ЕДИН БЪЛГАРСКИ ЦИГАНИН

Светлозар Стоянов

web

На гарата в Карлово трябваше да направя смяна, за да се прехвърля на пътническия влак за Казанлък. Беше сряда в началото на април, ситнеше неприятен дъждец. Постоях известно време в чакалнята, но хората страшно ме потискаха и излязох навън. Треперейки от студ, седнах на ръба на една четвъртита каменна саксия, в която няколко отчаяни цветя се бореха за живота си. Влакът ми тръгваше след петнайсет минути. Докато чаках, гледах локвите по мраморните плочки и не мислех за нищо. Бях похарчил парите си за пиене още в понеделник и сега се връщах вкъщи, за да изпрося от нашите нова сума, достатъчна да ме оправи до края на седмицата. Бях гладен, болеше ме глава. Забулен в мъгли, далеч над мен силуетът на планината теглеше черта на празното небе и усещането за безкрайност.

Той се измъкна от чакалнята, разкъсвайки с викове плетеницата от ръце, пръсти, дръжки, чанти, чадъри, крака, патерици и бастуни, на изхода се обърна назад, напсува някого и олюлявайки се, тръгна към коловозите зад гърба ми. Въпреки студа беше по риза с къс ръкав, гърдите му бяха почти голи и носеше долнище на шушлеков анцуг - виолетов и широк, с пришит към крачолите електриковозелен кант. Оскъдния тоалет допълваха подпетени обувки, нахлузени на бос крак. В едната си ръка държеше хамбургер, опакован в найлон, а с другата стискаше за гърлата две бутилки бира. Докато се поклащаше насам, бирите подрънкваха, крачката нямаше ритъм и тежест, подметките се влачеха по земята. Щом дойде на няколко метра от мен, спря в колебание накъде да свърне. Усети, че го наблюдавам, и очите му се впиха в мен като нокти. Не можах да определя какво изразяваше погледът му - омраза, любопитство, презрение, насмешка. Имах чувството, че ме гледа като някой балама, от когото може да свие нещо. Сещах се какво си мисли: за него аз съм тъп българин - овца за доене, разграден двор - и трябва да бъда ограбен, прецакан, изигран.

- Кажи!? - попитах наежено, но ако държа да бъда честен, малко се уплаших. Типичен представител на малцинството беше. Черен, гърчав, брадясал и мустакат - циганин като циганин.

- Тва лий влакът за Казалнък? - каза той и посочи най-близката композиция зад гърба ми. Стори ми се леко пиян. Може и да бе махмурлия.

Изненадах се, че ще пътува в моята посока. Погледнах назад - по нищо не личеше. Влакът нямаше табели.

- Откъде да знам?! - отвърнах. - Върви там и питай!

Циганинът сви рамене, мустакът се разтегли в усмивка. Отдолу блесна златен зъб. Другите бяха жълти и прогнили, сякаш устата му бе пълна със смачкани фасове. Той махна пренебрежително с ръка и продължи нататък по перона. Погледнах часовника си - разполагах с две минути. Време е да ставам, казах си, и без това ми изстина задникът върху тоя камък.

Вече се бях изправил, когато го чух да повтаря въпроса, който беше отправил към мен, на някакъв железничар. Отговорът бе положителен. Циганинът скочи на стълбите на първия вагон и щом видя, че го следвам, спря на вратата. Нямаше ни най-малка представа за къде ще пътувам, но викна развеселен:

- Аре, брачет, качвай са! Нали ти казах - тва е влакът за Казалнък!

Разбира се, заковах на място, неподвижен, в недовършена крачка. Това привлече вниманието на железничаря. Представих си удивлението, което трябваше да се изпише на лицето му, поради факта че някакъв скапан мангал си позволява да фамилиарничи с мен като със себеподобен, но за мое разочарование той изобщо не реагира. Може би циганинът не е сам? Озърнах се - наоколо нямаше никой. Внезапно нещо ме стисна за гърлото, изчервих се, по устните ми плъзна виновна усмивка. Огледах дрехите си и изтръпнах при вида им. Приличах на скитник. Якето ми бе леке до леке, всяко със собствена история, тениската висеше разпасана, дънките жълтееха на коленете, маратонките ми бяха окъпани в кал. Трескаво започнах да се оправям, давайки си вид на разсеян, за да изчакам циганина да влезе. Опитах се да стегна колана си, макар да знаех, че няма да успея, защото дупките му отдавна се бяха разпрали в една обща цепка и токата се изхлузваше свободно. Неволно прокарах ръка през косата си, пригладих непослушните кичури. Дори се извърнах леко надясно, за да прикрия едно прогорено от цигара място на ръкава.

Качих се последен. Общият вагон беше пълен с народ. От пътниците се издигаше пара като от потни коне, застанали посред снежно поле. Преобладаваха пенсионери от селата. Вонеше на мръсни крака, подгизнали камуфлажни шуби, прекопана пръст, обор, лош дъх, развалени стомаси. Циганинът си бе намерил място с лице към вратата, в близкия ляв ъгъл на вагона. Седалката отсреща - странно? - още не беше заета. Потърсих с поглед друго свободно място - нямаше. Прегърбени, кротки старци сновяха между седалките и отминаваха с коси погледи. Явно никой не желаеше да пътува в компанията на полупиян циганин. Очите му веднага ме намериха и аз разбрах, че дебне да се появя. Прекрачих нерешително прага, поколебах се, после пристъпих напред и пак се поколебах. Това и чакаше:

- Сидни тука ва, слабодну е, каде ша одиш нататъка, сидни...

Подминах. Не бях изпаднал дотам, че да остана при него. Отне ми няколко минути да си пробия път до другия край на вагона. Напредвах много бавно, непрекъснато се налагаше да заобикалям кошници, чанти, кашони, дори веднъж се препънах в сап на мотика и още веднъж в стъбло на фиданка. Навсякъде беше заето. Бързо пресметнах възможностите. Да седна при циганина бе сериозно унижение, но колкото повече отлагах, толкова повече намаляваха шансовете ми да си намеря място изобщо и ако не се върнех веднага, щях да пътувам прав. Това, предполагам, реши въпроса.

Тялото ми тежеше като олово, когато го хвърлих на седалката. Чувствах се уморен, разкапан от мъглата и дъжда. Веднъж или два пъти улових погледите на хора от вагона, видях ги как си шушукат. Стори ми се, че всички ни наблюдават и чакат нещо да се случи. Сърцето ми трепна, сякаш някой го перна с пръст, и остана така - струна в гърдите...

Скоро обаче ми стана ясно, че просто си въобразявах. Никой не беше ни най-малко заинтригуван, няколко души зяпаха несъсредоточено насам, но веднага щом срещнехме очи, погледите им се отклоняваха и нещо друго привличаше вниманието им. Това отношение ми се стори доста обидно. Щеше ми се да обсъждат надълго и нашироко как може едно такова добро и възпитано момче като мен да пътува с циганин, но се налагаше да се задоволя с вялия интерес, който предизвикваше компанията ни.

Когато влакът най-после потегли, за момент се разнесе всеобща въздишка, последвана почти веднага от сладко отпускане - тихо вегетативно успокоение, предизвикано от равномерния ситнеж на колелата по релсите...

- Мръсну времи, ей! - чух циганина да казва, като че ли от много далеч, от някакъв друг сън. - Скъса са да вали!

Измънках нещо, колкото да отбия номера. Това обаче му бе достатъчно да продължи:

- Аз теб съм та виждал някъди!

- Едва ли.

- А ва помня та аз... Аз съм тъй, ша знайш, видя ли някуй - край!

- Сигурно е така - отвърнах, предполагайки, че това слага край на разговора. Циганинът обаче смени темата:

- Ти от Пловдив ли си, отде си?

- От Казанлък съм.

- А, идялну! Там, кат стигним сига, ша ми покаиш ли дей сиганската махла?

- Ще ти покажа - изтърсих необмислено, колкото да се оттърва от въпроса, - има още много време.

- Аз пък съм от Пловдив, Столипинуву - нашта махла. Нея найш ли я?... Ний сми сосиални слаби. По четири-пет месеса не получавами помущи за ромте...

Усмихнах се. Не знаех, че циганите наистина не могат да казват “ц". Винаги съм предполагал, че е измишльотина. Все едно да смяташ, че пловдивчаните казват “майна" по пет пъти на изречение. Той изглежда прие усмивката ми за подкана и продължи вечния цигански рефрен:

- Най-важнуту е ляба на орта! Орта са злъгани, ако трява да бъдем по-точну. Ного сме лъгани, ного сме мъчени, затуй вяра на никой - абсилютно! Секи гледа да фане кокула и да апа, да апа - абсилютно!... Ку някуй вярва, че помущити ша го наранят, ша си сиди гладен сял живот. Аз сам си са раня и казвам: туй ша напрая и трява да го напрая! Слид двайс години ила, пак ша ти кажа, чи аз сам си са раня... Ако кажа тъй, значи тъй... Ша пийш ли ся ина бира?

Циганинът посегна към тясната масичка под прозореца, където бе оставил двете бири и хамбургера, грабна бутилките и обзет от трескава старателност, отвори едната, използвайки за отварачка капачката на другата. Пяната кипна с пукот и отработен чалъм, сякаш бликаше от гърлото на шампанско. После отвори своята, но този път с длан в ръба на масичката, и отпи такава глътка, която лично на мен би ми излязла през носа. Поклатих глава - не, мерси, благодаря.

- Пий ина бира, ва!

- Не, не - не искам.

- Пий, ва!

- Не ми се пие бе, човек!

Циганинът се наведе рязко към мен, под заплашителната извивка на събраните вежди очите му бяха възпалени по краищата и пълни с малки червени жилчици. Разгледах ги едно по едно, защото бяха прекалено близо, за да ги видя заедно.

- Абе, ти, чуаш ли кво ти казвам - пий ина бира!

Горещия му дъх лъхна лицето ми, преди да успея да се отдръпна достатъчно. Смирен, поех бутилката и отпих бавно. Стомахът ми изкурка. Стиснах здраво зъби и едва не повърнах.

- Ама ти май си гладен, а?

Подаде ми хамбургера. Пръстите му бяха обагрени от никотинови петна, очукани, криви и мръсни. Слой сперма, помислих си, слой черна грес, кал, гряз и гнас. Във въображението ми запъплиха микроби, стомашни разстройства, жълтеница, повръщане, телесни подутини, петна, инфекции, пълчища бацили, малки и неоформени, но пълни с живот и желание да пълзят. Отказах. Под претекст, че и той може да е гладен.

- Ти сига мени ни ма гледай! Мен, кога ми са яде - тогава. Сега аз черпим. Кату станиш кат мен, кога дойдем аз у вас - ти ше черпиш... Яж сига, яж, чи ти изстина яденту! Ни щял да яде! Ми ти ша умреш от глад, бе! Дубре, чи ма срещна...

Облегнах се назад и разкъсах найлона. Никога не бях ял нещо по-гадно. Бе натъпкан с много зеле и моркови, резенът домат беше тънък и пожълтял, питката - суха, а шунката - пълна с жили. Докато дъвчех насила, надигнах бутилката, отпих, изплакнах си устата и преглътнах горчиво-мазната топка, която се получи. Реших да пия бирата така, че да ми стигне за целия хамбургер, за да не усещам вкуса му.

След като свърших, имах страхотна нужда от цигара. Помислих да си изпрося една, но се спрях. Циганинът обаче лесно отгатна твърде неприкритите ми мисли:

- Ко искаш сигара - пали! Пушиш ли? Ей ти запалка.

- Не искам - запротестирах, но в същото време усетих, че гласът ми не е съвсем убедителен.

Той пушеше кутия късо синьо Виктори, което вадеше от единия джоб на ризата си, но мен почерпи с LM 100's пакет, изваден от другия, вероятно за да подчертае, че разполага с пари или пък - че не му свиди.

Е, това ме победи окончателно! Запалих и се огледах за пепелник. Нямаше.

- Тръскай на земята, ва! Ни са бой!

Усмихнах се в отговор и забелязах, че лошото настроение, в което бях цяла сутрин, се е изпарило. Той хвърли фаса си на пода, където го очакваше голяма компания, помълча и заговори отново:

- Не ма питаш как са казвам...

Запознахме се. Каза, че се казва Асен. Всички цигани се казват Асен. Или поне повечето. От Асан най-вероятно.

Цигарата ми подейства освежително. Усетих приятен гъдел в дробовете си, всичко в мен се отпусна, олекна. Независимо на какъв хал ми беше главата, все пак бях достатъчно с акъла си, за да осъзная, че поведението ми не е съвсем нормално. Ако в мен бяха останали капчица чест, гордост, амбиции и тъй нататък, фактът, че муфтех циганин, би ми се сторил най-ниското стъпало на деградацията. Но от всичкия алкохол, който бях погълнал предната вечер, някои бурми в мозъка ми явно бяха превъртели и това ми помагаше да възприема момента като хубав.

Последните пет дни Асен също бил леко на градус, както се изрази той, което, предполагам, означаваше непрекъснато пиене, денонощно наливане с мастика и ракия, докато накрая последва припадък и го отъркалят да спи, тъй като вече нито може да говори, нито да върви. Снощи обаче седнали да се черпят към осем-девет, “или даже по-късно, щото ако се наливаш яко секи ден, то си те държи и имаш алкохол в кръвта за по-дълго...". По едно време тъпана и кларинета влезли в стаята - кларнето цвили нависоко, компанията крещи, всичко е в дим, пот и смрад, акордеона подпира отляво и дясно, тъпана бие като жив - цепи ти сърцето парче по парче. Какво е било после - сичко му е в мъгла. На сутринта - а за него сутрин вероятно е времето между един и пет следобед, та на сутринта, както казах, когато се разсънил, лежал си вкъщи, а жена му - будна и сърдита. “Тя кату са ядоса, не вика, не кряка, няма такива простотии! Тихо си приказва, кротку, но та режи с нож!" И тогава, грях му на душата - скочил на крака, подбарал я с юмруци, баз-бая се развъртял, проснал я на пода и продължил с шутове. Ритал, докато шава. “Курвата недна, ръката ми ухапа, на гледай!..." После взел каквито пари имало из къщи, прескочил я и се емнал към Казанлък. При един приятел от казармата, “дето съм му обещал още на уволнението да му ида на гости, ама толкоз години все нямам път насам".

- Ако жина ми ма изустави ли?! Ами... Ако жина ми ма изустави, начи ни става! Загубата ней гуляма! Остави ги тез жини, няма загуба при тях, за теб и за мен ни можи да има загуба, нали?... Аку ни става, сменяш я, бе!

Доволно отвратително е да пребиеш жена си, но да говориш за нея, все едно е вмирисан парцал, това бе малко прекалено за мен.

- Не се сърди - казах му, - но не мога да ви разбера вас, циганите! Как ги задържате при себе си тия жени - с бой ли, що ли?

- И аз не ги разбирам вашти работи, ма така прайм ний. Ако дойда аз у вас и поискам ти да набийш жина си, щото при нас е така, ти ша са сагласиш ли?... Питам та - ша са сагласиш ли?

Слушах го разсеяно. Без желание и без да се надявам на отговор, все пак казах:

- Не зная какво да ти кажа, Асене. Не съм женен. Трябва да помисля.

- Мислениту, мислениту тий башка на теби! Много мислиш бе, много мислити вий там, българте!... А ората били еднакви, казват. Глупости, нищу общо няма между орта! Аку един арабин си купи жена - екзотика голяма! Купи ли си сиганинът жена - туй е долна работа. Убий ли испанес от ревнос - къв човек, ква традисия! Убий ли сиганинът от ревнос - туй е престъпление! Тъй лий, питам та?

По-другояче го каза, разбира се, но смисълът беше същият. Аз не отговорих. Просто отклоних темата:

- Деца имаш ли?

- Имам ми, как да нямам! Четири деса, сичко на сичко.

Като изрече това обаче, игривото огънче в очите му изгасна, сянка премина през лицето, гласът му се снижи и прозвуча като сухо стържене:

- Стана ми, да ти кажа, мъчно... Тая дума като ти мине през ушите - да ти е ясно, че не е току-тъй измислена...

Мълчание. Никакво движение. После въздишка. Размърдах се, за да му покажа, че съм все още там, но не се обадих от страх да не прекъсна потока на мислите му. Седях с бирата в ръка, без да я докосвам.

- За десата мий мъчно, не за жината. За нея аз съм толкова мръсен, че сичкия сапун на зимята тука а докараш - няма а мойш мръсотията ми да измийш!...

Само в този единствен, кратък момент, усетих как гласът му завлича. Затаих дъх, странно паникьосан от перспективата да се разплаче, но той явно възвърна контрола си и отпи огромна яростна глътка от бутилката, след която ми се стори, че във вагона настана особена тишина, даже колелетата сякаш затракаха по-тихо. Извих глава встрани, зад прозореца се движеше земя - черна, равна, димяща от мъгла, тя напомняше огромно голо пространство, току-що застлано с асфалт. Неприятно бе да гледаш натам - нищо пролетно нямаше в гледката, черните буци лъщяха печално и цялата долина бе като празен сън на пиян от бира циганин.

За да изляза някак от настанилото се помежду ни неловко положение, питах Асен как я кара, с какво се прехранва, работи ли нещо и ако е така, защо сега не е на работа. Той продължаваше да мълчи с наведена глава. След малко проговори, кротко и с простодушно достойнство:

- Ти мени ни ма мисли. Аз мойта кошница за неска съм си я уплел. Пари ни ми трявват - гат искам ша работя, гат искам ша лижа. Аз съм си напраил парити, пък и секи момент мога а са върна и па да си почна. Кату свършат парити и жината ма подгони, тогава ше му мислим.

Иначе събирал старо желязо. Сечал стълбове, бетонни стълбове, с брадва, тъй както се сече дърво. После с един голям чук опухваш бетона, за да изскочи желязото отвътре, режеш арматурата с ножовка и я продаваш за скрап.

- Бачкането е голямо - сутрин от седем до десет-единайсе вечарта, обаче после си шумолим с джоба - барче, ристоранче, кафенце. Някой път може и да не вечерям, нали, щото докато аз си пия пиенето, друг ше ми гепи далаверта - няма шес-пет!... Тъй е тя нашта - сиганска работа, не мож я разказа цялата! Работиш, работиш, полудейш от умора, напийш са за пет-десет лева, изгубиш двайсе на карти, дадеш на жина си някой лев за ибанито, после па си гладен и гол. Това е то живота, брачет! Докат са усмихнеш, са озъбваш! И други ти пият ракията за бог да прости! А сига наздраве!

С Асен имах много повече общо, отколкото с всичките си приятели. Срещал съм десетки хора по влаковете, но никой от тях не е бил така отзивчив и жертвоготовен като циганина Асен. Много от тях бяха услужливи, много от тях бяха дори щедри, но никой не се е отнасял така мило, както циганинът Асен се отнесе към мен. Той бе неизтощим. Като пощурял покер автомат, нагласен да прибира печалбите, чийто механизъм обаче нещо се е прецакал и не престава да бълва жетони. Този циганин едва ли имаше нещо свое, но свободно се ползваше от чуждото, а после го раздаваше наляво и надясно, така както би раздал парите си, цигарите, дрехите, бельото дори, стига някой да му го поиска. Ако имаше достатъчно власт, сигурен съм, щеше да раздаде всеобщия финансов резерв на бедните нещастници. Сложете един полупиян циганин начело на света и той ще приближи човечеството до Бога! Светът най-после трябва окончателно да се разграби и окраде, за да бъде раздаден отново!

От тези вътрешни разсъждения ме измъкна резонния въпрос:

- Начи си от Казалнък, а? Еиий, убаа раота! Като стигним, ша ми покаиш дей сиганската майла?

- Ще ти покажа - уверих го, - на много лесно място е. Като слезеш на гарата, тръгваш направо, все по линията ще вървиш и ще стигнеш, няма къде другаде да идеш. Като слезем, аз ще ти покажа, спокойно.

Така минаваше времето, седяхме и пиехме бира, разговаряйки за незначителни неща. Ако можехме да говорим за значителни неща, най-вероятно щяхме да говорим и за тях.

- Кат слейм на гарта, ша пием по още една бира, колкот да не е без хич, и после ша ми покайш майлата, нъл тъй?

- Не бе, Асене, ще ти я покажа, но бира не искам.

- Ади де, ади, поне една!

- Добре, о’кей, айде, ще пия една бира, ама само една.

Все още се колебаех дали имам нужда от всичко това. Сряда сутрин е, казах си, няма кой да ме види. Хората са на работа. Бързо ще стане. Две минути. На крак. Не мисля, че някой ще разбере. Един циганин и един писател, който не е драснал и ред, но някак си е осъзнал, че по-добре е да живееш литературата, отколкото да я пишеш. Щях да успея.

Наближихме града, влакът изви покрай нашия квартал. Всичко изглеждаше познато, но нямаше смисъл. Беше сиво и скучно. Като неделя следобед. Но през цялото време.

Мигът, в който слязох от влака, чух гласовете и зърнах лицата на посрещачите, сякаш бе моето събуждане. Какво щяха да си помислят хората, макар и непознати, като ме видят с Асен? Да пия бира от сутринта? Не, животът ми все още не се е сговнясал толкова, че да поркам с цигани на гарата.

- Ади са пък ти! - викна той, когато му отказах. Хвана ме за лакътя и започна да ме навива яко. Мина дори през “ти обеща!", "ко искаш може и водка!“, “дубре, бира да е!" и “аре бе, кво толко!?!". Все едно бях закоравяла девственица, която се опитва да съблазни.

Убедителен бе, мамка му. Изтъкнах сума внимателно артикулирани аргументи, за да му отвърна. Казах му, че е готин. Обаче не мога като него. Прощавай, Асене, не става! Цепи ме глава... И май ще повърна...

Стигнахме до консенсус. Да го придружа до махалата и там да почерпи. Смръщих се и продължихме. После щях да му мисля.

Асен бе адски доволен, че се съгласих да участвам в една толкова непопулярна мисия и така се увлече от идеята да споделя щастието му, че непрекъснато повтаряше:

- Утивами на гости! Сигурен съм, че щи ареса! Сигурен съм, че там е точну за теб! Кат си с мен, няа кой та барне.

Питах го защо, какво ще правим.

- Можем да прайм сичко! Можем да пийм, можем да са бийм, може и да наибем някой гадже!...

Напълно шокиран, изтръпнах.

- Ааааа, не - ако ще се бием, аз си тръгвам!

- Добре, бой - това няма да го има. Само ше пиеме. Като няма бой - поне пиене ше има много...

Тези думи достигнаха до мен като през усилвател. Още не бяхме стигнали до края, но внезапно ми прещрака какъв ще бъде той. Косата ми настръхна, а добре възпитаното момче в мене почна да крещи. Ама само вътре в главата ми. Да продължа да вървя с него, не върви, да не продължа, пак не върви! Добре, ама като съм тръгнал веднъж, как да се върна? Прекрачиш ли границата - няма връщане. Процесът е необратим. Лесно е да влезеш в махалата, трудно е да си тръгнеш. Никога няма да се измъкнеш оттам, мърмореше подсъзнанието ми. Бях чувал стотици истории за намушкани и обрани от цигани. А сега сам им отивах на крака. Баща ми и особено майка ми винаги са твърдели, че съм наивен. Не че съм тъп, обаче ще свърша зле. И всички, които ме познават, очакваха това да се случи много по-рано. Бал съму майката, страх ме е. Страх. Чист страх.

Задържах за секунда, за да се успокоя и набързо да взема решение, след това се обърнах:

- Не мога, Асене, не става, лошо ми е.

Той взе да вика:

- Ма нали щяхми да пийм бира?.. Аре бе, искам да та почерпя!..

Вече бях съчинил отговора. Направих крачка назад и казах:

- Трябва да се прибера, да се окъпя малко, да легна и да поспя.

- Ти да ни са напи, а?

- Не, бе - просто съм уморен. Пък и имам работа. Направо бях забравил. Сега се сетих. Съжалявам.

В отчаянието си човек просто лъже безогледно.

- Тамам беше станала работата и изведнъж - язък! Колко път трява да има дотам?

Отговорът ми, така както съм го запомнил, прозвуча някак си по моканински, стига да не си го доизмислям, повлиян от литературните си изкушения:

- Близо е махалата. Все по релсите, все по релсите! Ще стигнеш, къде другаде да идеш... Като тръгнеш оттука надолу по линията, ще я видиш. Все по линията, все по линията и ще стигнеш, няма къде другаде ще идеш! Ще я видиш, аз ти казвам, че ще я видиш!...

- Начи ти няма а дойш?!

- Не.

Циганинът Асен, тази бяла лястовица сред черните си събратя, поклати глава, устните му се свиха в снизходителна усмивка, той описа вяло движение с длан, сякаш за да пропъди някаква невидима паяжина пред лицето си. Невидимата паяжина на сполетялото го прозрение. После въздъхна:

- Еееех, нищо не си разбрал... Къв човек си!...

Разделихме се, без да си стиснем ръцете. Сбогуването ни беше твърде бързо и неловко, твърде объркано от предразсъдъци и страх. Не знаех нито защо дойдох дотук, нито защо си тръгвам. Чувствах обаче, че трябва да се върна в ежедневието си и да продължа да живея в него. Във влака бях понесен на гребена на странно въодушевление, чийто произход сега ми изглеждаше отдалечен и неясен.

Докато се прибирах към къщи, се чувствах по-жив от всякога. Дъждът беше отслабнал, просто леко ръмеше, но небето още не бе възстановило нормалния си цвят. Скоро бях навършил 20. Пред мен се простираше примамливият, неясен път на едно ново десетилетие. Предстояха ми хиляди запознанства, питиета, събития, възторзи, отегчения, пориви, радости, отсрочки, цигари, кашлици, конвулсии, несправедливости, ярости, безсилия, страхове, забавления, възторзи, отчаяния. Предстояха ми три последователни джиесема, компютър на старо, пет награди за кратка проза, кожено яке, цифрова телевизия, няколко чифта обувки, два пъти по толкова дънки и несметно количество тениски. Предстояха ми десет години, в които щях да обичам и да ме обичат, щях да зарязвам и да бъда зарязван, щях да се уча и да не вярвам в наученото, щях да работя и да не взимам заплата, щях да мързелувам, оправдавайки се с хроничния си махмурлук, и да печеля пари, за да си го осигурявам. А наред с това трябваше да градя репутация, която се страхувах да не загубя предварително. Аз наистина имах какво да губя. Един свят, пренаселен със съмнителни удоволствия.

Чувствах се по-добре в него.

Но лошото е, че почувствах и друго. Усетих, че пропускам нещо, което никога няма да мога да изразя с думи. Прочетох го в очите на един циганин, който наистина нямаше какво да губи.

© Светлозар Стоянов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.08.2008, № 8 (105)