|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПО ПОВОД СБОРНИКА С РАЗКАЗИ "МАЛАШЕВЦИ" НА МИРКО БРЪМБАРОВ Соня Чачановска Богат е спектърът на поставените проблеми от нашето съвремие в сборника с разкази „Малашевци” на Мирко Бръмбаров. Зад на пръв поглед спокойния тон на повествованието и битово делничното, ежедневното, в тях се разгръща панорамата на общонационални, а оттам и глобални въпроси на настоящето и бъдещето - съдбоносни за човечеството и света. Горчивата ирония, граничеща с болезнен сарказъм, придава на места сатирично звучене на художествените внушения. Тревогата на твореца, породена от дисхармонията в човешките взаимоотношения, съпротивата му срещу всепоглъщащата посредственост и опростачването на нравите, срещу първичната инстинктивност и бруталната меркантилност, срещу погубването на изконни ценности, разтърсват проникновения читател. Силно е звученето на проблема за обезличаването на човека и безпътицата на поколенията, за еснафската ограниченост и безмозъчната екзистенция, зле прикрити зад фасадната изисканост на имитиращите цивилизованост „безполезни” индивиди. Сборникът е своеобразна сатира на обезсмислянето, обезобразяването и обезчовечаването, рефлектиращи и в глобалния конфликт на човека с природата. Философски измерения придобива тревожната мисъл за природните катаклизми, причинени от икономически интереси, за „умиращата планета” и „изчезването на света”, за „утрето” на човечеството и „оставащото под слънцето на моята земя”, за превръщането на света в „пустиня”, „срутването” и отчуждаването на хората един от друг. Потресно е изреченото от твореца: „...постепенно вече нямаше нищо друг оосвен пустиня и повечето неща загубиха смисъл”. Мрачна е алегоричната асоциация за погубената природа и обречеността на човека: „Тук в нашата пустиня май ние сме последните...” („Морето завинаги”). Мъчително и като предупреждение звучи и риторичният въпрос: „Нима така изчезват световете?” („Сълзите на госпожа Чанкова”). Печални размисли поражда ключовата мисъл: „Понякога светът се разпада за части от секундата, а после за някакви си мигове се съставя отново и всичко започва пак оттам, откъдето внезапно е спряло”. „Започване” и „съставяне отново”, което асоциира по-скоро представата за всеобща погибел, за зловещ край - последица от човешкото безумие, отколкото ведро начало („Небесният бивол”). Впрочем творецът не дава еднозначни отговори. Той поставя въпросите, провокира мисленето на читателя, диалогизира по-своему с него, превръща го в сътворец. Безспорното художествено въздействие на разказите от сборника „Малашевци” е в полифонията на многопластовите художествени внушения, оригинално постигната с интересни паралели между фантазното и реалистичното, с талантливо намерената иносказателност, с богатата алегоричност и метафоричност, с размаха на творческото въображение. Така злободневните проблеми на съвремието прерастват в общочовешки, общофилософски художествени внушения за глобалните, планетарните измерения на злото, но и в мобилизиращи духовната и градивната енергия на човечеството художествени послания. Защото все пак художествената доминанта в разказите е макар и тъжната романтика на надеждата за преодоляването на конфликта между човека и природата и възстановяването на хармонията на човешките отношения, романтика, обагрена от обич към хората и живота. Лайтмотивна е мисълта на твореца, че той, „мразейки”, „обича искрено”. Мирко Бръмбаров е намерил верния ритъм на движението по нелекия път на литературното изкуство и то в един от най-трудните белетристични жанрове - разказа. Без съмнение той ще разкрие в бъдеще и нови интересни страни на своето оригинално творческо дарование, за радост на читателите си.
Мирко Бръмбаров. Малашевци. София: Екопрогрес, 2008, 170 с.
© Соня Чачановска
|