Сема Кайгусуз

web

Мили мой, с хубави очи... Колко гладен, о, колко самотен беше, когато ме намери. Педя място не бе останало над планините непрелетяно, необиколено от теб. Когато ме намери, бяха най-светлите часове на есента. Ти бе огорчен, преуморен, но не бе загубил надежда. Преди да премина през тялото ти, все още не бях схванала какъв капан е да срещнеш някой, тръпнещ от желание по теб. Сега, гледайки тази мержелееща се сянка, която криволичи и отразява моето тяло, полюшвана лекичко по волята на вятъра, с тази същата твоя страст раста и пробивам небето. Когато ти дойде, останах само...

Най-доброто, което можеше да направи в краткия си живот едно хвойново семе^* като мен, бе да се приобщи към този кръговрат. За съжаление, не съм го знаело, преди да дойдеш. Всъщност пред мен имаше стотици възможности. Примерно - да вляза в химическия състав на болкоуспокояващо лекарство; от мен би се получил пикантен сос; можех да се включа в страстното преследване между теб и ловеца. Или да овкуся месото ти в жарта, да бъда самата молитва за смърт над изгорялата ти гръд. Може би щях да се превърна в дъждовни капчици, капнали в чаша с питие; в око на пияница, броящ звездите. Можех да си остана и видение от твой опиянен спомен, смесил се с моята миризма. Жена би могла да целуне любимия си със стипчивия ми вкус на устната си, знае ли се... Всяка отронена дума щеше да се омеси с духа ми в клетва за вярност към мъжа. Не се съмнявай, бъди сигурен, което и да е от тези състояния би ме задоволило в живота. Защото дори да имах възможност да избирам между мечтата да бъда нещо друго и реалността на изживения миг, аз бих избрало пак това, което ми е подръка. Бих се възпротивило на ежедневието със силата на мечтите си; избистряйки своя разсъдък, бих се самонаблюдавало отстрани неуморно.

Не си спомням клона, от който се търкулнах. Единственото, което помня, е как вятърът ме блъска в гръб и аз, въртейки се, се приземявам върху една скала. Докато падах с кръгообразни движения, усещах как из въздуха се разнасяше едно “тънннн” и “токккк”. Кората ми бе доста твърда и о който и камък да се докосвах, животните си мислеха, че звукът иде от стъпките на ловеца. Кората на всеки е за него си: или тънка, колкото е предвидено, или дебеличка, колкото му трябва. А аз по нищо не се различавах от заоблено камъче. Що за традиция, що за учение - не знам, ала тъй си беше: живото си сърце бях покрило и опазило с нежива тъкан. Не мога да опиша колко е трудно да си буден отвътре, а да се налага отвън да изглеждаш заспал. Аз си бях тъй и това е. Сред това движение на природата не бях успяло да погледна в очите едно листо дори. В нервната истерия на живота попаднах едва след падането ми от клона. Не остана камъче, дето да не се ударя, нито скала, в която да не съм се блъснало. Исках да се разцепя и да изцедя в пръстта острия дъх на сгъстяващия се в мен сироп, но без теб това бе невъзможно. Сърцевината ми - не мога да я опиша. Листо, клон, въздух, планина - всичко бе вътре в мене, умалено и сгъстено. Аз бях едно хвойново семе. Единственото, което можех да направя за себе си, бе да се задържа някак в пръстта. С двоумението между съня и будността трябваше вече да се приключи и с риск за живота да се опита. Само това си знаех, а защо го знаех и от кого го бях научило и днес не си спомням. Паметта ми повеляваше и аз исках.

После над мен се надвеси черен облак и дъждовни капки ме преследваха; за първи път усетих неспокойния вкус на мокротата; измръзнах, подух се, но кората ми все още бе здрава. Голям водопад ме завлече по лудото си течение. Бях вир-вода, но не се стопих; задавих се, но не се разградих. После бях захвърлено в една кухинка на страшната скала. Отвсякъде бях обградено с борови иглички и мъртва трева. Бях се вклещило в тях. Слънчев лъч, дори конче от него не достигаше до мен. Щях да си изгния мухлясало и сбърчено, без да мога да излея това, което е в мен. Мили мой, ти с хубавите очи... Колко гладен, ах, как самотен беше, когато пристигна. Изморен, ала с надежда. Всъщност се бе насочил към водата, утаена в кухината. Човката ти малка, главата ти - светла, светличка... Вратлето ти - толкова тънко, че можа да го протегнеш и на глътчици да изпиеш само до дълбинката, където стоях аз. Сетне ме забеляза. Леко ме бутна с върха на човката си, за да разбереш тежината ми. И в мига, когато откри голямата ми тайна, когато усети възкиселата ми миризма, ти разпери криле и те блеснаха. Изви красивата си шийка и с изящна нежност ме улови, бавно ме повлече сред боровите игли. Това, което държеше, явно бе много ценно за теб. Благодарение на теб бях излязло на слънчева светлина. Бе най-светлият час на есента, полъхваше сладък ветрец. Сетне видях очите ти - големи, блестящи. Цветът на небето бе увяхнал по лицето ти. За първи път от толкова време усетих такова спокойствие. Бих летяло навсякъде с теб дрозд хвойнов, скрий ме в перушината си. Бях се примирила с вкостената си обвивка. Бих дошло навсякъде, където летиш, бих заспивало без страх, когато пожелая.

Обаче ти изтръска изведнъж хубавата си глава, повдигна ме във въздуха и ме глътна. Усетих клокочене, плъзгане, което ме повлече, после топлина! В топлия страшен мрак тялото ми бе обградено със стени от плът. Никъде не ме заболя. Научих обаче какво е болка. Тя бе вълнение на живо същество, един процес на нещоставане, противодействие срещу неставането; изключителна заблуда, че те превръщам в хвойново семе; утеха за поредното грешно тълкуване на едно и също състояние. Болката бе очакване да бъда смляно, плувайки в тръпчивите секрети на стомаха ти; да бъда вкус, сладост за някого. И когато с едно “чат” се разчупих в гушката ти, видях се отвътре тъй, както никой не би могъл да ме види. Имах-нямах големината на капка. Колкото една капка бе душата ми. Погледнах те отвътре, хвойнов дрозд, видях сърцето ти там, в безмълвното вътре. Покоя видях, къпещ се в кръв, смъртоносния ритъм, простотата, оставяща духа си отвън... Толкова бе хубав, бях запленено... Разбрах колко подвеждащ е вкусът: в представата си за глад не правим разлика между червей и хвойново семе, ала наравно с това разбрах, че не обичаш еднакво всичко и всички ни. Отвътре очите ти изглеждаха толкова слепи, че за да ти светне пред погледа, имах чувството, че трябва да ме изядеш докрай, че това е своеобразен начин да ме милваш. По-ясно от тебе виждах как ме довършваш с всеки ритмичен удар на мускулите. Смляно бях. Плъзнах се по воденичката ти и се допрях до розовата стена на стомаха ти. Бях оваляно в разредени, прецедени остатъци от храна. Раздели ме на формички. Твърдата ми обвивка се разпадна, разпилях се на парченца, които никога не бих могла да събера. Понеже все още не знаех що е да обичаш, не знаех и да се сърдя. Вече нямах мирис. Ти ми го открадна и прецеди в своите тъкани. Оттук нататък вече и ти самият бе лов. Най-опасната връзка между мен и теб е това, че ти потопи красотата си в моя таен вкус. Знам, че предавам грешно, но с гъстата слепота на вярата настоявам, че от онзи ден насетне ти беше хвойново семе. Сега накъдето и да полетиш, в плътта си ще носиш възбуждащ порив. Винаги когато те погледнат, ще усетят дъха ми, проникнал в духа ти. Ще те пожелаят толкова, доколкото желаят и мен.

Мен или по-точно няколкото гъсти капки, останали от същността ми, смесени в курешката, миришеща на трева и пръст, ти пусна в най-червената част на един дол. Ние, две парченца черни курешки, всъщност не бяхме отпадъци от теб, а твоето забравено. Бяхме скъпоценните като диамант мигове на охолна ситост. Пръстта гостоприемно ни пое в обятията си. Няколкото капки, останали от мен, бяха заделени и заровени в най-плодородното й място. Сега тялото ми надолу от шията се крепи там. Ти, хвойнов дрозд, знай, че ме дари с щастието да бъда хвойново дърво; а тъй като това великолепие е вследствие на разсъбличането ми в твоето тяло, знай, че ти се отблагодарявам подобаващо, бидейки най-красивото хвойново дърво в тази долина. Отсега нататък, за да докажеш своята изключителност, ще носиш хвойново дърво на крилете си.

С всеки изминат ден раста и се издължавам, и спомняйки си за онова мъничко семе, всъщност разширявам паметта си. Без да забравя дъжда, водопада, скалите, препрочитайки своето минало, успявам да те разбера и вярвам, че всичко е в моето въображение. Аз бях пристигнало там, където щях да открия себе си. Вярно, че уцелих най-гладния, най-измъчения и най-обнадеждения ти миг. Колкото и да изглежда случайно, знаех, че крия утеха в себе си. За да можем да се срещнем. Затова, когато дойдеш и кацнеш на някой от клоните ми, ще те закрилям заради спомена от онова кърваво пътуване помежду ни. Огорчена съм, понеже си забравил моя изключителен дъх, не си спомняш миризмата, която преглъщаш всеки миг! Обличайки и събличайки се всеки сезон, раста и се изправям, всеки ден поглеждам към издължаващата се сянка на тялото си. Мили мой, с хубави очи... Знатен хвойнов дрозд, ти, през когото преминах. Сега дори да съм пуснало корени, продължавам да те обичам с онази бледа, тръпчива надежда за заминаване подир силните неверни ветрове, разтърсващи клоните ми.

БЕЛЕЖКИ

* Хвойновото семе се опложда и расте след като премине през стомаха на хвойновия дрозд (б.пр.) [обратно]

© Сема Кайгусуз
© Кадрие Джесур, превод от турски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2009, № 12 (121)