|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПАРИЖ БЕЗ ЛЮБОВ Бистра Величкова Париж. Saint-Germain. Спирка на метрото. Мъж стои на колене с наведена глава. Тресе се от студ. Проси. Невидим. Mръсно e. Въздухът тежи с миризмата на път и безличие. Качвам се в метрото. Претъпкано е. Някъде назад плаче бебе. Мургава французойка с лакти си проправя път през навалицата. "Putain!". Празно място. Сядам на протритата седалка. Възрастна жена до мен бели портокали. Бялата й разрошена коса се спуска по гърба и раменете на дрипаво палто. Черни от мръсотия нокти се подават от плетени ръкавици без пръсти. Чоплят портокаловата кора. Говори на френски. На мен? Предлага ми парче портокал. "Не разбирам." "България!" - възкликва. Чист български език. "И аз бях оттам. Преди да дойда тук. Не помня кога. Отдавна... Сега продавам портокали. Гладна ли си? Вземи!". "Ooo, rien de rien..." - дрезгавият глас на сляп латернаджия заглушава думите й. Дрънчене на монети в тенекиена кутия. Скрибуцащият звук на латерна се слива с ритмичното потракване на мотрисата. Изгубва се. "Има ли къде да спиш?". Мълчание. "В покрайнините на града има малка църква на Армията на Спасението. Там винаги ще намериш постеля и топла супа. 50 цента. Не е скъпо. Спането е без пари. Мога да те заведа?" Мълчание. "Сигурно отиваш да видиш Айфеловата кула? Няма смисъл - грозна е! Не ми вярваш, виждам... Сигурно си мислиш, че от върха й светът изглежда по-красив?". Мълчание. "Може и така да е, но знаеш ли защо? Защото отвисоко грозното става невидимо. Става невидимо, но не изчезва...". Жената докосва ръката ми. Втренчва се в мен и повтаря: "Грозното става невидимо, но не изчезва." Трябва да слизам. Жената с портокалите слиза с мен. Някой я блъска в навалицата. Купчина портокалови кори се разпиляват между релсите. Тя изругава на френски. Обръща се за последно към мен: "Армията на спасението - на края на Париж. Не забравяй!". Потока от хора ме повлича към изхода. Трескаво с поглед търся старицата. Изчезва, сякаш никога не я е имало... * * * На върха на Айфеловата кула е студено. Всичко се вижда ясно: Лувъра и градините на Тюйлери; светлините на Шанз Елизе и Триумфалната арка... Красиво е. Напрягам очи. В далечината, някъде долу на улицата, сякаш виждам приведен силует. Някъде там, сред светлините на булеварда, възрастна жена тегли чанта на колелца, пълна с портокали. Човешката й фигура е така малка, така крехка, толкова е близо и толкова далеч! Побирам я в дланта на протегнатата ми ръка. Искам да я извикам, да й благодаря, да я попитам... "Защо...?". Париж. Без любов.
© Бистра Величкова Текстът е спечелил конкурса, организиран от писателката Мона Чобан и издателство "Сиела", на тема "Париж без любов", в началото на април 2010 г. |