Руси Русев

web

І. Необходимо терминологично уточнение

В съвременната филологическа наука терминът психопоетика се използва с различни значения. Това налага да уточним какво съдържание влагаме в него. Според едни изследователи психопоетиката е раздел на психологията на литературното творчество или на психологията на възприемането на художествената литература, свързан с психологическата интерпретация на композицията, сюжета, образа на автора и т.н. (Леонтьев 1999: 199). За В. А. Пищалникова тя е дял на психолингвистиката, който изследва художествения текст от позицията на теорията на речевата дейност (Пищальникова 1999), а за А. А. Леонтиев психопоетиката се занимава само с психолингвистичните особености на стиха (Леонтьев 1999: 199). Възприемаме по-широкото схващане на Пищалникова за психопоетиката като психолингвистика на художествената реч изобщо.

ІІ. Разказът "Вълкът" - естетика на текстопораждането и интерпретация на личностните смисли

Опирайки се на множеството изследвания на литературната комуникация, осъществени от психолингвистиката, комуникативната лингвистика, семиотиката и психологията на литературното творчество, можем да представим пораждането на художествения текст чрез следната схема: 1) мотив; 2) комуникативно-естетическо намерение (интенция); 3) художествен замисъл (художествен концепт); 4) образно-семантично "сканиране" на художествения замисъл (формиране на личностни смисли) с оглед на определена жанрова форма и творческите задачи на автора; 5) прекодиране на личностните смисли в езикови значения и назоваването им на равнището на вътрешната реч (формиране на микрообрази); 6) лексикално, граматическо и графическо оформяне на езиковите знакове във външно речево изказване (художествен текст)¹ (Русев 2007: 98).

Емилиян Станев започва да пише разказа си "Вълкът" през март 1959 г. На три пъти той прекъсва работата си по него, за да го завърши и публикува в началото на септември 1970 г. (Станев 1970: 3).

В литературната анкета на Иван Сарандев с писателя има такъв въпрос: - През 1961 г. в анкетата на Ганка Найденова казахте, че пишете разказ със заглавие "Вълкът". Каква е съдбата на тоя разказ? Емилиян Станев отговаря: - Разказът е почти готов, стои в чекмеджето, но не е завършен. Той не е ловджийски разказ. Написан е върху твърде сложна основа и щекотлива тема. Замисълът приблизително е такъв: ние ненавиждаме вълчето, но без него не можем да бъдем щастливи. Сложна работа! (Сарандев 2007: 190).

Пред съпругата си писателят е по-конкретен: Идеята на разказа "Вълкът" е следната: цял живот съм ненавиждал вълчето у себе си, но без него не мога да живея. Дали ще успее старецът да убие вълчето у себе си? В последния миг той стреля срещу застаналия на прага вълк, но убива ли го? (Станев 1981: 521). Показателни са мнението на Надежда Станева за творбата, изказано пред автора, и начинът, по който той реагира: Когато му казах, че го намирам много автобиографичен, че вътре е целият Емилиян Станев и като характер, и като търсения, защото цял живот се мъчи да убие вълка у себе си и се лута между Бога и дявола - засмя се, замисли се и каза: "Вероятно си права.".

Очевидно е, че така формулираният художествен замисъл е изпълнявал ролята на "пусков механизъм" за пораждането на белетристичния текст. Той отразява интенцията на автора и въплъщава основния мотив на текстопораждане, в резултат на което е предопределил съдържателно-смисловия строеж на текста и неговото естетическо въздействие (Кубрякова 1986: 75; Красных 1998: 60).

При образно-семантичното "сканиране" на замисъла смисловите компоненти на последния са активирали въображението на автора, за да се формират централните художествени обекти на творчески създаваната референтна ситуация (лице, животно и отношението между тях) като снопове от личностни смисли. Ако направим компонентен анализ на двете изказвания на Емилиян Станев, ще получим следните три семантични записа: вълчето - ненавиждаме - щастливи; цял живот - съм ненавиждал - вълчето - у себе си; старецът - да убие - вълчето - у себе си.

Смисловият компонент цял живот е мотивирал избора на основната литературна фигура и начина на нейното назоваване - старецът. Именно посредством тази номинативна единица персонажът е идентифициран в авторовата реч от началото до края на линейното разгръщане на текста. Само един път, и то в пряката реч на героя, е употребено неговото лично име - Димитър. Използваната езикова единица участва активно в изграждането на вътрешнотекстовото асоциативно поле, което има отношение към естетическото концептуализиране на словесно моделирания художествен свят. Доминиращи в него са асоциатите смърт, самота, липса на алтернативност, обреченост, консервативност.

Другият смислов компонент - вълчето - е породил образа на вълка, а предикатите ненавиждам и убия, които изразяват отношението и намерението на човека към вълчото у себе си, провокират появата в авторовото въображение на фрейма "Лов", художествено конкретизиран и индивидуализиран: старецът преследва вълк, за да го убие. Предикатите ненавиждам и убия са логико-смислово несъвместими с предикативните единици щастливи и не мога да живея, като заедно с тях обозначават сложно и противоречиво душевно състояние, което се проектира художествено-естетически в изграждания образ на стареца. Интересна е функцията на концепта у себе си - той задава до голяма степен двуплановостта на повествованието и многозначителността на художествения текст.

Разгледаните дотук смислови компоненти на художествения замисъл са естетически актуализирани в семантичната композиция на текста, вербализирани са и функционират като своеобразни смислогенериращи структури с определена честота на повторяемост. Сравни: Старецът се върна в махалата весел. Постоянно си повтаряше наум: Хубава работа си намерих, бабо. Късметлийско излезе твоето изпращане. Ти си имаш внучета, пък аз вълка. И той като мене е сам, и той няма къде да върви. (Станев 1981: 288-289)²; Нахрани и кучето, издои кравата и все си повтаряше наум: "Добре ти е, бабо, в града. Имаш си внучета, пък аз вълка. И на мене е добре." (289 с.); В цялата околия нямаше вълчар като него. Без вълчото не можеше да живее. То му е в кръвта, останало от татьо и от дядо. (289 с.); Ама как мразеше тоя вълк! Никой вълк не бе мразил така. Другите кой знае дали ги мразеше... (292 с.); Няма да умра, дорде не го убия... (292 с.); Моли бога, свети Иване, да оздравям и да убия вълка. (293 с.); Моли се за мене пред бога да убия вълка. (293 с.); Ще се застъпиш ли пред бога да ме поживи, да убия вълка? (293 с.); А вълкът стоеше някъде в самата му душа и той напразно се мъчеше да го прогони оттам. (294 с.).

Номинативно-синтактичното изграждане на текста моделира последователност от образно-тематични цялости, която отразява динамиката на развитието на сюжета, а именно: 1. Изпращане на бабичката в града (експозиция); 2. Откриване на вълчата следа (завръзка); 3. Подготовка за лова; 4. Ловът в едрата гора; 5. Треската (развитие на действието); 6. Ужасът на стареца, че ще бъде изяден от вълка (кулминация); 7. Старецът стреля във вълка (развръзка).

Логико-семантична основа на процесите на назоваване и синтаксиране при структурирането на посочените цялости са тъждеството, съпоставянето и противопоставянето. Авторът използва различни типове номинация, за да обозначи или да актуализира в текста семеми, които разкриват определено сходство в екзистенцията на стареца и вълка. Отъждествяването се реализира предимно в дискурса на стареца. Сравни: Тогава си спомни за онзи вълк, който лани беше останал едничък по тия места. Беше го стрелял и вярваше, че е умрял някъде. Но вълкът бе само окуцял. "Запрян е от пътищата, от електриката и автомобилите... Полето долу е преорано, изравнено като тепсия - разсъждаваше старецът. - Накъдето и да тръгне, чака го смърт. И той като мене, няма накъде." (288 с.); Постоянно си повтаряше наум: "...И той като мене е сам, и той няма къде да върви." (288 с.). Мотивите за самотата, обречеността и смъртта пронизват художествената тъкан и на двата образа. В изображението на стареца те са естетизирани в темпорален план (мъртво минало - невъзможно бъдеще): Запустялата махала напомняше засипани със сняг трапища и купчини. По някогашните улички лежаха грижливо натрупани керемиди, дъбови греди, черчевета и врати, които стопаните уж щяха да извозват в градищата и текезесетата, дето бяха се преселили и хванали на работа. Имаше и несъборени къщи със зинали прозорци и врати, изкривени стрехи, поднюрили плетища. Старецът вървеше като из гробище, дето беше погребано и неговото минало (к.м., Р.Р.). Едва склони синовете да не съборят къщата. Настояваха да го вземат в града, пък градът израсна, напълни се с брамчила и автомобили, няма вече из него голям двор, разпарчадисаха ги за строеж. И пушиляк, колкото щеш - от махалата се виждаше димът на завода как се развява като опашка и се стеле. "Бре там ще умра, няма за мене въздух . Бре кучи синове, отде напечелихте толкова пари, та цели палати издигнахте? Не стъпвате насам, няма кой да запали на дядовите ви гробове една свещ! Като хвърля топа, няма да дойдете и на моя гроб..." Старецът си говореше сам и щом прехвърли голата чука над махалата, започна да слиза по бърдото, осеяно с бели камъни (290 с.).

Семантичните признаци "отчужденост от цивилизования свят", "живея сам като див", "затворен в себе си" са обозначени в хода на повествованието със съответни номинативни единици или се индуцират от контекста, като разкриват същностни характериологични черти на стареца, което води до семантично изравняване на неговия образ с този на вълка единак. Сравни: Отива при внучетата да краде от тях топлина и да ги друса в скута си. И на мене ми се ще, ама не мога да вирея в града... (287 с.); На масата лъщеше транзисторът, който синовете му бяха подарили. Бабичката го пущаше всяка вечер да слуша музика и новини, но старецът рядко го поглеждаше. (289 с.); Тъй е, като не ни слушаш, тате, дивей сам в махалата. Мъчи се сега! (295 с.).

Смислово-емоционалният акцент върху мотивите за самотата, обречеността и смъртта внушава идеята за жестокия, безпощаден сблъсък между стареца и вълка. А реализираното образно-семантично тъждество легитимира вълчото като част от психофизиологическата същност на стареца. Основателността на тази констатация се подкрепя, на първо място, от начина, по който е изобразено откриването на вълчата следа от персонажа, което става след заминаването на бабичката, т.е. едва когато старецът е останал сам със себе си: Някаква следа от едро животно прекосяваше пътя и когато старецът се приближи да я разгледа, ахна. Зацъка с език, лицето му светна. Стоеше над вълчите следи и не откъсваше очи от тях.

- Хубава работа! Пък аз да не видя. Ей го, набил насреща през дола - гласно каза старецът. Беше развълнуван и въодушевен (288 с.). По-нататък следва идентифициране на вълка и установяване на екзистенциалното сходство между него и стареца. Именно това сходство задава особеността на оптиката: персонажът визира следите на хищника и в същото време, в плана на тъждеството, той насочва своя вътрешен поглед към вълчото у себе си. С изключително словесно и художествено майсторство Емилиян Станев е функционализирал оптичната двуплановост. За първи път лексемата следи се появява във втория абзац, но с различна референтна отнесеност: Върху размекнатия сняг още личаха следите на двамата - неговите от гумените цървули, нейните - малки, с отпечатъци на токчета (287 с.). Налагащото се съпоставяне активира смисловото възприемане на вълчите следи и в другия, споменат вече ракурс. Затова по-нататък в текста семантиката на номинативната единица вълчото винаги е двупланова. Сравни: Нахрани кокошките, напои кравата и през целия ден си припомняше своите вълчарски подвизи. В цялата околия намаше вълчар като него. Без вълчото не можеше да живее. То му е в кръвта, останало от татьо и от дядо (289 с.). В цитирания откъс лексемата вълчото реализира едновременно две контекстуални значения "страст към лов на вълци" и "присъщо на персонажа психическо качество".

Непрекъснато в текста се подчертава вълчото у стареца. За тази цел се използват различни стилистични похвати. Един от тях е стимулиране на взаимодействието между преките и символните значения на различни езикови единици в рамките на дадено синтактично цяло, в резултат на което се постига търсеното естетическо въздействие. Сравни: Пушката пак виси на рамото му, пак му е леко и светло в душата и вълкът лежи някъде в този горски масив, който стърчи сред полето като рунтав калпак,... (290 с.). Словосъчетанието този горски масив актуализира едно от символните значения на думата гора - "царство на душата", а в семемната структура на сравнението се съдържа видовата сема "човек". Скритите и вербализираните значения на номинативните единици душа, този горски масив и стърчи сред полето като рунтав калпак влизат в смислови отношения помежду си и извикват образа на легналия в душата на стареца вълк. По-късно този образ e обективиран словесно: А вълкът стоеше някъде в самата му душа и той напразно се мъчеше да го прогони оттам. (296 с.).

Съществена роля за двуплановостта на наратива играят речевите стратегии, които авторът следва при пораждането на текста. Границите между авторската реч и полупряката реч (литературна и характеризираща) са силно размити. В художествения дискурс се използват активно пряката, вътрешната и косвената реч, като първата е представена чрез дефективни диалози от страна на стареца и под формата на автокомуникация. Показателна е и високочестотната употреба на ментални глаголи, които обозначават: а) мисловен процес (помисли, мислеше си, разсъждаваше, мислеше, въображението му скиташе, помечта, представяше си, размисли, мина му през ума, въобразяваше си, съобрази); б) резултат от мисловна дейност (реши, досети се, дойде му на ум); в) памет (се натрапваха в паметта, напомни му, спомни си, припомняше си, забравил, не помнеше); г) знание (не знаеше). Активно са използвани езикови и речеви единици, които назовават емоционалното и психофизиологичното състояние на стареца, преживяванията му и емоционалното въздействие на различни мисли върху него (развълнуван, въодушевен, весел, стана му драго, леко и светло на душата, нервен, разсърди се, хвърляше го ту в ярост, ту в мъка, обхвана ужас, зарадва се, съзнанието му се проясняваше, угасваше в привидения, загуби съзнание, свести се, любува се, радва им се, ядосва се, сепна го мисълта, тая мисъл така го стресна и изплаши). Речевата организация на дискурса и употребените глаголни номинации разкриват динамичния мисловен и емоционален свят на стареца, в който натрапчиво присъства като смислово-емоционална доминанта мисълта му за вълка, както и силното желание да убие този свиреп звяр, който е извън него, но и вътре в него, в душата му. Неслучайно именно в характеризиращата полупряка реч е направено признанието: Ама как мразеше тоя вълк! Никой вълк не бе мразил така. Другите кой знае дали ги мразеше... (290 с.). Причината за тази силна омраза е, че персонажът разпознава във вълка звяра у себе си, хищника, необременен от забраната да убива за плячка и собствено удоволствие - нещо, което старецът е правил цял живот като ловец. Функцията на иконичен знак, който възбужда неистовата омраза на стареца и поражда неговата агресия към вълка, изпълнява трептящият черен дроб на убитото от хищния звяр ловджийско куче. Това е знак за кръвожадност, жестокост, свирепост; знак за стихийното разрушително начало в природата и у човека.

Механизмът на тъждеството работи тук по интересен начин. В ретроспективен план старецът предава думите на своята бабичка, преди да я изпрати в града: "Амчи ти си випирин - каза тя. - И родът ти е хайдушки. Татьо на времето ми думаше: те са хора усойничави, те с вълците живеят..." (287 с.). Дадената характеристика асоциативно се свързва с някои български народни вярвания за вълка, според които едно от зооморфните измерения на вампира е именно това диво животно (Българска 1994: 45). Прилагателното усойничав, семантично нюансирано от фразата те с вълците живеят, активира полагането на стареца и вълка в едно митомагично поле, в което съгласно древната митологична представа те се свързват с архаично хтонично божество на гората и отвъдния свят (Попов б.г.). Ето как се чувства персонажът в гората и изобщо в обитаваното от него пространство, което е залутано някъде високо в планината: Старецът се смъкна от бърдото и навлезе в едрата гора. Посрещнаха го занемели полянки, пазещи нощните тайни. Почукваше кълвач, обаждаше се сойка, писукаше синигерче. Стана му драго. (290 с.); "Бре, синове, тук ми е хвърлен пъпът... Бре, коренът му е дълбок, мъчно се изтръгва от тая земя. Тук ще мра..." (295 с.). Аналогично е поведението на вълка, който "не се бои и няма намерение да напуща сечищата".

Прилагателното хайдушки в разглеждания контекст извиква пък митологичната представа за вълка-беззаконник (Петров 2001: 62-65).

Ще обърнем внимание и на още един фрагмент от текста: Клекна над следите, внимателно ги огледа и откри, че на места задните крака на вълка не бяха оставили две следи, а само една. Тогава си спомни за онзи вълк, който лани беше останал самичък по тия места. Беше го стрелял и вярваше, че е умрял някъде. Но вълкът бе само окуцял. (288 с.). Цитираният откъс оживява традиционната народна представа за Куцулан - куцият вълк, на който е посветен последният ден от Вълчите празници. Този вълк е най-злият и най-кръвожадният в глутницата, която предвожда, изпълнявайки ролята на вълчи пастир. За нас в случая е важно, че той се осмисля и като стар човек, който притежава дарбата да се превръща във вълк и така да властва и ръководи (Попов 1985: 220).

Поражданата от анализираните микротекстове културна конотация участва в моделирането на двойствеността на изграждания художествен образ на стареца (човек - вълк). Тя изпълнява функцията на културен сигнал, който усилва естетическото въздействие на изображението и въплътената в него художествена идея.

Последният откъс, който бе цитиран по-горе, има подчертано сугестивен характер. Чрез него авторът внушава мисълта, че убиването на такова едро и силно животно е изключително трудно. Тази мисъл е определяща в по-нататъшното протичане на текстопораждащия процес. В хода на преобразуването на веригата "мисъл - значение - слово" във веригата "личностни смисли - вътрешно слово - системно значение - външно слово" (Кубрякова 1986: 60-61) се формират бинарните опозиции човек - звяр, питомно - диво, живот - смърт, ред - хаос, а също така и концептът загуба като смислово-емоционална доминанта.

Една от образните проекции на противопоставянето питомно - диво е куче - вълк. Още в началото на лова, използвайки глагола настръхна и причастието настръхнали с различна денотативна отнесеност в контекста, но с пресичащи се сигнификати, авторът актуализира признака враждебност, за да създаде емоционалната атмосфера на развитието на действието и да подчертае характера на предстоящия сблъсък: Там снегът сълзеше и точно там видя следите на вълка. Бяха пресни, ясно отпечатани по скашкания сняг - синкави, дълбоки. Пехливан ги подуши и козината на гърба му настръхна. Старецът избърса потта от челото си, отвърза кучето и уви синджира около кръста си.

От края на пътя започваха сечища, черни, настръхнали като четина (290-291 с.).

Като използва контраста между описания външен вид на Пехливан в предтекста и начина, по който старецът възприема бягащия в сечищата вълкодав, писателят внушава чувството за безнадежност и обреченост на кучето. Сравни: ...пак нахрани с качамак грамадното рунтаво куче, мелез между палаш и каракачански пес,... (289 с.); Пехливан мълчаливо се втурна вътре и старецът го виждаше как тича по вълчата следа - дребен като мишле, заплетено в черна мрежа. (291 с.).

Създал необходимата нагласа у читателя за смислово-емоционално възприемане и преживяване на пораждания текст, авторът ориентира естетическия номинативен акт към избор и обозначаване на онези елементи на художествената действителност, посредством които да се изгради колкото се може по-ярък и силно въздействащ образ на жестоката, кървава и смъртоносна схватка между кучето и вълка.

Особено внимание е отделено на обозначаването на придвижването на стареца в пространството. То е бавно, мъчително, непрекъснато затруднявано от различни препятствия. Това трудно придвижване по същество е огледален образ на отчаяната битка, която води кучето с вълка. Затова квиченето на Пехливан, надвит от хищника, и падането на стареца в замръзналия вир се случват почти едновременно. Затова звукът, издаден от кучето, и усилията на ловеца да излезе от водата, са белязани от една и съща характеристика - отчаяние: В същата минута кучето се сдави с вълка и се чу чаткането на зъбите им. Внезапно то заквича отчаяно и млъкна. Старецът се събори от брега право върху леда, ледът се строши, той потъна във водата до гърди. Държеше пушката над главата си, напираше да се измъкне и на два пъти залитна, спънат от камъните. Чуваше как вълкът дави кучето и правеше отчаяни усилия да излезе от водата." (291 с.). Победата на вълка над кучето е победа и над стареца.

Движението на персонажа в пространството предполага и друг прочит. То символизира неимоверно трудното навлизане на стареца в дълбинните пластове на собствената му психика, за да се срещне в директен сблъсък с животинското, със злото у себе си.

Интересно е, че релацията дом - гора не придобива характер на бинарна опозиция в глобалната семантична структура на художествения текст. Старецът се чувства еднакво добре и на двете места - за него те са топоси на реда и хармонията. При разгръщане на повествованието обаче редът се разпада и настъпва хаосът. В едрата гора вълкът наранява смъртоносно кучето и по-късно вероятно го изяжда, тук старецът пада в замръзналия вир и се простудява. Тук той загубва верния си помощник Пехливан, загубва и здравето си. След злополучния лов домът се превръща за стареца в пространство, където: На зло го гледаха прозорците с тънките си рамки и потъмнели стъкла, опушеният таван, масата с шарената покривка, шевната машина в ъгъла и белият джамал, изправен като тумбест просяк (295 с.). Измъчван от силната треска, персонажът загубва представа за времето, съзнанието му ту се прояснява, ту угасва отново в привидения. Вратата на обора остава незажеглена, а къщната работа - несвършена.

Физически и психически изтощен, намиращ се на границата между живота и смъртта, в съзнание или в безсъзнание, старецът не загубва желанието си да убие вълка, да надмогне вълчото у себе си. Неговите привидения показват, че това желание е не само съзнателен, но и подсъзнателен стремеж на цялото му същество. Привиденията разкриват сложната и противоречива душевност на персонажа, която се отличава със синтеза между паганизъм и християнство, с колебанието между вяра и неверие, с двойственото отношение към светците, в което надделява липсата на какъвто и да е респект от тях ("Пръждосвайте се! - каза им старецът. - Вървете долу. Там да ви видя на работа! Какво сте ме околисали? Остарели сте като мене, за нищо не ви бива и напразно съм ви почитал. Е, което си е право, не съм ви почитал повече от вълците и малко свещи съм ви палил, ама моята Дуна ви палеше на всеки празник и на света неделя."). Още в началото на разказа е загатното чрез бегъл портретен щрих чувството за равнопоставеност със светците у стареца: Беше се зачервил от ходенето и белите къдри, които се показваха изпод вехтото му калпаче, изглеждаха като на светец." (288 с). Но персонажът не е смирен и благочестив християнин - у него взема връх езичникът, който е преизпълнен с виталност. Диалозите, които той води с привиделите му се светци, са дефективни. Доминиращ речеви акт в тях е отправената молба на стареца към светците да бъдат негови застъпници пред Бога, който да го поживи, за да убие вълка. Към настойчивата му молба обаче светите старци остават безмълвни. Тяхната неотзивчивост е обяснима. С желанието си старецът нарушава една от десетте Божи заповеди: "Не убивай!". Този мотив за отказа от застъпничество е семантизиран най-вече чрез изразителното поведение на свети Иван: "Моли бога, свети Иване, да оздравям и да убия вълка." Тоя път светецът не кимна. Гледаше го упорито и притискаше към скута си волската глава (293). Текстът отпраща към легендата за Свети Иван Рилски, в която се разказва как неговите съселяни уловили и заклали любимия му вол (Български 2000: 140-143). Стремейки се да унищожи вълка, старецът се подчинява на вродения си инстинкт да убива, символизиран чрез "говора" на подсъзнанието му. Впрочем ето какво споделя Емилиян Станев пред Иван Сарандев: "В живота има три неща, които са страшни и никой няма да ги промени. Първо - неравенството. Две листа не си приличат. Второ - експлоатацията. За да се нахраните - трябва да експлоатирате нещо. Третото е убийството, което се налага от обстоятелството, че не може да изядете кокошката, както прави лисицата." (Сарандев 2007: 59). Постоянно будният хищнически нагон у стареца, на вълчото у него е разкрит още в експозицията на разказа по блестящ начин: Тази сутрин стана рано да убие заек, армаган на синовете и снахите. Из припека до махалата намери цъфнали кокичета. Извади от пояса черната табакера, в която държеше вълчи сачми, и сложи в нея кокичетата като в черна гробница. Бабичката ги свърза на китка с червен конец. Сега табакерата кротуваше в пояса, но кокичетата и убитият заек се натрапваха в паметта му, защото и нему беше му се прияло заек. Реши да се отбие в сипеите край гората (287-288 с.). В образната семантика на цитирания текст доминира бинарната опозиция живот - смърт, която се изразява езиково-стилистично чрез контекстуалното противопоставяне между цъфналите кокичета и табакерата, сравнена с черна гробница. Тази затъкната в пояса на стареца табакера е естетически функционализирана като знак за тъмната страна на неговата психика, която го кара да убива.

Може да се посочи и друга причина за отказа на светците да бъдат застъпници на стареца пред Бога - св. Димитър, св. Никола и св. Трифон според народните поверия са вълчи светци, т.е. християнски покровители на вълците. Вярва се, че и архангел Михаил е "вълчи пастир" (Попов 2008).

Така в битката си с вълка персонажът не получава помощта на висшата сила. Той остава все по-сам, все по-изтощен и все по-уязвим срещу хищния звяр - и от преследвач се превръща в плячка за вълка. Именно тогава свирепият звяр прониква в двора на стареца. Оказва се всъщност, че възрастният човек и вълкът са се движили един към друг. Първият - проявяващ агресията си "отвътре - навън", а вторият - "отвън - навътре". Директният сблъсък между тях става неизбежен. Показателно е, че до финала на разказа старецът не се среща с едрото свирепо животно, той чува само чаткането на зъбите му, счува му се как хищникът вие в махалата, възприема визуално резултатите от кървавите му деяния. Това е умело използван от автора творчески похват, посредством който се акцентува върху психологическото измерение на вълчото у персонажа. Когато вижда как котката яде от вътрешностите на изкормената от вълка крава, старецът, по пътя на асоциациите, осъзнава ужасен, че следващата жертва е той - изоставен, самотен, физически немощен и психически изтощен. Номинативно-изобразителната енергия на словото е насочена към разкриване на внезапната поява на мисълта за смъртта и психическия дискомфорт, който тя поражда. Езиковите единици назовават емоционалното въздействие на мисловната дейност на стареца върху общото му психическо състояние, последвалата негова физическа реакция и движенията му в пространството: Когато дойде пак на себе си и си спомни за този сън, сепна го мисълта, че вълкът е удавил и кравата. Тая мисъл така го стресна и изплаши, че той се свлече от леглото и като пъшкаше, пълзешком мина през мутвака и видя от прозореца отворената врата на обора. Хвана се о железните пръчки на прозореца, надигна се и видя кравата да лежи с изтърбушен корем. Котката ядеше от вътрешностите й. Тогава го обхвана ужас, че вълкът ще изяде и него (295 с.). Текстът генерира смисли в различни посоки, които се очертават от семантиката на вълка като културна реалия. Вълкът е зооморфен символ на смъртта, на мрака и зимата, на дивата неусвоена природа (Българска 1994: 72). Според българските вярвания той е дяволско творение. В някои легенди Дяволът се появява в образа на Куцулан - огромен куц бял вълк (Моллов 2000: 21-24). Посочените митологични значения естетически се трансформират и индивидуализират, за да изградят многозначителния художествения образ на вълка като символ на злото, което всеки миг може да погълне персонажа.

По-нататък авторът използва иносказателната текстова номинация, за да обозначи силната жажда на стареца за живот, противопоставяйки я на застрашително идващата смърт, приела образа на вълк. Сравни: Навън грееше топло слънце и той си въобразяваше, че е дошла пролетта: пчели жужукат и е бяло от нацъфтелите сливи и настъпва нещо хубаво за него. Само да не дойде вълкът. (296 с.). Разгръща се свръхфразово единство, в което символизираното в предходния текст, от завръзката до кулминацията на действието, се синтезира и словесно обозначава, като познатите ключови думи се употребяват с вторичната си семантична функция. Сравни: А вълкът стоеше някъде в самата му душа и той напразно се мъчеше да го прогони оттам. Казваше на синовете си: "Ще ме изяде, деца. Вземете ме при вас и нека останат тук гробовете. Нищо, че няма кой да им пали свещи. Умирам, а онзи не ще да излезе от мене. Хем е в мене, хем чака отвън да умра." (296 с.).

Страхът от смъртта кара старецът да направи съдбовен компромис, молейки своите синове да го вземат при себе си. Същевременно този страх му дава възможност да се възприеме в най-интимната си същност и да констатира неунищожимостта на вълчото, което се е сляло с цялата негова личност.

Особено внимание заслужава последното изречение на цитирания микротекст. Във финалната позиция, в която то се намира, фразата чака отвън да умра може да бъде прочетена и като чака отвън да се предам. Старецът обаче не се предава. Защото неговият страх е не толкова от физическата смърт, колкото от смъртта на душата, от нравствената гибел. Той се страхува да не бъде погълнат от злото, което е вътре и извън него. Умирайки, старецът вдига пушката и стреля в главата на белия, облян в пролетна светлина, вълк. Дали го убива? Финалът на творбата е отворен, за да ни дари с мъдростта на авторовото естетическо послание. Пушката и произведения от стареца изстрел символизират волята на човека да противостои до последния си миг на звяра у себе си, непобедимия му стремеж да издига защитна система срещу своята вродена дивост. Това е и символ на надеждата, че злото макар и да е неунищожимо, може да бъде надмогвано, което придава смисъл на човешкото съществуване.

Приложената стратегия на текстопораждане характеризира индивидуално-авторския почерк на Емилиян Станев, който на въпроса на проф. Иван Сарандев: - Значи краят е свързан със заглавието? - отговаря:

- Краят ми разяснява целия замисъл. Обикновено в него проличава, а в замисъла лежи самото заглавие.

- Т.е. при вас заглавието винаги отразява същността на замисъла?

- Разбира се. (Сарандев 2007: 90).

Изследването на психолингвистичните особености на разказа на Емилиян Станев "Вълкът" показва, че вписването на художествения текст във взаимодействието между автор и читател осигурява едновременното му функциониране като продукт и обект на естетическа мисловноречева дейност, извършвана от езикови личности с различни лингвокултурологични тезауруси, едната от които поражда и обективира чрез словото личностни смисли, а другата ги открива и назовава.

БЕЛЕЖКИ

1. Тук за първи път е представена схемата за пораждане на художествен текст. [обратно]

2. По-нататък в скоби посочваме страницата или страниците, на които се намира цитираният текст от разказа "Вълкът". [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Българска 1994: Българска митология. Енциклопедичен речник. София, 1994.

Български 2000: Български предания, легенди, гатанки, пословици и благословии. Велико Търново, 2000.

Красных 1998: Красных, В. В. От концепта к тексту и обратно (к вопросу о психолингвистике текста). // Вестник Московского университета. Сер. 9. Филология, 1998, № 1.

Кубрякова 1986: Кубрякова, Е. С. Номинативный аспект речевой деятельности. Москва, 1986.

Леонтьев 1999: Леонтьев, А. А. Основы психолингвистики. Москва, 1999.

Моллов 2000: Моллов, Т. Вълкът и овчарят. // Литературни анализи в помощ на учениците от 5 клас. Велико Търново, 2000.

Петров 2001: Петров, Д. Превъплощенията на вълка-пазител. София, 2001.

Пищальникова 1999: Пищальникова, В. А. Психопоэтика. Барнаул, 1999.

Попов б.г.: Попов, Б. Типология на назоваването при древните индоевропейски термини за някои опасни и хищни животни. // СУ "Св. Кл. Охридски", Факултет по славянски филологии <http://www.slav.uni-sofia.bg/Pages/BorislavPopov.pdf> (14.11.2009).

Попов 1985: Попов, Р. За върколака в българските народни вярвания (исторически корени и място в народната култура). // Известия на националния исторически музей. Том V. София, 1985.

Попов 2008: Попов, Р. Светци и демони на Балканите. Пловдив, 2008.

Русев 2007: Русев, Р. Стихосбирката "Въпроси" и някои черти на езиковата личност на Стефан Гечев. // Стефан Гечев - отвъд традицията. Русе, 2007.

Сарандев 2007: Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети. София, 2007.

Станев 1970: Станев, Е. Вълкът. // Литературен фронт, № 37, 9 септ. 1970.

© Руси Русев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.11.2010, № 11 (132)