МИЛЕН РУСКОВ: "НЕ БЪРЗАЙТЕ ЗА НИКЪДЕ. ЖИВОТЪТ ВСЪЩНОСТ Е МНОГО ДЪЛЪГ"

Сандра Керелезова

web

- С какво образите и историите от "Джобната енциклопедия на мистериите" биха предизвикали интереса на младите читатели?

- Те са интересни, странни са, доста неочаквани, и идват от свят, за който днешният човек, още повече младите, знае съвсем малко, но който свят е много интересен, богат на хора, събития и идеи, и в ред отношения жесток, забавен, мъдър, поетичен и нелеп едновременно. Свят със свои ориентири и настроение, който прилича на потънал или изгубен континент. Когато се изправи пред теб в цялата си пъстрота и огромност, в цялата си странност, направо не можеш да повярваш на очите си.

В книгата става дума за гностическите общности, но също за алхимията, астрологията, кабалата, розенкройцерите и т.н. - тоест за няколко различни езотерични учения и тайни организации. Става дума също за неща, които не са нито езотерични, нито тайни, например Голямата чума в Европа от 1348 г.

Историите в книгата са разказани с чувство за хумор, което я прави лесно четима, четивна книга. "Джобната енциклопедия" е иронична книга и ако вярва в нещо, то вярва през иронията - всичко в "Енциклопедията" е разтворено в ирония. Това впрочем е симпатизираща ирония - тя не се подиграва на обектите си, а се отнася със симпатия към тях. Обича това, на което се смее, и се смее на това, което обича. Така и би трябвало - тези хора са прави за едни неща и дълбоко грешат за други; но всъщност не това е важното - те биха били забележителни хора независимо дали грешат или не. Забележителното е техният характер и най-вече историята, която те, чрез живота и делата си, са разказали. Що се отнася до възгледите им, те често могат да бъдат много смешни. Което обаче също е само половината истина, защото, погледнато от друг ъгъл, възгледите им могат да бъдат много проницателни или, дори да са неверни, много поетични. В много случаи личностите от книгата говорят в метафори, които ние не разбираме или разбираме погрешно поради отдалечаването на нашата култура от тяхната, поради изтриващата следите сила на времето.

- Много критици с разочарование отбелязаха, че "Джобната енциклопедия" се размина с повечето награди, за които беше номинирана през последните години. Но затова пък е една от най-добре продаваните български книги.

- Да, вярно е, че моята книга се продава добре - далеч не толкова добре като други, но все пак доста добре. Една от причините е, че все пак в България има поне няколко хиляди наистина добри читатели - хора с вкус и усет за литература, - и макар те да са редки като процент, все пак като абсолютен брой не са толкова малко, и ако една книга успее да мобилизира силно тази публика, тя (книгата) ще има относителен пазарен успех.

Що се отнася до наградите: хубавите книги често се разминават с тях. Например Скот Фицджералд не е взел "Пулицър" за "Великият Гетсби" през 1925, Хемингуей не е взел "Пулицър" за "Сбогом на оръжията" през 1929, Томас Улф не е взел за "Времето и реката" през 1935, и Томас Пинчън не е взел за "Гравитационна дъга" през 1973 г. Вместо тях наградата са взели книги, които днес вече никой не си спомня. Това се случва много често, защото журитата често са некомпетентни или корумпирани, или и двете. Целта на наградите е да създават верен естетически критерий и представа за действително стойностното в литературата, и да насочат обикновения, средния читател към него, вместо това обаче те често се дават по извънлитературни съображения - когато журито е корумпирано; или на слаби книги - когато журито е посредствено. Така те подменят естетическите стойности, вместо да ги утвърждават. Но разбира се, ако книгата ви е много мощна - какъвто е примерът с изброените по-горе, - тя все пак ще си пробие път. Би било добре обаче това да става по лесния начин, а не по трудния.

- На страниците на "Родна реч" все по-често представяме млади автори, които издават своите дебютни книги още като абитуриенти или като студенти, и получават много окуражителни отзиви от критиците. Какво е Вашето мнение за ранния дебют?

- Не е добро. След време може да стане така - и почти сигурно ще стане така, - че да изпитват известно неудобство от ранните си книги. Ранните книги дори на много добри писатели нерядко са лоши - например първата книга на Фицджералд. Предполагам след време би му се искало да не я е написал или поне да не я е публикувал. Аз знам от собствен опит, че с времето вкусът на човека се променя и израства, уменията му също израстват и човек не трябва да бърза да публикува книги. Имам вкъщи десетина тетрадки с разни неща, които съм писал през 20-те си години и се чудя какво да ги правя - имам чувството, че не стават за нищо, не може дори да се използва някаква част от тях, струва ми се. Аз започнах да пиша първата си книга - "Джобната енциклопедия" на 35 години и я публикувах на 38. Постъпих правилно. Средната възраст е особено добра за литературата. Най-добрата от всички, ако питате мен, и аз бих могъл да се подкрепя с доста примери за това как литературните умения спадат в двете посоки от нея.

- Бихте ли ни разказали нещо повече за първите си литературни стъпки? И ако трябва да дадете съвет на прохождащите наши автори, какъв ще бъде той?

- Подражавах на Хемингуей. След това на съвсем различен автор - Марсел Пруст. Чак след това си дадох сметка, че имам добро чувство за хумор (за разлика от тях двамата, макар че може би не би трябвало да включвам Пруст в това число, въпросът е спорен) и би трябвало някак да го използвам, да му се доверя, да разказвам с него. Човек постепенно открива стила си. Талантът според мен е нещо, с което човек се ражда, обаче стила си той открива по-късно, стилът му се изгражда постепенно - вследствие както на множество смесващи се външни влияния, така и на постепенното самооткриване на човека, който пише.

Съвет? Търпение. Не бързайте за никъде. Животът всъщност е много дълъг. Е, достатъчно дълъг, във всеки случай. Точно както му изглежда на човек на 16 години. Човекът на 16 години всъщност е прав. Подобен случай е рядък, но тъкмо този е такъв. И да, трябва да се чете много, и то да се четат различни книги, че отгоре на това и последователно.

Основната част от моята литературна култура е формирана, поне като обем, между 15-та и 20-та ми година. Ето какво правех: вземах един автор, който ми харесва, и прочитах всичко от него. Абсолютно всичко, в това число и това, което не ми харесва, и не започвах друг автор, докато не свърша този. Първо прочетох така целия Хемингуей, после Камю, после Достоевски (последните пет романа), след това Маркес, Фицджералд, и междувременно руския поет Александър Блок. Колкото повече навлиза човек в творчеството на един автор (ако той е добър автор), толкова по-интересно му става то. Защо? Защото развивате усет за стила на автора, започвате да го разбирате по-добре, да съпреживявате - както биха казали критиците - неговата естетика. Художествената литература (за разлика от трилърите, розовите романи, кримките и пр.), също като всички други изкуства, е просто един възглед за красивото, материализиран чрез определени умения и средства. Човек не се ражда с възглед за красивото - този възглед се създава, но само ако имате усет за това, който вече е нещо изначално. Всичко това се попива бавно, сляга се бавно във вас и трябва да бъде обилно захранвано. Аз не вярвам в т.нар. "самороден талант" - талантът се възпитава, отглежда се, образова се. Със "самороден талант" може да напишете пет хубави стихотворения, или десет, или 2-3 много хубави разказа, и нищо повече. За повече трябва широта на погледа и богата литературна култура.

- Дали повечето писатели вярват, съзнателно или не, че някакви външни мистични сили, чрез сънищата и фантазиите, чрез неочакваните срещи и случки в реалността, ги водят към бъдещите им книги?

- А, хубав въпрос. Дали повечето вярват? Не знам, не съм ги броил, а и не винаги може да се разчита на това, което те казват. Мисля, че повечето хора, които заслужават да се наричат писатели (не всички, които пишат книги, заслужават това), вярват. Във всеки случай аз вярвам. Мога да ви дам множество примери и някои от тях са изключително странни. Ще се въздържа обаче. Дали няма някаква сила на самовнушение, която превръща чисто случайни съвпадения в скрита логика? Това би било много лесна, евтина теза. Тя е и удобна, понеже ни оставя в рамките на познатото, на това, което сме приели - понеже така са ни учили, не за друго - да смятаме за реално. Аз смятам, че реалното е много по-широко, отколкото си въобразяваме, и далеч по-сложно. Хората знаят много малко за света. Те знаят много малко и за себе си - за силите, които ги движат; много малко за природата, в това число и своята собствена. В моя художествен опит има неща, които никакво рацио не може да обясни. Не знам дали тези неща идват отвън или отвътре, или пък и от двете посоки, но те решително са рационално непонятни, непроницаеми за разума. Впрочем умът и разумът не са едно и също нещо, нека напомня.

- Като преводач на някои от големите имена в световната литература, можете ли да формулирате няколко най-важни принципа за добрия художествен превод?

- Първо, превеждайте по-свободно. Не се опитвайте да се придържате строго към оригинала. Превеждайте така, че текстът да звучи добре на български, дори и да не съответства точно на английския (аз превеждам от английски). Ако трябва нещо да промените в тази връзка, променете го. Второ, много внимавайте със словореда, със синтаксиса. С течение на времето английският синтаксис и словоред някак неусетно ви влизат под кожата и започват да ви звучат съвсем естествено в случаи, в които всъщност не звучат естествено на български. Ако изречението е твърде дълго - много често английските автори, особено от ХІХ в., използват точка и запетая в случаите, в които на български изречението би се прекъснало, - разделете го на две или три. Ако пък е много кратко, свържете го със следващото. Поредица от кратки прости изречения звучи ужасно на български. Трето, трябва, разбира се, да имате богата литературна култура, преди всичко на собствения си език. В това отношение писането и превеждането напълно си приличат. И четвърто, ако някъде сте изправени пред избора дали да жертвате звученето, някаква словесна фигура, или да жертвате смисъла, запазете смисъла за сметка на звученето и/или играта на думи.

- Имат ли днес възможност добрите преводачи на художествена литература да избират над какво да работят? Ценена ли е тази професия в момента?

- Нямат възможност да избират и не е ценена. Що се отнася до конкретния превод, той обикновено се диктува от избора на издателството, който често е много глупав, понеже, както моят опит убедително показва, в издателствата съвсем не работят гении. Те се ръководят, разбира се, главно от комерсиални съображения (макар и не през цялото време, нека бъда честен), но дори с оглед на тези съображения обикновено вземат глупави решения.

- Преди време едно издателство отпечата "Евангелие от Юда", за което стана ясно, че не притежава правата за публикация (оказа се, че права над апокрифното евангелие имат "Нешънъл Джеографик", а те ги предоставиха на друго българско издателство) . Вие бяхте преводач на евангелието. При такива обстоятелства преводачът чувства ли се подведен?

- Съвсем не. Издателството беше "Фама" впрочем. Не се чувствам подведен, понеже те отпечатаха книгата и я издадоха. Вярно, че после им я иззеха от книжарниците, но така или иначе те издадоха превода. Може би щях да се чувствам подведен, ако ставаше дума за книга, върху която действително би трябвало да има авторско право. Що се отнася до авторското право на "Нешънъл Джеографик", аз намирам този случай за доста странен. Много ми е интересно как някой придобива авторско право върху съчинение, писано преди 2000 години. С добри адвокати, ще отговорите вие. Да, така е.

- Ще издадете ли нещо повече за следващия Ви роман "Захвърлен в природата", който, доколкото разбрахме, следва да излезе през есента? Преживяхте ли "кризата на втория роман"?

- Действието на книгата се развива през ХVІ в. в Испания, по-точно Севиля, много важен град тогава. Героите на книгата са лекари, които вкарват тютюна в Европа, и са го смятали за лечебно средство. Първият трактат за тютюна, публикуван в Европа (през 1571 г.) е на испанския доктор Николас Монардес, който е един от двамата главни герои на тази книга, и който впрочем нарича тютюна "herba panacea". Те са смятали, че тютюнът, открит наскоро преди това в Америка, е панацея, велико лекарство, с което се лекува почти всичко. Можете да си представите, или по-скоро не можете, каква поредица от трагикомични недоразумения следва от това.

Тази книга е по-различна от първата, понеже е жанрово по-недвусмислена, по-праволинейна - тя си е просто роман, фикционална от край до край.

Кризата? Да, има такава криза, това клише е вярно (те всъщност повечето са верни). Исках да напиша друга книга, която щеше много повече да прилича на първата. Събирах за нея материал и изобщо се подготвях две години, след това си дадох сметка, че всъщност не искам да напиша такова нещо, че по тази причина няма да успея да го направя добре сега, ако се насиля да го напиша, и че съм се променил - литературните ми интереси са се променили; не много, но са се променили. Дълго се чудех какво да правя, понеже аз съм в това отношение ужасно упорит, не се отказвам лесно, дори започнах да я пиша. Тогава ми се случи нещо, което дойде отвън - разболях се от болест, от която никога преди това не съм страдал и за която впоследствие се оказа, че не е била тази болест, а е било нещо друго, кой знае какво, което мина и замина, и докато бях болен, написах началото на тази книга, с някакво неясно и напълно ирационално интуитивно усещане, че ако го напиша, ще ми мине. Така и стана. Аз знам, забелязвал съм и друг път, че промяната е много трудно нещо. Реших да следвам тази промяна и така написах "Захвърлен в природата" - за пет месеца, лесно и с удоволствие.

© Сандра Керелезова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.02.2009, № 2 (111)

Други публикации:
Родна реч, 2008, бр. 6-7.