web | Немски есета и студии от XX век

Отношенията между двамата братя поначало бяха много странни. Разликата помежду им е четири години и още в Любек - сама го чух от мъжа си - веднъж не си говорили цяла година. Те бяха някак неотзивчиви един към друг. Не зная каква е била причината за тогавашното им мълчание.

След като завършил училище, Хайнрих станал най-напред книжар, после се прехвърлил в книгоиздателството на С. Фишер в Берлин, но и там напуснал един ден, за да замине за Италия. Моят мъж останал в Любек, за да изкара шести клас, което му давало право на едногодишна военна служба и, както е известно, с това образование си и останал. Майка му вече живеела с трите по-малки сестри и брат му в Мюнхен, където той ги последвал. По онова време, както личи от писмата му, изглежда, е бил силно привързан към Хайнрих. Искал да се срещне с него във Флоренция и му написал: "Ще бъде много жалко, ако заминеш по-рано." Заклевал го да се срещнат. Тогава отдавал голямо значение на общуването с по-големия брат. През годината, която прекарали заедно в Рим и в Палестрина вероятно са се отнасяли много добре един с друг, а моят мъж навярно е търпял донякъде влиянието на по-големия.

Отношенията им са се колебаели между привличане и отблъскване, а с годините отблъскването е нараствало.

С Хайнрих се запознах едва след нашата сватба. Отношенията ни бяха много смешни - през целия живот си говорехме на "вие". Навярно Хайнрих беше най-странният човек, който можем да си представим. Държеше се много официално - някаква смесица от външна сдържаност и вътрешна необузданост. Умеех много добре да го имитирам и винаги правех това с голямо удоволствие. Една от моите фрази беше: "Ах, богатите! Колко добре си живеят!"

А друга, които си бях измислила, гласеше: "Къде е Нина? В градината! Гърбавият лежи върху нея. Нали е нимфоманка!"

Всичко това изречено малко гъгниво, жлъчно, всяка сричка натъртена с леко афектирана прецизност! Но всъщност се отнасях с него много добре и приятелски, тоест допреди Първата световна война непрекъснато се карахме. За да го дразня, обикновено заставах на страната на руските генерали. Но после братята доста се отдалечиха един от друг, също и политически, понеже Хайнрих пое изцяло френско-романска насока, докато моят мъж по своите културни корени беше немец, стопроцентов немец. Той нямаше особено отношение към френската литература. Освен това доста трудно и рядко четеше на френски. Скандинавската литература, но преди всичко руската му бяха много по-близки.

Есето на Хайнрих за Зола доведе накрая до разрив; от този разрив и двамата много страдаха. Трудно е да се каже кой се измъчваше повече от раздора помежду им.

Ах, това злочесто есе, чието начало бе наистина обидно: "Проблемът на онези, които рано закостеняват, е да крачат със съзнание за праведност още в началото на двадесетте си години." Никой не схвана толкова ясно като мъжа ми, че това се отнасяше за него. Той се засегна страхотно и взе тази първа част на есето много повече присърце, отколкото бе нужно, защото полемичното съчинение на Хайнрих съвсем не го свари неподготвен. Братята отново бяха спорили, понеже Хайнрих бе ориентиран изцяло към Запада, а моят мъж, макар до избухването на войната да бе чужд на всякакви националистически тенденции, все пак заради войната бе променил позицията си и за известно време вярваше в легендата за зложелателството на другите държави, за обкръжаването на Германия като причина за нейния упадък и гибел. Но ако не беше есето на Хайнрих за Зола, той никога нямаше да напише "Размишления на аполитичния". Цялата книга бе страстна полемика срещу брат му - до голяма степен бе пронизана от идеята за "цивилизования литератор", какъвто донякъде представляваше Хайнрих. Същевременно обаче, докато пишеше книгата, Томас Ман постепенно се освобождаваше от завладелите го идеи. В предговора, който е написан последен, той вече се дистанцираше, можеше да се позове на собственото си отстъпление и убедено да каже, че онова, което настъпва и трябва да настъпи, е демокрацията. Откъсна "Размишленията" от сърцето си и в последна сметка превъзмогна възгледите, изложени в тях. Изглаждането на раздора между братята и помирението им дойде по-късно - по повод на едно много тежко заболяване на Хайнрих през януари 1922 година.

Моят мъж много ценеше Хофманстал. Сред писателите от своето и нашето поколение той го поставяше може би дори по-високо от Херман Хесе, когото много обичаше. Все пак трудно е да се каже. Но мисля, че най-любим му беше Хесе. Томас Ман беше чел още "Демиан" с молив в ръка, естествено, без да знае, че под псевдонима Синклер се крие Херман Хесе. Поинтересувал се в приятелски кръг за този никому неизвестен Синклер, запитал и при С. Фишер и узнал, че Хесе само е донесъл ръкописа, а Синклер бил някакъв млад и болен писател от Швейцария, който не желаел да го безпокоят. Отвърнал, че това е много жалко. Искал само да каже на Синклер, че извънредно много харесва неговия "Демиан".

С Хесе се запознахме в Мюнхен в началото на двадесетте години. Той започна да ни посещава заедно с Нинон Долбин, бъдещата му жена. Станахме много добри приятели. Мъжът ми го намираше за особено симпатичен. Хесе притежаваше шеговит здрав разум, силно чувство за хумор, а моят мъж обичаше тези неща и разговаряше охотно с него.

Томас Ман възприе "Игра на стъклени перли" като творба, кръвно сродна с "Доктор Фаустус". Лично аз не мога да я видя по този начин. Необикновеното сродство, което той смяташе, че открива, аз изобщо не съзирам. Но мъжът ми много ценеше произведенията на Хесе и с правото си на мнение, което притежаваше като бивш лауреат, му издейства Нобеловата награда. Непрекъснато настояваше, че наградата трябва да се даде на Херман Хесе.

За Герхарт Хауптман мъжът ми имаше много високо мнение, но повече за драматурга, отколкото за романиста Хауптман. Томас Ман го познаваше още от по-рано, а пък аз си спомням главно за срещите ни в Боцен, в Мюнхен и на Хидензее.

В Боцен прекарахме заедно две седмици. Хауптман правеше на мъжа ми силно впечатление със странния си, малко загадъчен маниер. В него имаше нещо незавършено. Не изговаряше докрай онова, което искаш да каже. Но беше личност. Мъжът ми забеляза тези неща и още в Боцен ми каза: "Знаеш ли, още не бях сигурен с кого мадам Шоша ще се завърне в Давос. Тя трябва да има придружител. Но кой да бъде той? Сега вече зная." Веднага схванах за кого говори. Тази откъслечност в начина на изразяване и тези убедителни заклинащи жестове, каквито откриваме в минхер Пеперкорн от "Вълшебната планина", Хауптман действително притежаваше. Маргарете, жената на Хауптман, по-късно ми каза че този образ бил най-хубавият паметник на Герхарт.

В Хидензее съседите ни бяха малко раздразнени, понеже все пак Хауптман бе нещо като крал на Хидензее. Но той много настояваше да идем там; оказа се обаче такъв абсолютен монарх, че ние останахме малко в сянка. Живеехме в неговия "дом край морето", но се хранехме заедно с останалите гости в трапезарията и получавахме твърде скромна храна, докато на Хауптман носеха изискани ястия горе в стаите. Всичко това беше малко досадно. Когато веднъж беше в Мюнхен, случи се така, че Хауптман, моята зълва госпожа Юлия Льор, която бе много префърцунена, и ние пътувахме за вкъщи в нашата кола - един доста голям автомобил. Хауптман се държеше малко предвзето, понеже, както обикновено, си беше пийнал, и когато зълва ми слезе, той й каза: "Довиждане, добра жено!"

Това силно я обиди. После се оплакала на брат си: "Смятам, че "добра жено" се казва само на чистачката, нали така?" Тя държеше много на добрите маниери, по любекски. Моят мъж я изобрази донякъде в едната от сестрите Роде в "Доктор Фаустус".

Когато навърши седемдесет години, Хауптман празнува този юбилей цяла година от град на град и ето че един ден дойде редът на Мюнхен. Първо направихме закуска в тесен кръг, бяхме Макс Халбе, жена му и ние, шампанското се лееше, а Хауптман бе в най-добро настроение. Тогава той замалко не пи брудершафт с моя мъж, защото рече: "И тъй, господин Ман... искам да кажа... ние двамата, та ние сме... та ние сме братя, тъй че бихме могли... нали?" И не се доизказа. Но все пак бе великолепен. Така си и останаха на "вие".

Продължихме в този дух докъм шест часа следобед. После се прибрахме вкъщи, за да се преоблечем. За вечерта се подготвяше тържествено представление на "Плъхове" в чест на Хауптман. Най-напред поетът Рихард Билингер трябваше да произнесе слово. Но той не можеше да започне речта си, завесата не се вдигаше, всички чакаха, защото, ако някой липсваше, това беше Хауптман. Представлението бе насрочено за осем часа, но юбиляря го нямаше и толкоз. Той спеше след оргията. Най-после се появи с половинчасово закъснение и тогава се състоя едно от най-добрите представления на "Плъхове". Седяхме с него в ложата и той отново бе много нахален и много мил. Имаше известна слабост към мене.

По-късно вече не го срещнахме. Обстоятелства, наложени от епохата, и различия във възгледите възпрепятстваха такава среща. Ние емигрирахме, моят мъж не можеше да не се дистанцира от нацистка Германия, а Хауптман остана в страната.

Случаят събра двамата още веднъж в Цюрих, но и двете страни не изпитваха потребност от среща. В един магазин - "Лондонхаус" на цюрихската "Банхофщрасе" - моят мъж пробваше костюм на горния етаж; тогава дойде продавачът и каза: "Знаете ли кой е долу? Господин Герхарт Хауптман. Желаете ли да го видите?"

Мъжът ми отговори: "Ах, може би да изчакаме все пак малко по-добри времена."

А продавачът отвърна: "Точно това рече и Хауптман."

Въпреки всичко, смъртта му развълнува моя мъж. Веднъж в Гащайн жена му ни разказа какво се е случило - когато русите превзели Анйетендорф, пощадили техния дом и им разрешили да заминат. Смъртта му настъпила при много печални обстоятелства, макар че при толкова премеждия всичко можеше да бъде далеч по-зле...

© Катя Ман
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2009, № 12 (121)