|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
MUSEE DES BEAUX ARTS ОТНОВО ПОСЕТЕН
web | Пикник, светкавица
Доколкото душевните терзания имат предел,
старите художници не са били глупаци.
Те са разбирали как съзнанието,
най-чудноватата кула на замъка,
може без усилие да си представи рак с лице на свещеник
или край на маса, завършваща с гениталии.
И са знаели, че истински уродливото
се съдържа не толкова в крайно ужасното,
да кажем скелет върти огнено колело,
а в дребния прозаичен нюанс,
добавен към картината на пъкленото,
детайл, дълбоко в сърцето на страховитото.
В картината на Бош Изкушението на Св. Антоний,
например, как това не е толкова
в мъжа с глава на прасе и жълтеникаво зелена дреха,
която стряска, но бялата мандолина, която носи,
не труповете с качулки в кош,
но начинът, по който кошът е нагласен да виси от гол клон;
как това, което трябва да е довело Св. Антоний
до мъхнатия ръб на пропастта на отчаянието,
не е била голямата, изглеждаща ядосано риба
в централната част на картината,
тази с двете приличащи на мишки същества,
говорещи на опашките си,
но най-вече това, което рибата носи:
нещо като бледо оранжева офицерска пелерина,
и над него
метален шлем в телесен цвят, привързан със сребърни върви,
осезаема, пристягаща се на брадичката каишка,
и, да, пределното изпитание на вярата -
дребният меч, висящ от съществото,
този шаран от кошмарите,
закрепен здраво в ножницата си от кафява кожа.
© Били Колинс
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.09.2009
Били Колинс. Пикник, светкавица. Варна: LiterNet, 2009
|