкова

web

Родила съм се в резултат на голямата любов между майка ми и Григор. Майка рядко говореше за баща ми, а когато го правеше, за нея той беше просто Григор. Единствения път, в който го спомена като мой баща, беше когато веднъж каза: "За целия си живот баща ти направи само едно хубаво нещо и това беше ти".

Преместихме се от Видин в София, когато бях в 8-ми клас. Намерихме квартира в непознатия за нас квартал "Люлин". Беше далеко от центъра, мръсно, и с панелен уют. Мястото имаше едно-единствено, но съществено предимство - беше евтино.

Майка започна работа в бар в Студентски град. Мен ме записа в 7-мо СОУ - училище, известно главно с пласьорите на дрога, които редовно се навъртаха в двора му. Разпределиха ме в паралелка с ускорено изучаване на история, философия и литература. "Ускореното изучаване" не спомогна особено да науча кой знае колко по предметите от профила ми. Учителите бяха стари, изнервени и изморени. Държаха се с нас дистанцирано, строго и студено. Ние за тях бяхме досадна отговорност, те за нас - неприятно задължение. Правеха се, че ни учат, ние се правихме, че ни пука. Всичко беше една измислица, само дето и аз бях част от нея.

От всичките даскали в 7-мо в паметта ми най-силно се е запечатал образът на учителката по история - Паскалева. И сега виждам строгото й, безизразно лице; блузата й в тигрови шарки; ръцете й - с дълъг олющен маникюр, здраво стискащи дървената показалка със заострен връх. Размахваше показалката пред избелялата карта на България и монотонно разказваше за славата на страната ни, за Златния век, за величието на хановете ни... Аз гледах разсеяно през прозореца; гледах как "зайците" от 7-ми "Б" си купуваха трева от местния дилър; гледах как проскубан помияр до тях препикаваше вратата на училището, докато мърляв, брадясал бездомник ровеше в кофите до входа. Слушах разсеяно историчката и си мислех, че България някога може и да е била велика. Днес обаче беше малка, мръсна и тъжна; беше дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката.

Година след година, търках чиновете на 7-мо, докато майка ми работеше дълги нощни смени в бара. Драсках имената на любимите си групи по вратите на тоалетните, пушех цигари в двора на училището, пред очите на учители и портиери, и слушах "Дед Кенедис" на уокмена си, в час. Въобще - пораствах. След даскало убивахме времето в градинката на Паметника на съветската армия, заедно с най-добрата ми приятелка - Хриси. На Паметника се запознах и с Геш. Геш беше с две години по-голям от мен. Правеше се на пънкар и удивително приличаше на онзи малоумник - басиста на Секс Пистълс. Онзи същия, дето беше убил приятелката си и след това се беше самоубил. В Геш веднага разпознах сродна душа - паднах си по него.

На Паметника с Геш се целунахме за първи път. Бутилки бира се търкаляха в краката ни, фасове догаряха под кубинките ни, а аз и Геш бяхме застинали в своя миг вечност: две парцаливи фигури, сгушени в тихата нощ, между бронзовите силуети и щиковете на руските освободители. Същата вечер се прибрах за първи път пияна вкъщи. Майка ми се прибра след мен. Слава богу, нищо не разбра, защото беше по-пияна и от мен.

На другата сутрин едва станах за училище. Първите часове спах на чина. За нещастие, точно тогава имахме история. След часовете Паскалева ме помоли да я придружа до кабинета й - трябвало да говори с мен. Тя седна зад бюрото си, а аз - права срещу нея. Спи ми се - две не виждам, а тя започва да нарежда: човек като е млад, не знае колко е опасен светът навън, не си дава сметка за много неща и т.н. След продължителен монолог все в този дух, ме накара да я погледна в очите и най-неочаквано ме попита дали се друсам. В този момент на мен пък ми се прииска да я попитам дали знае колко топлина могат да излъчват бронзовите войници на Паметника? Прииска ми се да й разкажа за Геш и за всичко, което се случи снощи. Вместо това мълчаливо погледнах възрастната жена срещу мен и си помислих, че в "славното" време, в което живееше тя, нямаше място за мен. "Хей, хора, дайте ми назаем железния си мироглед...". В такива моменти само "Милена" ме разбираше.

След часовете, на Паметника, Геш ми показа новата си придобивка - машинка за татуировки. Беше я купил на старо от антикварите до църквата. Взе ръката ми внимателно. На вътрешната страна на китката ми, с ръкописен шрифт, написа: "Завинаги". В унес гледах как черното мастило се инжектира под кожата ми. "Завинаги!" - прошепнах и целунах Геш. Същата вечер пихме бира до късно и слушахме "Кале" - любимата група на Геш. Прибрах се в 2 сутринта.

На другия ден сме имали родителска среща. Хриси чула как майка й разправяла на баща й какво се е случило на срещата. Разбихме се от смях, като ми разказа. Значи, майка ми, както винаги, закъсняла. Още с влизането си предизвикала дузина укорителни погледи от родители и учители, a Паскалева подшушнала на класната: "Същата като дъщеря си!". После казали на майка ми, че не ходя на училище, защото се друсам. Майка само попитала: "С какво? С Кале ли?". "А, ама значи вие знаете?", отвърнала невярващо класната. "Спокойно, тя само ги слуша", казала невъзмутимо майка ми. При тази реплика, класната и Паскалева останали без думи. Засуетили се нещо и след като майка ми си тръгнала, започнали да обсъждат в недоумение какво е искала да каже тя с думите: "Тя само ги слуша." Накрая стигнали до извода, че "те" - това са "лошите хора от улицата", които са ме пристрастили към дрогата и сега аз "само ги слушам" и правя, каквото ми кажат, защото не мога да се откъсна от тях. Хриси едва довърши разказа си от смях. Понякога в училище можеше да бъде и забавно.

Добре, че покрай Геш започнах все по-често да бягам от училище, за да науча важни неща за живота. Вярно, понякога ги научавах по трудния начин, но пък така ги запомнях завинаги - без изпитване, без домашни и без контролни. Един такъв пример е онзи следобед, когато с Хриси избягахме от история, за да се видим с Геш и компанията в "Докторската". Пихме бири, пафкахме, беше яко. В един момент обаче скинарите от съседната беседка се заядоха с нашата компания. Всички бяхме пияни, стана бой, скиновете не жалеха дори момичетата. Всеки изяде от крушетата им. На Геш му сцепиха веждата, а аз получих синина под окото. Мелето беше голямо, дойдоха куките и ни прибраха. В районното ни разпитваха като престъпници. Държаха се грубо с нас - като с отрепки. Може и така де сме изглеждали тогава, но в крайна сметка не бяхме виновни. Оттогава се научих, че видиш ли да става разправия и да се приближават униформени, трябва да се разкараш възможно най-бързо. Преди това наивно вярвах, че мога да допринеса за добрия изход от всяка трудна ситуация, стига само да съм на страната на справедливостта. Справедливост няма и всеки сам се спасява, както може.

Едва когато завърших училище, се почувствах наистина свободна. След всичките години, безполезно прекарани в прашни класни стаи и по изтъркани чинове, аз бях започнала да се отнасям с дълбоко недоверие към училището и към образователните институции въобще. Сероизно се питах дали нещо, което си струва да знаеш, може да се научи в училище? Аз научих само едно такова нещо: да вярвам повече на уроците, които ми преподава животът, отколкото на думите, които излизат от устите на учителите. Тези същите ни затварят на топло и сигурно в класната стая като в парник, докато животът се случва само на няколко преки от нас! Размахват ни назидателно дървени показалки пред очите и ни проповядват легенди за истината. А истината е навън - там някъде на пейката, до Паметника. Истината е там, където всеки ден срещам Геш. И само не ми казвайте и вие, че един ден ще съжалявам, защото - няма! Един ден ще съжаляват тези, които сега стоят зад прашните си бюра и компютри. Според мен, човек трябва да се отдава на вътрешните си пориви и да излиза от рамките, които ни налагат институциите. Рамката служи, за да ограничи красотата, когато си на изложба в музей. Там пространството е ограничено и на малко място трябва да се сложат много картини. Животът не е музей и има предостатъчно място за красиви картини, без рамки.

Скоро след като завърших училище, родителите на Геш решиха да ни разделят. Аз все още бях лудо влюбена в него, сигурна бях, че и той - в мен, но... техните не ме харесваха. Смятаха, че му влияя лошо; не съм била като нормалните момичета; все в черно съм се обличала; носела съм мъжки кубинки. Аз знаех, че Геш точно затова ме харесваше - защото бях различна от другите. Е, оказа се, че аз нямах думата в случая. За да го откъснат от "упадъчната му среда" в София, родителите на Геш го изпратиха да учи в Америка. Много ме заболя тогава! Геш беше влязъл под кожата ми - в буквален и преносен смисъл. Не спирах да мисля за него.

Записах най-абсурдната специалност в Софийския - "Педагогика с чужд език". "Поредната измислица на системата", помислих си. Не ми пукаше обаче, защото аз имах план. Да станеш студент в България, беше един от най-лесните начини да заминеш легално за Америка - на работна бригада. А някъде в Америка беше и Геш.

За бригада обаче можеше да се замине най-рано във втори курс. На първокурсници визи не даваха. Зачаках да мине годината. Ходех нередовно на лекции, взимах си изпитите, колкото да мина, дните се изнизваха. Отвътре ми беше празно и тъжно. Липсваше ми червеният пънкарски гребен на Геш; липсваше ми гръмогласният му смях и безсънните нощи до паметника; липсваха ми бронзовите силуети на войниците - единствените безмълвни свидетели на най-красивата любов. Къде си сега, Геш? Променен ли си? Още ли носиш същите протрити ластични дънки с кръпки на коленете?

*

На летището, на път за Америка не ме изпрати никой. Майка беше отново до късно на работа. Без нея нямаше да имам пари за това пътуване. През целия 8-часов презокеански полет мислите ми тежаха. Мислех за себе си, за живота си... Мислех за това какво искам от него. Мислех какво бях готова да дам в замяна. Мислех за Геш. Всяка следваща мисъл ме потапяше по-надълбоко в едно необяснимо чувство на безпомощност. Трябваше да спря да мисля!

*

След дълго безрезултатно обикаляне с куфара за оглед на квартири в Ню Йорк, седнах на тротоара, в един от ъглите на "Таймс скуеър". Нощта се спускаше бавно. Мракът беше смущаван от множеството премигващи неонови реклами. Кубинките ми бяха мръсни и прашни. Косата ми беше рошава и се изхлузваше от ластика. Сенките под очите ми тежаха повече от багажа. Опитвах се с поглед да обхвана високите небостъргачи, изгубващи се нагоре, в тъмносиньото небе. Колите пълзяха в задръстването и свиреха пронизително. Облегнах се за миг на куфара. Унесох се. Неясно чувах как минувачи по улицата ми подвикват. Спеше ми се и нямах сили да реагирам. Изведнъж видях пред себе си Геш. Протегнах ръка, за да го докосна и внезапно се събудих.

*

Още един ден в Ню Йорк - още едно интервю за работа. Надпис на вратата на типична американска закусвалня: "Търсим сервитьорка!". Влизам. Мирише на полуготови сандвичи и мазни пържени картофи.

- Добър ден, какво мога да направя за вас! - чувам гласа на широко усмихната, едра негърка.

Обяснявам, че съм дошла за обявата за работа. Поканена съм да седна, за да изчакам мениджъра. "Мениджъра!", помислям си с досада, "Още един нафукан младеж с прилежно подстригана къса коса и закопчана до горе риза с логото на фирмата!". През последните дни се нагледах на подобни гладко избръснати отличници - успяващите млади хора на Америка. Майната и на тях, и на неограничените възможности на ограничената им страна! Дано поне този път ме вземат на работа. Някъде в дъното на коридора се отваря врата. Към мен се задава костюмиран млад мъж - мениджърът. За всичко бях познала: от бялата риза до самоуврената походка. Приближава се до мен и ми подава бодро ръка:

- Добър ден! Вие ли сте кандидатката за работа? Казвам се Джордж - приятно ми е!

Аз го поглеждам в очите и се вцепенявам:

- Геш? Нима...?!

Младежът ме поглежда смутено. Сбръчква чело в недоумение и мълчи.

- Аз съм, Геш! Не ме ли помниш? България? Там на Паметника? Геш?

За момент сякаш искрица на разбиране проблясва в очите му. Бързо е прогонена от първоначалния делови, безизразен поглед.

- Страхувам се, че сте се припознали! Няма проблем - случва се. Нека преминем към интервюто!

- Геш! Аз съм! Аз съм, Геш! - внезапният ми прилив на вълнение и радост започна да преминава в отчаяние. Трескаво навих десния ръкав на блузата си и му показах татуировката:

- Завинаги, Геш! Помниш ли? Завинаги!

Когато охраната ме изхвърли на улицата, аз продължавах през сълзи да крещя:

- Завинаги, Геш! Завинаги!!!

*

Същата вечер дълго се разхождах по улиците на Ню Йорк. Опитвах се да не мисля. Седнах на стълбите на "Юнион скуеър". Запалих цигара и отворих бутилка бира. Около мен бяха насядали пънкари, метъли, хипита...

Бяха облечени със скъсани дънки. Имаха лилави, зелени и червени коси. Някои момчета бяха с пънкарски гребени като на Геш. Други имаха дълги до кръста коси. Виждах момичета с бръснати глави, с безброй обици по лицето и тялото, с татуировки на цветя и черепи. Чуваха се негри, рапиращи на тенджери. Влюбени двойки се целуваха и сребърните топчета на обиците на езиците им се удряха едно в друго. Всичко изведнъж ми напомни за Паметника. Сетих се пак за Геш, за 7-мо, за 8-ми клас и първата бира; за целувката на пейката, за мръсните ни кубинки, сплетени в едно, докато звездите бавно посипваха небето и осветяваха нощта на безгрижието ни. С умиление се сетих и за Паскалева и класната. Колко бяха заблудени тези мои учителки! Отпих бавно от бирата. Замислих се за майка. Работеше ли още в онзи опушен бар? Щастлива ли беше? Дръпнах от цигарата и бавно издишах дима. За първи път от много време се почувствах наистина свободна, наистина себе си. Безвкусната бира "Корона" ми помогна да преглътна горчивите си мисли. В момента единствено те имаха някакъв вкус. Погледнах дясната си ръка, в която бавно догаряше цигарата. От вътрешната страна, над дланта, прочетох на глас черния мaстилен надпис: "Завинаги". Издишах дима и хвърлих цигарата в прахта. Опитах се да я изгася, но тя продължаваше да гори. Завинаги.

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2011, № 6 (139)