web | Немски есета и студии от XX век

След като получи Нобеловата награда, моят мъж каза нещо от рода на: "Е, да, все на някого ще се падне. Не смятам това за отличие, на всекиго може да се случи."

А нашият приятел Йозеф Понтен, чието желание непрекъснато да се сравнява с Томас Ман бе направо патологично, каза:

- Ах, виждате ли, Ман, не бива да подценявате тези неща. Когато бях в Америка и се узна за наградата, често ми задаваха въпроса: "Кой пък е този Томас Ман?"

Това му достави страхотно удоволствие.

Е, Нобеловата награда не дойде съвсем изненадващо за никого. Вече дълго време се говореше за нея, а още предишната година Томас Ман бе сред кандидатите. Решаващ глас за присъждането на Нобеловата награда имаше един германист на име Бьок - професор Бьок. Той не харесваше "Вълшебната планина". Когато през 1924 година книгата излезе, професор Бьок писа, че тя безспорно е чисто немска творба, поради което, за съжаление, не можела да се преведе на никакъв чужд език. В същия дух писа по-късно и на моя мъж. Е, книгата, която "не можеше да се преведе на никакъв чужд език", бе преведена на всички езици и завоюва безсъмнено световен успех, първия за моя мъж. В Америка тя отдавна вече е "класика". Наистина и преди нея Томас Ман беше вече известен, но фактически именно "Вълшебната планина" положи основата на неговата световна слава. Затова и получи наградата. Но нетърпящият никакви възражения господин Бьок не желаеше да признае това и ето че в грамотата е написано, че наградата се присъжда най-вече заради "Буденброкови". Това бяха смехории от страна на Бьок, а на всичко отгоре и пълна безсмислица, понеже все пак "Буденброкови" излязоха през 1901 година. Значи, можеха да му дадат наградата още преди двадесет и пет години. През 1929 година тази книга вече не можеше да се смята за основание. Но Бьок не желаеше да се съгласи. Впрочем по-късно той доста се сближи с нацистите и после си имаше неприятности в Скандинавия.

Та тогава издателят Бониер веднага ни телефонира от Стокхолм и аз заминах с моя мъж за раздаването на наградите. Всичко беше, както се казва, "неповторимо". Там бяха и другите лауреати. За наградата по физика бе дошъл дук дьо Брой, значителен физик от Париж, а другите бяха американци. Един от тях стърчеше там с ръце в джобовете и много нагло и глупаво каза:

- Не виждам особена причина да ми дават наградата, но все пак за мен е голямо удоволствие, че съм тук.

При самото тържество, естествено, всичко бе много празнично, но и много смешно. Кралят седеше на стола си, всъщност трон. Всички лауреати бяха с фракове и казваха по няколко думи. После един след друг ги извикваха по име и те трябваше да се приближат до трона, а крал Густав им връчваше дипломата. Когато обаче дойде ред на френския дук, кралят се надигна и направи няколко крачки към него. Това ми се видя глупаво.

После се състоя обядът, тържественият обяд. И ето че кралят можеше да седи само до лица от дворянско потекло; не, да речем, до съпругата на лауреат или до някой от другите почетни гости, а само до дами от висшата аристокрация, понеже се даваше официален обяд. Така че кралят седеше между две дърти смръчкули, две принцеси. Трапезата бе наредена много празнично, масата бе застлана с великолепна дамаска, а всички се хранехме от сребърни блюда. Но за краля имаше върху дамаската допълнителна дантелена покривчица и единствен той се хранеше от златни съдове. Ястията поднасяха много слуги, но зад краля стоеше неговият личен прислужник в йегерска униформа и го обслужваше. Такъв беше обичаят. На всички други сервираха различни слуги, но кралят трябваше да бъде обслужван от своя йегер и да седи пред своето златно блюдо между двете смръчкули. Това беше смешно, но всичко бе също така много красиво и празнично, а ние, естествено, бяхме в прекрасно настроение.

Там имаше един много добър журналист, струва ми се, евреин, от "Берлинер тагеблат", и той ни каза:

- Нали ще оставите парите в Стокхолм? Надявам се, че няма да ги отнесете в Германия!

Отвърнахме:

- Как така? Та ние сме длъжни да ги вземем, нали? Нямаме право да ги оставим тук.

Той проста искаше да ни даде добър съвет:

- Ах, оставете ги в чужбина. На ваше място бих направил така.

Естествено, ние загубихме парите без остатък, заедно с всичко друго, когато през 1933 година емигрирахме.

© Катя Ман
© Венцеслав Константинов, превод от немски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2009, № 12 (121)