СКИТНИК

Вера Хинчева

web

Призрачен, пуст град. Вървя из улиците сякаш цяла вечност, без да срещна жива душа. Нямам дори смътното усещане, че някой ме наблюдава. Цял живот ме съпътства манията за преследване, а сега дори жадувам някой да ме гледа отнякъде, някой изневиделица да изскочи пред мен. Който и да е. Дори за последно да видя човек и да чуя човешка реч...

Но градът е пуст, няма дори сенки на отдавна живели тук хора. Сякаш те дори не са пожелали да останат тук, а почувствали свободата на живота без плътта, моментално са отлетели, накъдето им видят очите. Останали са само сгради, за да напомнят, че тук е имало все пак хора, някога, много отдавна, всичко е идеално запазено, сякаш те са били тук само преди миг, и са отишли някъде за малко, изчезнали са по незнайна причина, а само след още миг, щом отворя очи, ще видя обичайната за голям град глъчка... Но миговете идват и отминават, а е пусто. Все едно съм оглушал и ослепял и само си въобразявам, че още виждам и чувам. Страшно е да те посрещне един град с пълно мълчание. Има нещо зло в тишината, някакъв студ в празнотата. Някаква тъжна ирония в красивите сгради, които никой не ползва.

Не помня как попаднах тук. Сякаш вървя през пустиня, в далечината съм съзрял нещо като град, а той се е оказал просто оазис. Уморен съм, краката почти не ме държат, но не смея да седна дори на земята, да не би красивата илюзия да се разпадне. Някакво страхопочитание ме изпълва към всичко тук. Сдържам дъха си в свещен ужас. Дори въздишката или прозявката на уморения пътник, жадуващ почивка, би могла да срути всичко наоколо като нелеп, бутафорен декор от картон и да се окажа на празно, голо място, някъде накрай света.

Не помня как стигнах дотук. Понякога си мисля, че е просто сън, но се проточи твърде дълго, за да бъде някаква измислена реалност. А какво ли ме чака, щом се събудя? Сякаш след миг ще рухна в прахта и ще спя с дни, а какви ли сънища ме чакат тогава? Понякога си мисля, че би могло да е присъда за нещо, извършено в Долната земя. Но не помня нищо от живота преди. Може би е по-добре да живея само с настоящето. Не е особено оптимистично с тези повтарящи се кадри като стара, надраскана плоча, връщаща до полуда едни и същи фалшиви и неузнаваеми тонове от хубава някога мелодия. Но и за онова, което съм оставил зад гърба си, за да стигна дотук, едва ли си заслужава да се връщам и да страдам. Да, това ми остава сега. Да живея с настоящето. Иначе ще полудея. В известен смисъл аз приличам на хората, живели тук, преди да се появя (без значение кога е било това). И аз липсвам отнякъде. Сигурно вече са ме прежалили. Ако изобщо някой е страдал за мен. Трябва да мисля за себе си. В този свят всеки се спасява поединично. Имам само мен...

Ще се изгубя в този град. Откакто се помня, вървя, без да мога да се спра. Нещо ме кара да правя крачка след крачка, без да знам защо, каква е целта, какво ме чака в края на пътя. Една безкрайна улица, права линия, която е обсебила време и пространство и е наложила свои измерения. Улица, която те кара да вървиш хипнотизиран, с поглед, вперен напред, към невидимия и може би несъществуващ край, да вървиш, докато забравиш всичко, дори кой си ти...

Навярно това се е случило с всички. В един момент просто са тръгнали занякъде и са изчезнали. Сигурно и аз ще изчезна, малко по малко, без сам да разбера. Или мен ме няма, но все още не го знам? Ще бъда вечен скитник, до края на времето. Ще вървя без почивка, докато се разпадна от изтощение. А този красив и студен град? Ще бъде ли тук, когато няма да ме има?

© Вера Хинчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.09.2008, № 9 (106)