НЕДА АНТОНОВА: "ИДВА ЕРАТА НА ВЕЛИКИТЕ ЖЕНИ"

Анжела Димчева

web

През последните години Неда Антонова (автор на 19 книги) създаде три романни шедьовъра, в чийто фокус изгряват образите на полузабравени, но изключително стойностни фигури: Царица Елеонора Българска, Преподобна Стойна и Венета - съпругата на Ботев. Писателката не само възкреси спомена за тяхното народолюбиво дело, но утвърди в българското етно-културно съзнание модели на женско величие, каквито досега определено липсваха в паноптикума на историческата ни иконография. Само преди два месеца излезе от печат третият роман от тази своеобразна трилогия - "Неговата любима" (за Ботев и Венета), в чиито страници читателят ще изживее истински катарзис - не само ще види Ботев, различен от учебникарския шаблон, но ще бъде преобърната представата му за ред исторически факти и личности от 19. век - от освободителната борба и следосвобожденския период.

Г-жо Антонова, четенето на Вашите книги довежда читателя до почти хипнотично състояние. Просто не може да остави книгата - толкова мощна енергия струи от героите Ви. Как избирате историческите фигури, които да станат пълнокръвни художествени образи?

За възникването на този дълбоко интимен процес, който понякога трае само миг, едва ли съществува логично обяснение. Освен ако не прибегнем към мистиката и не допуснем, че историческите личности избират своя автор поне в същата степен, в която той избира тях. Въпрос на взаимност, както във всяка любов. Събитията и личностите от националната ни история съществуват подобно експонати в музей - подредени по хронология, еднакво видими за всички и общодостъпни до беззащитност. Те принадлежат в равна степен на всички времена и автори. И всеки избира според своята необходимост. Философите са го казали: всяко общество издига в култ онези феномени, които му липсват.

Около героините Ви винаги има нещо скандално. Клюката върви преди тях и е шаблонизирала представата ни. Вие обаче я преобръщате майсторски - пишете или направо живеете в тяхната кожа?

Когато в младите години четях Толстой, съвсем чистосърдечно и трогателно се питах, как може един човек да бъде толкова много Ана Каренина и толкова много Каренин, при това едновременно. Отдавах го на магията, присъща на великия талант. Не можеш да разкажеш правдоподобно несъществувал живот на несъществувал човек, ако преди това не го преживееш, макар и мислено, във всичките му подробности. Когато става дума за исторически известна личност, там фантазният момент е сведен до минимум за сметка на проникването в автентичността на действителния характер и породилите го обстоятелства. Усещането е, че общуваш с жив човек и че той ти влияе. И това влияние е взаимно. Всеки преживян текст променя своя автор.

След излизането на Вашата историко-документална книга "Царица Елеонора Българска" новите поколения научиха неподозирани факти за благородството на тази наша царица. Защо още в началото на 20-и век европейската преса я нарича "Коронованият ангел на България"?

Царица Елеонора е бивала олицетворявана по много и все благородни начини: "принцесата-самарянка" - когато тя се грижи за ранени руски и японски войници в Руско-японската война; "скритият коз на Кобурга" - по време на визитите на царстващата двойка в европейските дворове с дипломатическа мисия; "майка на Отечеството" - в тежките години на трите войни, когато болната вече царица превързва ранените, утешава умиращите и окуражава оздравяващите. "Коронованият ангел на България" е титла, дадена на Нейно Величество от световната преса и подпечатана от времето и от благодарната българска памет. Иска ми се да вярвам, че царица Елеонора и сега бди над нас и земята ни.

Защо днес не намираме сред политиците си хора с подобни качества?

Защото не ние избираме управляващите. Ние само се съгласяваме - гласувайки - с личностите, които партийните централи ни натрапват. Макар че централата всъщност е една и съща в продължение на седемдесет години. Останалите са метастази. Временни туморни образувания, но с поразяващи попълзновения. И причината е закърнелият инстинкт за съмосъхранение на нацията, загубата на нашия духовен имунитет. Дори в мрачните векове на онова поробващо ни присъствие - да ми бъде простен компромисният термин! - из недрата на народа, тайно от властта, са припламвали импулсите на българщината, вярата и книжовността, давайки на народа надежда и подклаждайки стремлението към сбъдването на тази надежда. На какво се уповаваме днес!? Вътре в себе си се бунтуваме, сърцата ни ежедневно изригват - понякога до пръсване - по повод на нещо античовешко, което власт и държава ни причиняват, но тези наши няколкомилионни изригвания постигат само временно и лично облекчение - евтино обезболяващо хапче. А големият - единният български вулкан - все още спи.

Може би ни липсва вярата в Бог, страхът от възмездието?

За да се боиш от възмездие, трябва преди това да си осъзнал границата между грешката, породена от дадени обстоятелства, и престъплението като съзнателно посегателство против едно от благата на съществуването: живот, свобода, истина, любов. Самото допускане на подобно дълбокомислие у днешната ни самодейна политическа класа - тъй умилителна в своята простоватост и тъй непреодолима в арогантността си - биха й направили незаслужена чест.

Споделяте ли често повтаряната напоследък формула, че българите сме комплексирани предатели, мързелив и духом ограничен народ?

Всеки човек вижда в окръжаващото го общество онова, което е той самият. За комплексара всички останали са комплексари. За благородния дух светът наоколо, макар и грешен, е добър и обичлив.

Преподобната Стойна е предрекла, че България ще лети все по-надолу и по-надолу, но че един ден нейните прокудени чада ще се върнат и ще я спасят.

В годините, когато е живяла Съвършената Стойна, хиляди българи са напускали семействата си и са заминавали за дълги години в Новите земи, както са наричали Америка. Прадядо ми например е строил мост над Мисисипи. После те наистина са се върнали и са помогнали за икономическото въздигане на България. Достатъчно е да погледнем статистиката от годините в навечерието на Втората световна война. Много ми се иска да вярвам, че предсказанието на Преподобната ще се простре и върху бъдните времена. Не е ни случайно, ни напразно днешното болезнено изтичане на младата българска кръв. Но идва ерата на великите жени...

Кое прави от Венета величава личност? Как успяхте от една бегло позната за масовата публика дама да направите толкова могъща героиня? Тя определено вече се превръща в легендарна фигура, в модел на лидер, без значение че идва от 19. век.

Венета Ботева е изключително цялостна и монолитна личност. Ако беше просто литературна конструкция, твърде много усилия трябваше да положи авторът в предварително съчетаване на житейски и други обстоятелства, способни да изковат този железен характер. Тя е нещо толкова самородно и скъпоценно в своята чиста същност, че понякога я приемам като подарък от вековете: един образ, сплавен от смирение, вяра, неустрашимост... И любов! Любовта, която все не ни достига, макар че понякога тя съществува на една ръка разстояние... До поискване.

Как жените - наши съвременнички - възприемат образа и личността на Венета?

Съдейки по първите отзиви за книгата, по-младите читатели възприемат Венета Ботева само като литературен образ. Тоест, възхищават й се, намират я възможна по принцип, но и трудно осъществима при днешните обстоятелства. Просто окуражаващ сърцето пример. Напоследък обаче в читателски писма млади жени споделят чувството си, че във всяка българка съществува една Венета, и че ако животът ни предложи сходни обстоятелства - любовта на един Ботев, да речем - много от нас биха изживели живота си по подобен начин. Вярвам го. Ние сме така устроени, че нас ни моделира не другият, а нашата представа за него.

Кое качество или обстоятелство днес е особено важно за един автор на исторически романи?

Същото, което е важно и за всеки друг автор. Но едно е задължително: да посягаме към историята с уважение към стремежите и заблудите на онези, които са я сътворявали - кога с ум и нерви, кога с куршум и кръв. Потресаващ е фактът, че когато стават известни клаузите на убийствения за България Ньойски договор, цяла София първо се стича на гарата да посрещне българската делегация, подписала пакта, а после, осъзнали размера на крушението, софиянци отиват не в църквата "Александър Невски" да се помолят на Бог, не на площада пред Народното събрание да поискат сметка на правителството, а се струпват пред къщата на Иван Вазов. Там и заедно с него да изридаят своята несрета. А и нашата. Писателят, заел се да тълкува факти и лица от националната история, трябва да познава мечтата на своя народ за себе си. И ако не може да го поведе към сбъдването й, поне да върви заедно с него в дългия път към тази мечта. В това е разликата между писател и автор на прозаични текстове: едното е инстинкт, другото е препитание.

© Анжела Димчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.01.2016, № 1 (194)