МЕЧТАТА НА ВЕХТИЯ

Бистра Величкова

web

Как заминах за Америка ли? Ами как, както всичките ми приятели - след втори курс отидох на студентска бригада и повече не се върнах. Тука всички сме по тая схема - и аз, и Киро. Тогава всеки отиваше в Америка по различни причини. Някои искаха да си намерят по-хубава и по-добре платена работа, други просто искаха да избягат от България. При мен причината беше различна. Аз имах мечта. Исках да си купя порше. Може да ти звучи смешно, но това ми беше мечтата от дете. Америка за мен беше една възможност да я осъществя.

Иначе, ако се чудиш кой съм аз, аз съм Вехтия. Излезе ми този прякор още първата година, като дойдох в Щатите. И то защо, защото съм събирал стари неща от улицата и съм си обзавеждал стаята. Добре де, и дрехи втора ръка си купувах понякога, че са по-евтини. Ама чакай да ти кажа бе, те тия, американците, са луди - те си оставят до кофите чисто нови канапета, фотьойли, телевизори, лампи. За тях са вече стари и ненужни, ама за мен - Вехтия, са като нови. И така, много ми се смееха другите, че събирам стари вещи, ама после, като ми влязат в стаята и видят уюта на Вехтия, им става драго и приятно, не щат да си тръгват. Идва при мен някой от новите студенти, дето отскоро са в рая, и по цял ден стои на мекия кожен фотьойл, дето съм го влачил 10 преки до вкъщи. Седи и вика „Откъде си го уреди тоя райски трон бе, Вехт? И аз искам...”. Искаш, ама трябва да можеш да влачиш и да носиш, макар и на старо да са нещата.

Сигурно се чудиш как ми е истинското име? Не ти трябва да го знаеш. Тук никой не ме знае с него. Аз съм Вехтия и това е. Всеки ме знае така. Роден съм в Сливен през 1980. После ме приеха студент в София, някаква специалност в Техническия университет. Убий ме, ама не мога да ти кажа какво точно ме приеха. Беше нещо схемотехника ли, компютърни системи ли... Абе вече не помня... В първи курс, в същата група беше и Киро. Той пък е от Ямбол. Общо взето, близо до моя град, та веднага се сприятелихме. И той не беше много наясно какво търси в тоя университет, но честно да ти кажа, така стояха нещата с повечето ни колеги. Всеки беше влязъл да учи висше по различни причини - някой, за да отърве казармата (тогава все още беше задължителна), друг, за да избяга от провинцията и да дойде в София, за трети това, да си студент, означаваше - бригада в САЩ и лесен шанс да избягаш от България. Въобще университетът по мое време се явяваше като спасителна институция, нещо като трамплин към по-добър живот. И ние с Киро скочихме от този трамплин - изкарахме първи курс и във втори започнахме да си уреждаме документите за бригада в Щатите. Ама такъв мерак ни беше да дойдем тук. По цял ден само за това си говорехме. „Веднъж да стигна там, казвам ти, няма и да се върна. Там са парите, там е животът” - така си говорехме. „Чувал съм, че там, още на третия месец, можеш да си купиш чисто нова кола на изплащане и никой не ти прави проблем по банките?”, разправя ми Киро и аз допълвам: „Да, аз пък съм чувал, че можеш да си вземеш и къща още на шестия месец, откакто си там, защото заплатата ти расте с дни”. „Там е рай бе, човек. Давай да се махаме от тая кочина тук”, продължаваше той. И аз мислех като него.

Заминахме. С Киро започнахме да работим по договорите, които си бяхме уредили от България. Аз бях бар тендър в хотел на Донълд Тръмп, а той беше стюард в един друг много голям хотел-казино. Бар тендър е такъв, дето помага на бармана - носи му бутилките с алкохол, мие чашите и т.н. А стюард, честно да ти кажа, това си е направо чистач. Те, американците, измислят разни такива странни имена на по-ниско квалифицираните професии, за да не обиждат хората. Казваш, че си стюард и повечето си мислят, че си нещо като сервитьор, защото правят някаква асоциация със стюардите в самолета. Не бе, братче, събираш пликовете от кофите за боклук и ги влачиш до големия контейнер навън, до хотела. Е, това правеше Киро. В началото много се натягахме. „В Щатите сме, давай да бачкаме яко, за да почнат да валят парите”, надъхвахме се един друг. Вехтия все пак цял живот за порше е мечтал и това си беше основната цел на цялото разнасяне на бутилки и миене на чаши. Кога аз в България ще мога да си купя порше, освен ако не стана престъпник? „Бачкай, Вехт, здраво, за кола”, така сам се навивах. С Киро си намерихме и втора работа. През уикенда чистихме богаташки къщи. Ама те тия, богатите хора, не цапат бе. Ние отидем, забършем леко с парцала порцелановите маси и рояла, и то светне, стане като огледало. А те пък после много доволни от нас, даже и бакшиши ни дават. На ден сме имали по 3-4 къщи и за тях всеки взимаше по 50 долара. Киро си отвори банкова сметка в „Банк ъф Америка”, там да му се трупат парите. Ама Вехтия, къде ти ще направи такова нещо! Казаха ми, че взимат 5 долара за отваряне на сметка и още 5 за дебитна карта. Като го разбрах това, викам, аз, ако си купя една касичка прасе на старо, по-евтино и по-сигурно ще ми излезе, отколкото в банка. Така спестих цели 10 долара. Купих си такава касичка и понеже беше евтина и втора ръка, на порцелановото прасе му беше счупен единия крак, та затова малко накриво седеше. Иначе си беше здраво и пазеше доларовите ми банкноти, куотъри и пенита.

И така, бачкаме ние с Киро здраво. Всеки ден точни на работа, стриктни, всичко както трябва. Започна обаче да ни идва нанагорно, а парите ни не ставаха повече. Все пак имахме и разходи - храна, наем за квартира и накрая в корема на „Прасето” все центове дрънчат. „Ей, Вехт, така няма да можеш да си купиш Порше”, викам си на себе си. Разбрах, че барманът, на когото помагам, взима два пъти повече от мен, при положение че аз му върша цялата работа. Оплаках се на мениджъра и той каза, че такива са правилата. Така ли, викам аз? Елате да видите сега правилата на Вехтия. И за да си наваксам загубите, и да оправдая несправедливостта, започнах да прибирам по някоя и друга бутилка марков алкохол, от склада. Накрая на деня, като няма никой, точно преди да отида в съблекалнята, да си сваля униформата, минавам през склада, слагам две бутилки под блузата и бързам към шкафчето ми. Там ги пъхам в раницата и си тръгвам.

Прибирам се вечерта и Киро, като видя „Джони Уокър” в оригинал, с кехлибарен цвят, се кокори и се чуди какво става. „За к’во си даваш парите за алкохол бе, човек?”, вика ми той. Като му обясних каква е работата, дълго се смяхме, докато не презполовихме бутилката. До няколко седмици цялата ни стая стана в маркови бутилки алкохол. Киро вика: „Абе, Вехт, така или иначе няма да можем да изпием всичко, давай да започнем да го продаваме”. И както го каза това, на другия ден вече имаше опашка пред нашата къща от студенти-бригадири, които купуваха от нас маркови водка и уиски. И гледай ти как потръгна търговията на черно. Търбухът на прасето-касичка натежаваше, а оттам и усмивката ми ставаше по-широка. Киро пък започна да взима храна от кухнята, от която изхвърляше боклука, така че да не се налага да даваме излишни пари за ядене и да можем да пестим повече. То в неговия хотел беше по-стриктно, имаше камери навсякъде, следяха ги, но той Киро и на камерите беше научил цаката. Вика ми: „Братле, има едно хладилно помещение, дето камерата не го хваща. В смисъл камерата вижда, че влизаш в хладилника, ама не може да снима какво става вътре. Аз влизам, пъхам под престилката разни продукти - замразена сьомга, кралски скариди, пилешки пържоли и излизам с вид, все едно съм бил вътре по работа. После отивам уж до тоалетната, но минавам през съблекалнята. Бутам храната в чантата и се връщам пак на работа”.

Ей така ти казвам, изкарахме три месеца - с моя алкохол и храната на Киро. Най-важното беше, че стотинка не бяхме дали за всичко това. И да кажеш, че само ние с Киро сме си взимали така от хотелите - не. Повечето студенти, дето бяха там на бригада, тафнеха и прибираха в джоба и чантите. Има си трикове и начини, с които можеш бая пари да спечелиш в Америка. Ето например, спомням си, имаше една мацка, тя беше сервитьорка в ресторанта, дето аз бачках. Беше някъде от Кътина ли, от не знам си кое село до София. Е, да знаеш как си прибираше кинти това момиче. Най-богата от всички се прибра в България. Само прашките й от „Виктория сикретс” наброяваха 20 парчета. И какво правеше тя - дава й клиентът кредитната си карта, за да плати с нея. Тя отива до машината при бара и освен сумата, която е на касовата бележка, му отбелязва още 2 долара отгоре, които отиват за нея. Ама, нали се сещаш, като ти минат по 20-30 клиента и колко пари допълнително си докарваш на ден... Ами така, тарикати сме си. И ние с Киро си викаме, защо всички да са хитри и да краднат, пък ние да сме честни и да сме само с куотъри и пенита в джобовете. Все пак, събирах за порше!

И аз продължих по моята схема - мине се, не мине слагам по една бутилка под блузата и я нося в квартирата. Викам си, дори и да ме хванат, те не могат да ме уволнят, защото са вързани с тая организация, дето е посредник между студентите и работодателите. Те са длъжни да ни държат на работа до края на четирите месеца, докато ни изтекат визите. По принцип, според правилата, ако се стигне дотам, че трябва да те уволнят, трябва веднага да се прибереш в страната си. „Моля?!”, викам аз. Кой може да върне Вехтия в България, бе? Никой!

Гледай ти обаче майтап, започнаха да ме надушват. Барманът каза на мениджъра, че липсва алкохол, изчезвали бутилки, които не се консумират от клиентите. Мениджърът се ядоса, започна да разпитва персонала - сервитьорки, бармани, помощник-бармани. Всеки клати глава, вдига рамене, никой не знае къде отива алкохолът. Идва мениджърът и пита Вехтия: „Ти ли си?”. „Ама моля ви се! Как? Кой? Аз ли?! Няма такова нещо! Аз алкохол не близвам, религията ми не го позволява. Сигурно е моят колега - ислямистът!” Оправдавам се аз и лъжа така искрено и честно, както в Сливен са ме учили. Ама и оня не е вчерашен, ще кажеш, американец - тъп човек, ама нейсе. Вика, ела с мен в офиса ми. Отидох аз, поразправяхме се малко, аз му се обяснявах нещо с моя развален английски. И той вика, ако се повтори, ще те уволним и те връщаме в България. Абе ти мен можеш да ме уволниш, чорбаджи, ама в България не можеш да ме върнеш, викам си аз на ума.

Прибрах се и разказах на Киро. Той пък, за късмет, същия ден имал подобна случка. Питали го знае ли къде изчезват кралските скариди от големия хладилник и дали случайно той не ги изхвърлял по погрешка, в чувалите с боклук?! „Аз ги ям по погрешка”, разправя ми Киро на мен и двамата се спукахме да се смеем.

Така ни минаха четирите месеца студентска бригада. Аз носех алкохол от ресторанта и го продавах на черно, Киро носеше кралски скариди. Те, мениджърите и шефовете, май си мислеха, че много са ни сплашили, като са ни казали, че ще ни уволнят, и не са предполагали, че ще продължим да си взимаме „нашето си”. Сега разбирам защо казват, че американците били тъпи...

Аз съм човек с цел и малко средства! Ето защо понякога се налага и да се крадне. Ама така, по малко, дето се казва, с благородна цел. Аз пестя за порше. Винаги съм си се представял като баровец в спортна кола, който пие коктейли по плажовете на Маями. Докато обаче реализирам мечтите си, трябваше Прасето бая да натежи. Ама да не е да помислиш, че аз съм такъв - крадец по душа, дето гледа с лесно да изкара пари. Не е така, възпитала ме е майка ми в други ценности и всичко, ама знаеш ли какво е да нямаш? Нямаш и изведнъж попадаш сред много богати хора, които имат всичко. Е, как да не си вземеш малко и за себе си, след като така или иначе те имат толкова много?...

И така, свърши студентската бригада. Някои от приятелите ни се прибраха в България, че от октомври им започваха пак лекциите в университета. Други пък, отпрашиха към някой друг щат из Америка, където имали чичо, леля, братовчед или просто някакъв познат, при когото могат да останат и да си търсят работа. Киро и Вехтия също остават в рая! Звъня на майка ми да й кажа, че оставам. „Ама как така? Ама за колко време?”, пита ме тя. Притесни се жената, разплака се, какво да прави. „Не знам, майко”, викам й, „ще се пробвам тук да поработя, ако мога да успея и да спечеля пари”. Чувам я, че се опитва да си сдържа сълзите, а на мен сърцето ми се къса: „Стига бе, майко, за добро е. Ще печеля пари и ще ви пращам. Брат ми ще го запишете да тренира при юношите на „Левски”, той много искаше. Догодина пък, ще пратя пари за бална рокля на сестра ми. Ще видиш, че е за добро. С Киро сме двамата. Всичко ще е наред”. „Ами добре, майко”, казва ми тя, „нека е за добро, ако там си щастлив и си добре, и аз ще съм добре”.

Решихме го с Киро и останахме. Толкова искахме да дойдем в рая, но сега трябваше и да се борим да оцелеем в този рай. И най-важното - трябваше да сбъдна мечтата си, трябваше да си купя порше.

Минаваха ни така годините в Америка, много работи сменихме с Киро, в различни градове и щати бяхме, с много шефове и мениджъри се разправяхме, малко печелехме и много пестяхме. Всяка вечер го претеглях прасето в двете си ръце, за да видя дали тежи като за порше! Е, все не тежеше достатъчно и това беше моят стимул да продължавам живота си в рая.

Абе, много истории имам от тия години и много мога да ти разказвам, и за смешни моменти, и за тъжни. Сега например се сещам за една весела случка - как веднъж с Киро ядохме в Ню Йорк без пари. Качваме се, значи, един ден, ние с Киро на „Грейхаунд”-а (името на най-известната автобусна фирма в Америка) и отиваме в Ню Йорк. Те ти булка Спасов ден, възкликнах аз по нашенски, като излязох на улицата. Останах с ококорени очи и отворена уста - едни огромни небостъргачи, реклами, коли, хора, блъсканица. Казвам ти, аз направо не знаех къде бях попаднал. Киро беше ходил вече веднъж в Ню Йорк, та по го знаеше града. Вика, сега ще те водя да хапнем в пицарията „Сбаро”. Вървим ние, минахме три-четири преки и изведнъж пред очите ни надпис „Сбаро”. „Е, кажи, Вехт, че не сме късметлии?”, вика ми Киро, като ме ръга с лакът в ребрата и се усмихва до уши. „Толкова бързо да намерим пицарията, където сервират храна безплатно!” Аз не можех да разбера за какво точно ми говори. Влязохме вътре, седнахме на една маса и Киро вика: „Хайде сега да поръчваме пици”. „Какви пици бе човек, като нямаме пари?”, казвам му аз. Киро само махна ръка да го следвам към касите. В крайна сметка си поръчахме две огромни пици и две големи коли с лед. Дадохме последните си доларови банкноти за това угощение. Ееей, ама пък такава вкусна храна Вехтия не беше слагал в устата си от седмици. Изядох я за минути и се почувствах човек. „Ех, Кире, ако можеше сега този келепир и да е безплатен, щеше да ми е още по-вкусно...”, казвам му аз, като засмуквам със сламката последните капки кола, измежду леда на дъното на чашата. Киро само се подсмихна и ми вика: „Нямай грижи, Вехт! На аванта сме”.

Абе, да ти кажа, Вехтия в десети клас го е правил тоя номер в Сливен, така де, яде кебапчета с лимонада, без да си плати, и после такъв бой яде от кръчмаря, че още го помни. „Киро, ако тръгнат да налитат на бой, ти си виновен!”, казвам му аз, като гледам, че се запътва пак към касата. „Споко бе, Вехт!”, вика ми Киро. „Нали ти казах, това не ти е България. Тук културата е друга”. Културата била друга, викам си аз на ума, абе друга, друга, ама чак пък хората да се хранят без пари, не ми се вярва да може. И гледай ти майтап, връща се след пет минути Киро с няколко доларови банкноти в ръка и ми смигва да излизаме. Върнаха ни парите и вярно сме на аванта! Питам го как така, а той ми вика: „Тук, в рая, Вехт, клиентът е издигнат на върха. Каквото каже той, това е!”. Аз се кокоря и му казвам: „Е, ти какво, като клиент каза да ти върнат парите за изядените пици ли?”. „Не!”, отговаря ми Киро, „просто казах, че пиците не са ни харесали, че колите са били големи, а ние сме искали средни, и че обслужването не е било добро. Това е! И те, за да не ни обидят и за да дойдем пак, ни върнаха парите!” Брей, вярно е рай тая Америка! Ядеш и не плащаш и стотинка за това.

Весела беше тази случка, ама като се връщам назад, продължавам да се чудя как минахме тогава без бой. Абе не знам, понякога си мисля, че Вехтия е роден голям късметлия. Минаха няколко години оттогава, а с Киро все по-малко време ни оставаше за весели случки. И двамата работехме на по две места. И аз продължавах да слагам монети и сгънати на четири банкноти в цепката на гърба на порцелановото прасе. „Порше!”, казвах си след всеки пъхнат долар и заспивах с усмивка.

Помня, някъде на третата година, откакто бяхме в Америка, с Киро решихме да се преместим да работим в Ню Йорк. Бяхме чували, че там дават по-високи заплати. С Киро ни взеха в една фирма за мебели. Бяхме нещо като хамали. Хората си купуваха мебели, а ние с камион им ги карахме и ги разнасяхме по къщите. След много дълго търсене успяхме да си намерим и квартира в покрайнините на Ню Йорк. Беше една стая за двама ни, а банята и тоалетната я споделяхме с още три апартамента на същия етаж. Ама и Вехтия в каква квартира се уреди, къде го намерихме този краен квартал?! А, аз си мислех, че в рая няма крайни квартали. Поне плащахме нисък наем.

Та в този квартал да ти разправям какво беше. Имаше много черни, ама от тези, дето все гледат лошо. Едни такива, облечени с бели потници, мръсни, свлечени дънки, обути с бели чорапи и джапанки. Седят като койоти. По цял ден се въргалят по улицата, просят, продават дрога, там живеят, там спят. Ако ги погледнеш случайно в очите, започват да ти говорят нещо грубо и да вървят заплашително към теб. Ако не ме бяха научили тук, сега щях да кажа негри, ама в Щатите това го смятат за много обидно. Вехтия се наложи да го разбере това от личен опит. Веднъж, точно като се прибирахме към квартирата, и аз викам на Киро: „Абе, братле, защо в нашия квартал има толкова много негри?”. Как са ме разбрали онези, не мога да ти кажа. Сигурно са чули нещо „негър, негър”... И като се разпалиха тия ми ти черни койоти... Поступаха ни здраво! Та оттогава Вехтия знае, че трябва да има толеранс към различните.

Абе не сме в най-хубавия квартал на Ню Йорк, ама пък ни е много уютна квартирата. Всичките ни мебели са втора ръка, ама изглеждат като нови. Спим на матраци на земята, че няма място за рамки за легло. Сложили сме ги един до друг, за да има място за шкафа с телевизора и кожения фотьойл. Нямаме гардероб, та дрехите си ги държим върху куфарите или вътре в тях. Едно българско знаме сме разперили на стената в стаята и вечер слушаме български песни. Само те могат да стоплят душата на Вехтия.

Онзи ден казах на майка ми, да ми изпрати песни на Емил Димитров и Паша Христова. Викам й, прати ми ги на дискове, че поршето ще е със специално радио за дискове. Ще ги слушам, докато карам към някой плаж в Маями. Пита ме тя как съм, казвам й, че съм добре. И тя се радва, плаче от щастие, като ми чува гласа. Разправя на съседите: „Синът ми е в Америка. В Ню Йорк живее, праща ми пари... Видял е Статуята на свободата... Скоро и порше мисли да си купи”. Това, онова, хвали се жената. Представям си съседите как се пулят, усмихват се и леко й завиждат, че синът й е успял да избяга от бедната България, че е заминал за Америка... Пък и пари й праща, значи, печели... Те, ако знаят колко е дебело и колко тежи порцелановото прасе-касичка на Вехтия, и ако знаят, че Вехтия е видял Статуята на свободата от един богаташки апартамент на 57-ия етаж, в който докарвахме мебели с Киро, и ако знаеха само къде живее Вехтия в Ню Йорк... Само ако знаеха всичко това, нямаше да възкликват, нямаше и да завиждат... Но така е - отвън, от безопасно разстояние, раят изглежда така...

Мога още много да ви разправям, но нито вие ще имате време да слушате, нито аз - да разказвам. Това е, така живеем с Киро в рая, вече от 5 години. Дойдохме на 20, с куфар, пълен с мечти, а сега спим на матраци втора ръка и последното, което виждаме, преди да се потопим вечер в сънища, е българският трикольор, закачен с габъри на стената. А нощем аз - Вехтия, сънувам как запалвам поршето, директно от магазина.

Питаш ме дали в крайна сметка успях да си купя порше? Да ти кажа, още събирам пари... Първото прасе се напълни, та вече имам акумулатора и гумите. Онзи ден си купих второ прасе, ако трябва, и трето ще купя. Абе, нали съм в рая. Тук, каквото поискаш, получаваш! Нали така?!

© Бистра Величкова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.10.2011, № 10 (143)