"ГОСПОДИ, ПОМОГНИ МИ ДА СЯ ВОЗВИСЯ!", ИЛИ "ВЪЗВИШЕНИЕ"-ТО НА МИЛЕН РУСКОВ

Бистра Величкова

web

"Възвишение" е събитие. Не само в литературата, но и в живота на всеки един българин, който го е прочел. И ако тези, които още не са чели романа на Милен Русков и имат известни предубеждения, че това е една от онези книги за Освобождението от турско робство, за възхвала на революционните борби и т.н., много се лъжат. За много хора (може би предимно по-младите), училището е изиграло сериозна роля в това да изпитват особена неприязън към българската литература, особено тази от Възраждането. Не за друго, а заради писането на безумни литературни анализи, в които се задължават учениците да цитират сложни, неразбираеми изречения, написани от литературните критици. Едва като завършат тези хора, след години, някои от тях успяват сами да намерят пътя си до тази наша интересна възрожденска литература. И въпреки това - чуем ли Вазов, Ботев, турско робство и Oсвобождение, и започва да ни мирише на класна стая и теми по литература. Именно от това усещане и предразсъдък трябва да се освободи всеки читател, когато става дума за романа "Възвишение".

"Възвишение" е забавна и мъдра книга. Тя е уникална със своя автентичен, възрожденски език. Увлекателна е. Тя разсмива и натъжава. Тя е и мост към онази възрожденска литература, която сме чели в училище, но романът представя по оригинален и нов начин, осмисляйки, събитията от онова време.

"Възвишение" е книга, която разказва за българското възраждане и борбите за освобождение от Османско иго, но за разлика от други подобни книги до момента, този роман разказва през погледа на обикновения човек (главния герой Гичо), през неговите най-човешки чувства и терзания. Не, тази книга не възхвалява борбите за национално освобождение, нито ги критикува, тя ги осмисля обективно през погледа на простодушния, но някак природно мъдър Гичо и неговия спътник - младият и наивен Асенчо. Понякога душата на Гичо залита към някой грях - като например ограбването на френеца и сдобиването с "европейски опнати дрехи", но от друга страна, става ли дума за предателство и надхитряне на ближния, дълбоко в него се вижда чистота и мъдрост: "Живот в позор не струва пет пари".

Книгата е изпълнена с много хумор, предаден на диалект. Толкова автентично звучи конструираният от Русков език, че човек не би могъл да предположи, че е писана в наши дни. До такава степен авторът се е потопил в стила на говорене, че сякаш е живял в онова време. Човек се смее с глас, докато чете, но и често плаче поради дълбоките прозрения, валидни и днес. Именно през този хумор и уж леко говорене се казват и големите мъдрости за живота. А когато кажеш нещо мъдро през хумора, то се подсилва още повече, а и натъжава повече.

Гичо и Асенчо - "малко революционери, малко разбойници", са тръгнали и те да се борят за Делото, за голямата цел - Освобождението на България. Попаднали сякаш малко случайно сред "юнаците". Но и в техните души има нещо юначно и достойно, макар и не съвсем съзнато. И докато обикалят из балканските градове и села в изпълнение на задачата, дадена им от Димитър Общи, четат "Рибния буквар" на Петър Берон и поемата "Горски пътник" на Георги Раковски. Това са основните им източници на мъдрост и самообразование. И от весел и хумористичен, постепенно наближавайки края, романът става все по-задълбочен, осмислящ събитията и докосващ със своята проникновеност. Сякаш самият Гичо израства и започва да разсъждава все по-дълбоко, да изразява прозренията си за смисъла на живота, за смисъла на тази революция, която е за народа, но какъв народ? Има ли въобще народ? Чорбаджиите живеят добре с турската власт, абаджиите продават абите си скъпо на турците. Ако искаш свобода, ще им развалиш алъш-вериша на тези хора. А ти си тръгнал да се бориш за Делото, да умираш за свободата?!

"Голяма лъжа е май свободата, брате!", казва Гичо, горе на възвишението, където всички революционери са избити от турската армия. Единствен той и Асенчо са останали живи. Асенчо обаче го подканя да се предадат. Оказва се, че неговата наивност го е довела дотам, да издаде на каймакамина и турците откъде ще минат с дружината. Обещали му, че ако ги издаде, няма да го убият. И за това армията ги е атакувала, като са се качили на възвишението. Гичо му казва, че да се предадат, това е равно на позор. На Асечно обаче му се живее, вдига бяла кърпа, изправя се и тръгва надолу срещу потерята. Посрещнат е с дъжд от куршуми! И тук остава въпросът доколко Асенчо е по младежки наивен и вярва, че ако предаде дружината, наистина него ще го оставят жив, и доколко у него инстинктът за оцеляване и желанието да не бъде убит надделяват над моралните човешки ценности и той извършва предателство, което в крайна сметка води до гибелта на всички...

Накрая на възвишението остава единствен Гичо, който мисли и разсъждава за революцията и за живота:

"...Без свобода животът не е тъй сладък. А все ся ти към сладкото накланяш... Суета е туй. На нежна младост мечтата (...) Неусетно суетата е в смелост преминала, а лекомислието в саможертва (...) Като увиснеш тъй под гредата (обесен), накъдето духне вятърът на случая, натам заминаваш и ти. Ако духне на едната посока - ти си един хаирсъз и обесник забравен. Ако духне в другата, ще те славят народите. Как ся случи. Ей туй нà е най-мъчителното, че всичко е както ся случи. Няма справедливост, няма правда, дори на тая цена (...) Но животът ти заминава, туй е сигурно..."

Боли от мислите на Гичо, който е обречен да загине. В най-тежките и драматични минути, смъртоносно прострелян, героят отново проявява своята природна човешка мъдрост. Казва истината, която е разбрал от опита си, съвсем естествено и не назидателно. И я приема, каквато е. Такъв е животът. "Всичко е, както ся случи". Няма излишен драматизъм. И именно тук, на символичното място - възвишението, героят се возвисява и се вижда най-ясно героизмът му. Героизмът и проникновенията за живота. Защото той утре вероятно ще бъде забравен, както много други герои, загинали за свободата, но най-важното за Гичо е, че той се е возвисил. Последното, за което моли Бог, не е да остане да живее, последните му думи са: "Господи, помогни ми да ся возвися!"

"Възвишение" е книга, която трябва да се прочете - не защото е голямото събитие в новата българска литература, не защото е класика и всички казват, че е важно да се прочете. Както го съветва бащата на Гичо - не прави нищо заради народа, защото той няма да направи нищо за теб. Не четете "Възвишение" заради другите. "Възвишение" трябва да прочетете заради самите себе си, за да се "возвисите" и да се преоткриете - и като българи, и като личности.

Достойна за възхищение е творбата на Милен Русков и на Възвишението, което той прави в най-новата ни българска литература с този роман. Той ще остане в историята и тепърва този труд ще се преосмисля все по-задълбочено и аналитично. И ако някой си мисли, че няма надежда за България и всичко е загубено, романи като "Възвишение" и хора като Милен Русков показват точно обратното. Има светлина в тунела, и нас ни има там - стига да имаме очи и сърце да видим това, и да можем да ся возвисим! Господи, помогни ни да ся возвисим!

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2014, № 10 (179)