АРИСТОТЕЛ

web | Пикник, светкавица

Това е началото.
Може да се случи почти всичко.
Това е, където откриваш
сътворението на светлината, риба се гърчи на сушата,
първата дума от Изгубения рай на неизписана страница.
Помисли за яйце, буквата А,
жена глади на празна сцена,
когато тежките завеси се вдигат.
Това е самото начало.
Първият човек-разказвач се представя,
разкрива ни произхода си.
Мецо-сопраното изчаква в кулисите.
Ето катерачите разучават карта
или навличат дългите си вълнени чорапи.
Това е още в началото, години преди Ноевия ковчег, зората.
Профилът на животно е рисуван
на стената на пещера,
а ти все още не си се научил да плуваш кроул.
Това е дебютът, гамбитът,
пионката напредва на инч.
Това е първата ти нощ с нея,
първата ти нощ без нея.
Това е първата част,
където колелетата се задвижват,
където асансьорът започва издигането си
преди вратите да се разтворят встрани.

Това е средината.
Нещата са имали време да се усложнят,
объркани действително. Нищо не е просто вече.
Градове са изникнали покрай реките,
гъмжащи от хора с пресичащи се цели -
милион планове, милион обезумели погледи.
Разочарованието сваля раницата си от раменете
тук и разпъва прокъсаната си палатка.
Това е мъчителната част, където сюжетът замира,
където действието се насочва обратно
или свърва в ожесточена посока.
Тук разказвачът посвещава дълги абзаци
на това защо Мириам не иска детето на Едуард.
Някой скрива писмо под възглавница.
Тук арията стига височините си,
песен за измяна, гарнирана с отмъщение.
А екскурзията е спряна на ръба на склон,
на половината път до върха на планината.
Това е мостът, болезнената промяна.
Това е главоломността на нещата.
Толкова е претъпкано по средата -
китарите на Испания, купчини зряло авокадо,
руски униформи, шумни партии,
целувки на брега на езеро, спорове, дочути през стената -
твърде много за изброяване, твърде много за размисъл.

И това е краят,
колата изскача от пътя,
реката изгубва името си в океан,
дългият нос на фотографирания кон
докосва бялата електронна линия.
Това е свършекът, последният слон в парада,
празната инвалидна количка,
а гълъбите се спускат във вечерта.
Тук сцената е постлана с трупове,
разказвачът отвежда персонажите към килиите им,
а катерачите са по гробовете си.
Това съм аз, достигнал до края,
и ти, книгата затварящ.
Това е Силвия Плат в кухнята
и Св. Клемент с котва около кръста.
Това е финалната част,
изтъняваща до нищо.
Това е краят, според Аристотел,
това, което всички ние сме очаквали,
това, до което всичко се свежда,
мястото, което не можем да спрем да си представяме,
в небето ивица светлина,
шапка на закачалката, и отвън хижата, падащи листа.

© Били Колинс
© Благовест Петров, превод от английски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.09.2009
Били Колинс. Пикник, светкавица. Варна: LiterNet, 2009