Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ИМПУЛСИВНО
web
Мъждиво слънце във воала на ръждива мъгла.
Птици (по скоро дрипи) се реят безцелно.
Уморената зима влачи бавната си следа -
излиняло пространство и зъзнещо безделие...
Какавида е болката, таи се все по-неспокойна,
здрач, сгъстяващ се без кръпка надежда, -
зейнала пропаст без изход, пресован и зноят
като заседнала близост в мен се оглежда...
Ален гняв зад очите (и нехайна усмивка),
съизмервам миражите с непоканени мисли,
браня се вече от спомени, сякаш нещо ме вика
в ново, чисто безвремие, без гниещи наноси...
Без пробойни е вярата, моята зъзнеща вяра,
тя прилича на слънцето, загнездило се в мъглата,
трепка с крехки отблясъци, зад ръждивата пара
кове нови илюзии, по ръст измерва душата...
23 февруари 2010
© Павел Славянски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2014, № 2 (171)
|