БИВШИЯТ ТРУП

Мирослав Христов

web

- Вие сте категория труп - каза медицинската сестра на г-н Разцветников.

Сетне се престори, че не е казала нищо от съществено значение, поигра си с възгледите му за живота и смъртта и учтиво го помоли да напусне, понеже имала жизненоважни задължения към други „пациенти”.

Единствена цел в живота на Разцветников бе да го осмисли, да му придаде стойност, за да повярва, че не живее напразно. Тази цел с времето ставаше все по-недостижима, нейното преследване му се струваше все по-безсмислено. Въпреки това до този момент той бе запазил една последна искрица надежда, една последна клечка кибрит, която да поддържа в него вярата в доброто, в нещо по-висше, което да го дарява със смисъл и да облагородява неговия свят. Сега, след като чу “присъдата” си, той бе готов да се раздели с живота, дори вътре в себе си желаеше това, защото изглеждаше, че нищо друго не се интересува от него така, както самата смърт.

Мина един час, през който г-н Разцветников се разхождаше полужив-полуумрял, а чувството, което го бе обзело, можеше да се оприличи на това, което изпитват боксьорите след тежък мач, който в крайна сметка са изгубили с нокдаун. Той седна на един от градските площади и за да забрави за злощастната си участ, започна да брои камъните, от които бе съставен паважът около него. Тъкмо когато бе стигнал до сто петдесет и осмия от тях, броенето му бе прекъснато от застаналото пред него момче. Очите на хлапето бяха насълзени, дрехите му кални, а ръцете покрити с кървящи рани. За миг г-н Разцветников съвсем забрави за злощастната си участ и му дойде абсурдната мисъл, че стоящото пред него момче е дошло от редиците на някоя войска, която води ожесточени битки с враговете си. След като се опомни, той запита момчето:

- Какво има? Откъде идваш?

- Изгубих се - рече то, а гласът му бе слаб и безпомощен.

- Знаеш ли къде живееш? Къде си било досега? - продължи той.

- Под обсадата на дните - каза тогава то с много по-възмъжал глас, а очите му вече не бяха насълзени.

- Питам те къде си било досега? - отново попита той с надеждата момчето да покаже признаци на умствена изостаналост.

- Където е и всеки друг. В казана на Господа - каза вече с мъжкия си глас момчето. - И ти беше там. Не си ли спомняш?

След тези думи г-н Разцветников изгуби ума и дума, свлече се на паважа в безсъзнание, а от момчето нямаше и следа.

Когато дойде в съзнание, се намери да лежи под един от чадърите на близкия плаж. Толкова отдавна живееше той в малкото крайморско градче, че след като се събуди върху мокрия пясък, имаше странното усещане, че е забравил името му, а освен това и всички хора, с които по някакъв начин бе свързан животът му на това място.

До този момент - под чадъра - почти цялата налична памет на г-н Разцветников бе изтрита, съдържанието й захвърлено незнайно къде, ала това ни най-малко не го безпокоеше, защото той, по незнайно каква причина, се чувстваше щастлив. Да си го кажем направо - той се чувстваше прекрасно. Животът отново бе изпълнил неговото сърце, а в очите му бе заиграл пламък, който би вдигнал на крака и някой смъртноболен.

Стоейки опиянен от блаженото състояние на своя дух и от величието (о, да, той би го потвърдил, гледката около него бе величествена!) на морските вълни, на блестящата пясъчна ивица, на близките хълмове с дървета, които размахваха грациозно своите клони, които в този момент сякаш бяха техни ръце - о, да, тези чудни същества, дърветата, имали ръце! - новият Разцветников с новите си очи се дивеше и на най-малкото нещо, което го заобикаляше. Той бе преизпълнен с чувството, наречено от хората любов.

Внезапно до ушите му достигна грохота на самолет, прекосяващ небесната шир, и Разцветников разбра, че все още се намира в същия този свят, който обитаваше и преди, а не някакъв илюзорен и величествен рай. И все пак същият ли бе светът? Не, ни най-малко. Смътните спомени за предишното му съществувание бяха болезнени и дори на няколко пъти той заплака като малко дете.

Така неусетно минаха следващите няколко часа, преди той да реши, че е време да тръгва - накъде? - това не беше от значение, нощта пристигаше и просто бе време да тръгва. Той мина по няколко смътно познати улици, усети някои смътно познати миризми, а в прозорците на къщите едва разпознаваше собствения си образ. Разглеждайки всичко с безкрайно любопитство, той стигна до сграда с надпис Поща. Без да се замисля, седна на една от пейките, поставени между високите тополи пред сградата, и зачака с притаен дъх нещо, което предстоеше да се случи. В главата му изникваха въпроси от рода на “Къде ли съм бил досега?”, “Живял ли съм въобще?”, но той дори не се стараеше да си отговаря, защото безкрайно беше неговото желание за живот, за борба със силите, които до преди това са сковавали волния полет на душата му.

Мина още известно време преди новият Разцветников да забележи, че на отсрещната пейка е седнала удивително красива жена, чиито поглед и движения сякаш го приканваха към действие, което той предприе още в мига, в който “чу нейния глас”. Изправи се и с уверен ход на краката пристъпи към нейната пейка. След като седна до нея, почувства, че за пръв път в последните няколко часа изпитва вълнение, което бе от онези, които те приземяват и те карат да бъдеш предпазлив и решителен, но този път то бе примесено с невъзмутимостта на духа, която го изпълваше.

Г-н Разцветников разгледа подробно жената, която бе средна на ръст, с пищен стегнат бюст, стоящ почти неестествено на крехката й фигура, с къдрава черна коса и внушителни зелени очи.

- Изглеждате ми непозната - бе първото нещо, което хрумна на нашият герой.

- Не сме се запознавали, защото не идвахте на срещите ми - отвърна тя.

- Кога са били нашите срещи? - попита я Разцветников, чудейки се дали е възможно наистина да забрави да отиде на среща с подобна жена.

- Когато аз виках, а вие не ме чувахте - каза тя. - Време ви е да ме опознаете.

След като изрече тези думи, тя започна да повдига бавно масленозелената си рокля, под която започнаха да се показват гладките й стегнати бедра. Гледката омагьоса съживеният мъж, който бе поразен от величието на стоящата до него особа. Тялото му изтръпна, привлечено като магнит от разкрачените й крака, и той се наведе в унес към мястото, където те се събираха, коленичи и влезе в нея.

Първото нещо, което усети, бе топлината. Тя се разливаше из цялото му тяло, което изведнъж бе олекнало неимоверно много и сега се носеше из „пещерата” на гостоприемната жена свободно като перце от крилата на някой величествен ангел.

В края на тъмното пространство той забеляза три блещукащи светлини и се запъти към тях. Може да се отбележи, че той всъщност се носеше към тях, тъй като се движеше, без да полага видими усилия. Наближавайки, той забеляза, че светлините имаха яйцевидна форма, а във вътрешността им блестяха други, по-малки светлини.

След като се доближи до първата от тях бившият труп забеляза във вътрешността й безформени силуети и вглеждайки се по-внимателно, пред очите му се разкриха очертанията на спящо бебе. Над бебешката глава се виждаха бързо сменящи се образи, които явно, поне той не намери друго обяснение, бяха сънищата на бебето. Приличаха на телевизионна картина, само че бяха триизмерни, а Разцветников забеляза също така, че между тях съществува някаква връзка. Успя да различи морския бряг, лицата на хора, облечени като моряци, други, които имаха рибешки лица, решетки на затвор, странни ефирни същества, делфини и още много неща, които обаче не му станаха ясни.

В следващото сияйно яйце нашият герой различи светлинни форми, които наподобяваха морски води, а сред тях няколко риби, чиито цвят бе сребристо-бял. Една от тях бе в пъти по-голяма от другите, а това, което му направи впечатление, бе нейното монотонно движение - от центъра на яйцето до периферията и обратно. Малките рибки се движеха хаотично и никога не доближаваха центъра, който явно бе запазена територия на голямата.

В третата светлина Разцветников не видя нищо друго, освен пулсиращ червен цвят, който обгръщаше цялото светещо кълбо. В един момент му се стори, че някои от светлините приличат на артерии и въобще цялата форма на кълбото напомня донякъде на сърце, но тези догадки по-скоро бяха плод на негови собствени интерпретации. Той се загледа в пулсиращата светлина и почувства как липсващото му тяло се изпълва с благодат и нежност. Хрумна му странната мисъл, че се намира отново в майчината утроба, защото усещаше, че не за пръв път изпитва блажения уют и топлината, които го обгръщаха и го изпълваха с благодат.

Той отвори очи и видя, че се намира отново пред пощата. Седеше на същата пейка, на която бе срещнал жената, но самата тя и случилото се след това му се струваха по-скоро сън отколкото реалност. Въпреки това духът му бе обгърнат от вълнение, сякаш разбираше, че се е случило нещо наистина важно, нещо, което има значение за цялото му същество.

Той се изправи и нервно закрачи надолу по улицата. Беше преживял твърде много за един ден, в който не съществуваше и не знаеше къде свършва и къде започва всичко. Да не би да е умрял и да се намира в някакъв илюзорен свят, плод на собственото му въображение?

Продължавайки да си задава подобни въпроси, бившият труп се оказа сам на една от улиците в края на града, които водеха към морето. Стъмваше се, до него достигаше грохотът на вълните, а в далечината той успяваше да различи част от плажната ивица. Локвите по пътя го изненадаха, защото той нямаше спомен да е валяло, но след кратък размисъл стигна до заключението, че в крайна сметка е по-добре да приема нещата такива, каквито са.

Към края на улицата, малко преди да започнат стълбите надолу към брега, една от уличните лампи светна. Той се огледа в голямата локва, намираща се под нея. В първия момент помисли, че вижда някой друг, защото лицето бе на млад замислен мъж, но твърде непознато, за да го счете за свое собствено. Лицето, което виждаше, бе на човек с големи светли очи, дълги скули, леко брадясало, а косата бе къдрава и рошава. След като постоя така още известно време, реши, че това може и да не е той, но лицето определено заслужаваше да се наблюдава, защото от него струеше необяснима тайнственост. Разцветников се усмихна и лицето също се усмихна. Той протегна ръка към устните си и видя, че същото се случва и в локвата. Нима това бе той самият? Нима изпитва любов към самия себе си?

Еуфорията на „новия” човек се изпари след като повей на вятъра направи така, че цялото му тяло да изтръпне, а лампата отново угасна. Последвалият шум, идващ някъде откъм началото на улицата, изпълни душата му с необясним ужас, който премина през всяка една от неговите клетки. Той нямаше смелостта да се обърне, защото усещаше, че може да се изправи очи в очи със своята собствена смърт.

Звуците, които се чуваха, бяха от обикновени стъпки, но звукът бе десеторно по-силен и се увеличаваше с всяка изминала стъпка. Те не се приближаваха, но вътре в него достигаха до най-уязвимото му място - сърцето - и се опитваха да спрат неговите тласъци. Стъпките сякаш искаха да потъпкат всичко, което се бе появило, докато бе наблюдавал отражението си в локвата. Всяка една от тях пронизваше болезнено новия Разцветников, но един тих вътрешен глас му подсказваше, че трябва търпеливо да понесе тяхната тежест. И ето че те започнаха да стихват, докато съвсем не изчезнаха, а младият мъж се строполи на земята и затвори очи.

Когато отново ги отвори, видя, че се намира на плажа, а небето бе осеяно с безкрайно много сребристи звезди. Той не бе сигурен дали този ден наистина може да има край, тъй като пред него бе нощта, осеяна с нейните безкрайни подаръци - звездите - за него, малкия човек, който едва не се погуби, търсейки „висша цел” за своето съществуване. Сега той бе благодарен за всичко, което има. Пред него се бе разгърнал същият онзи необятно красив свят, но този път той можеше да вкуси и горчилката от стъпките, чийто звук все още отекваше в съзнанието му. Насладата и болката се бяха слели в едно неопределимо усещане, което той намери за много близко до самия него, сякаш му придаваха завършеност.

Животът му бе спасен подобно на корабокрушенец, чието тяло се е носило дълго време по бурните вълни, било е притегляно от мъртвите течения, преди да достигне заветния бряг. Сега той се чувстваше готов да се докаже пред същия този свят, който се смили над предишното му съществувание - на призрак - и бе решен да направи от себе си достоен радетел на своите дела. Единственото, което оставаше, бе да влезе в морето, където животът щеше да го “покръсти”.

Новото име, с което се сдоби, бе Събуждащият се с вълните.

© Мирослав Христов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.12.2008, № 12 (109)