СМЪРТ И САМОТА В "СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ"^*

Лилия Чеева

web

Заглавието на Йовковия цикъл "Старопланински легенди" изкушава интерпретаторските търсения в посока към героическото. Топосното определение "старопланински" буди трайно установен рефлекс на националното ни мислене, асоцииращ Стара планина, Балкана, с исторически изградената представа за героическото пространство. Условното жанрово наименование "легенди" също поражда хоризонт на очакване за среща с героическото. Защото, безспорно, именно то - като характеристика на събитие, личност, е изходна база на легендарното. Фактът, че повечето съставящи цикъла разкази представят смъртта на персонажите, също предполага като естествено търсенето на героическия аспект. Линията Балкан - смърт - героическо изглежда напълно естествена. Но Йовковите текстове излизат над логично предполагаемите нива на националноисторическото мислене и представи. Разкриват персонажите в универсалното човешко пространство и в повечето случаи поставят акцент върху общовалидни (не само национални) компоненти на"екзистенциалната ситуация "смърт". Според философите екзистенциалисти именно самотата е един от предпоставените фактори, обуславящи човешкото съществуване. В българската литература Пенчо Славейков тълкува самотата като необходимост за изява на творческата личност и задължително условие за самия творчески акт. Героите на Славейков са изключителни личности, чиято творческа същност ги "обрича" на самота. Но самотата им е заредена с особен етичен и естетически оптимизъм, защото е обещание за бъдеща промяна на света и човека. За поета тези герои са образец, модел на екстраординерната личност, успяваща да надмогне житейските изпитания, неразбирането, отчуждението на "другите". И остават непроменени, с нравствения си стоицизъм отстояват избраността си на личности и мисия.

Йовковите персонажи от "Старопланински легенди" са също изключителни, но по друг, особен начин. Някои от тях (Индже, Шибил) писателят определя като "царе" - знак за сила и власт над околните, за категорична отделеност над "другите". Йовков споделя познатата теза, че онзи, комуто е дадено нещо повече, нещо "над" останалите, обитава една особена самота. Но творецът разкрива това "повече" през понятията "добро" и "зло", преди всичко като етични, а не като философски категории, неведнъж съотнасяйки ги към представата за божественото (сакралното) и дяволското (адовото). Тълкува човека в полето на етичното, оценява го посредством представата му за греха и отношението към него. Самотата на Йовковите герои идва като следствие от нарушеното равновесие между доброто и злото у тях, от прекомерността на сила, власт, красота, любов; идва от отхвърлянето на закона за равновесието, на който се крепи целостта на човешката личност и общност, на самото съществуване на света. Героите от "Старопланински легенди" са изключителни: те са самотни, защото са принудени да направят избор, предрешен от самата същност на битието; въвлечени са в конфликт, съществуващ изначално. В света извън тях - природа, човешко общество - божественото и сатанинското са неотменимо присъствие. Йовковият човек е персонална проекция на нарушения паритет добро - зло в света. И носи тежък кръст да направи личен избор, който да ги уравновеси отново. Това е жесток, мъчително самотен човешки дял. Някога Исус минава по Via dolorossa, за да даде надежда за спасение на всички хора, изминава пътя до Голгота страшно самотен, но неговата смърт го прави ненакърнима част и от божественото, и от човешкото. Със смъртта си безгрешният бъдещ небесен цар изкупва човешкия грях и дава надежда за спасение. Но Исус е Богочовек, с предречена и осъзната мисия. А героите от "Старопланински легенди" са само хора. Те, грешните, изкупват собствения си грях и дават надежда, че доброто, спасението е възможно и на земята. Йовков споделя тезата, че с избора си човекът заявява на коя страна от извечния конфликт застава - на спасението или на унищожението.

Но какво е спасение? Това е големият въпрос, който поставят почти всички текстове в цикъла. А отговорът? Може би запазване на живота, спасение от смъртта? Библията представя спасението на човека като заличаване на физическата смърт. Но Йовковият отговор не е този. Повечето от героите в цикъла срещат смъртта и въпреки това (а защо не - именно поради това) са спасени чрез и за доброто, красотата, любовта, милостта. Всяка ситуация е конкретна и уникална, но подкрепя едно универсално внушение, една ключова морална теза на писателя. Дори когато злото (алчност, омраза, жестокост) вземе връх у човека, за него има спасение, и то е в промяната. Йовков прилага принципа на метаморфозата, който е основен за митологическото мислене, белег е на вълшебното възприемане на света. Но според Йовковата теза, последователно проведена в цикъла, вълшебство, чудо е преобразяването на човека в посока към доброто. Според концепцията на "Старопланински легенди" добро е да поставиш любовта над богатство, сила, живот. Но когато я отстояваш с насилие ("Постолови воденици") - това не води до спасение. Добро е милостта, прошката, саможертвата (за любов, свобода). Тогава и смъртта е спасение и излизане от самотата. Сеещият смърт Индже се преобразява в даващия надежда и спасение, обичан от народа закрилник. Силният със злото водач на разбойниците не се бои от смъртта, но това не му придава очаквания героически ореол. Защото е нарушил най-важния етичен закон - не дели доброто от злото ("Никога не беше се запитвал кое е грях и кое не"). Това е една особена слепота, мрак на душата. Божественият дар - душата - е потопен в тъмнина като в ада. Единствената светлина в страшния, сякаш адов свят на Индже идва от любовта, от погледа на Пауна. След посичането на детето и изчезването на Пауна остава едно сърце като камък, незнаещо милост, и следите, които оставя Индже след себе си, повярвал, че "силата му е безмерна, а волята му - закон за всички", напомнят един от ключовите библейски постулати: "Цялата земя лежи под Злия (Сатаната)". "Страшна кървава мора" е извършеното от загубилия свяст Индже. Адовият знак в душата му бележи и пътя му - пепелища, трупове, прясна димяща кръв като река, човешки кости колкото планина, проклятия. Анатемата на свещеника препотвърждава съотносимостта на Индже към представата за адовото ("Желязото и камъните да се стопят, а не и ти!"). Героят е припознат в образите символи на най-черно предателство и към човека, и към Бога - Каин, Юда. В тази му идентичност му е предречена съдба, невключваща спасение. Проклятието е страшно не със заплаха за смърт, а с невъзможността тя да се случи като спасение. Жестоко самотна участ за човека! Нейната мрачна перспектива някак парадоксално буди сетивата на Индже, започва "проглеждането" му за "пустата и злочеста земя, без стада и звънци, за буренясалите ниви и тревясали пътища, занемелите птици, полуизгорелите села, за дрипавите селяци, изсъхнали от глад, почернели от тегло, гледащи тъпо и равнодушно...".

За героя, видял повсеместността на злото извън себе си, започва чудото на метаморфозата. Пропуква се сърцето камък и усеща жалост. Но за да се случи окончателният избор, е нужна друга ситуация, "проглеждане" и за "другия в себе си", за друга перспектива.

Думите на стареца край нивата представят друга, непозната до този момент същност на Индже, "млад, хубав, юнак", господар, на когото да слугуват с радост, а не от страх. Насилникът се вижда в надеждите на народа като закрилник. И тази нова идентичност няма нищо общо с Каин и Юда.

Прогледнал за "другите", Индже проглежда и за "другия в себе си". И избира него, дава живот на доброто. Сеещият смърт носи вече надежда и спасение на изстрадалия народ, който го посреща като цар със знаците на божественото - кръста и иконата - символи на жертвеност, изкупление, прошка и спасение. Но в особената Йовкова йерархия на етично ценностното за човека това не е върховното. То не е да получиш прошка, а да получиш чрез страдание, изкупление, дори смърт правото сам да я дадеш. То идва после - с "проглеждането" за греха и необходимостта да бъде изкупен. "Пауна, детето, най-тежкият ми грях е там" - мисли Индже. Грехът пред любовта и собствената кръв - той застава на пътя до истинското спасение за човека от злото. Йовковият морален кодекс съдържа само една цена за спасението - изкуплението, смъртта. Не се сбъдва проклятието на свещеника, Индже не остава идентичен на Каин и Юда, доказва в смъртта си, че е в нарисуваната от стареца същност - юнак, хубав. Това Йовково "хубав" за човека има особена многозначност - осъзнал собствения грях ("много майки съм разплакал"); осмислил и приел задължителността на изкуплението ("дойде и моят ред"); способен на върховното проявление на божественото - прошка ("Нищо да не правите на туй дете").

Лаконичното "и моят ред" е спасение и от самотата. Отделеният в особена самота неординарен човек получава и приема като справедлива универсалната съдба на всеки човек. Затова смъртта идва като обезсилване на адовото и тържество на сакралното, дошло у човека като дар от Бога, вдъхнал на пръстта му живот чрез душата. Приемането на закона на универсалната човешка съдба обаче не обезличава Индже. Той - закрилникът, знаещият що е грях, изкупление и прошка - пак е изключителна личност, за която има смърт, но няма самота. Признателността на народа, изпята в песен, възроденото другарство, възкресената любов на Пауна населяват както последните дни на Индже в земния свят, така и в "другия" - на вечен живот в спомена и обезсмъртяващата легенда. И тук се изкушавам да цитирам проф. Елка Константинова, която определя Йовков като един от творците "лечители", чието творчество има "целебна сила за болните човешки души". Неговите "Старопланински легенди" лекуват чрез надеждата за спасение, но показват, че всеки има своя дял във вечната битка между доброто и злото, между сакралното и адовото. И спасението от изначалната екзистенциална самота зависи от посоката на избора, реализиран в метаморфозата.

Герои като Индже и Шибил най-ясно представят нейното вълшебно чудо. И извеждат едно почти еретично внушение на Йовков. Злото, подвластният на адовото човек, може да се преобрази в добро, да прояви божественото в себе си. А според библейската доктрина Падналият ангел е обречен на крайно унищожение в геената; пред него няма път към спасение, няма възможност за прераждане в доброто. Това е един уникален аспект на Йовковата вяра в човека, виждаща пред него повече възможности, отколкото пред божественото създание, обитаващо първоначално небесните селения.

У Шибил, както и у Индже, са реализирани по-мащабни проекти на опозицията добро - зло, изграждащи представата за изключителността на героя. И Шибил, както Индже, е погазил много закони, постигнат е от същата слепота ("не знаеше, нито искаше да знае, кое е грях и кое не").

Той също е цар във високото пространство на планината. Непристъпното хайдушко гнездо го отделя по вертикала от света на другите хора. Сигурното убежище на Шибил е там, където гнездят орлите, царствените птици, "навикнали на леш и които често пъти, кацнали на някоя скала, ръфаха човешки меса". Почти пряка е аналогията между орлите и Шибил. Неговото богатство е "спечелено" в Джендема - адовото пространство, и представлява смешение на царственото, божественото и сатанинското, на живота и смъртта ("Пари от царските хазни, пръстени от ръцете на живи и умрели, злато и сребро от черкви и манастири"). Фолклорно-митологичните знаци на злото ("пещери и хралупи") допълват внушението, че богатството на Шибил е еквивалент на престъплението, на греха, на злото. Затова изборът, който прави Шибил в името на любовта, не решава конфликта добро - зло, не води до спасение. Защото героят не е изкупил греха си, а иска да се откупи чрез придобитото с грях. Да се влюбиш, още не означава, че си се преобразил. Спасението от злото става възможно чрез чудото на метаморфозата, чрез постигане идентичността на "другия в теб". Постижимо е за влюбения мъж, приел, че за любовта и за красивата жена можеш да умреш с радост.

Влюбеният мъж изхвърля от себе си "злия друг в себе си", страшният разбойник отхвърля всички негови знаци - сигурността на хайдушкото гнездо в планината, съучастието на другите хайдути, приличащи на гладни вълци, закрилата на оръжието. Остава глух за неизречения, но кънтящ в душата му въпрос на планината: "Къде?". Това са промени, свидетелстващи за започналото преобразяване от първата среща с Рада. Влюбеният мъж вече няма сетивата на хайдутина разбойник. Не забелязва, не разчита прокобните знаци на неизбежното зло, на смъртта. А те също са смешение на фолклорното и митологичното: хубава жена сред Джендема, сред страшните хайдути, на адовия път на разбойниците; черен гарван - птицата, която според митологичната символика пренася душите на мъртвите в отвъдното. Влюбеният мъж е глух и сляп за прокобните знаци, белязващи любовта му към Рада. Но Шибил, избрал любовта, сякаш придобива нови сетива и способност за прозрение. Без оръжие, с нова премяна, грейнал с цялата си мъжка хубост, пред смъртта той накъсва кехлибарената божигробска броеница, знак за прошка от Мурад бей. Сякаш прозрял, че сакралната вещ не може да е индулгенция за греховете, не носи спасение. И тръгва - "страшен, хубав" към Рада, към любовта, към смъртта с единствената защита - червения карамфил. Пренася себе си в жертва на любовта. Според Стария завет жертвените животни, за да бъдат приети от Създателя, трябва да се очистят от кръвта. А според Новия завет пролятата кръв на Исус е откупът за всички грехове на всички хора. Кръвта на Исус е спасение за човеците. Карамфилът с цвят на кръвта е красота и смърт, изкупление и спасение. Но Шибил е грешният, а не съвършеният човек, какъвто е Исус. Ето я пак почти еретичната Йовкова теза за човека, който не може да бъде съвършен и безгрешен в този свят, "лежащ под Злия", но е способен да изпълни едно от основните предписания на Новия завет: "Облечете новия човек!". Шибил изпълнява истинския смисъл на това послание - става новият човек. Йовковият аналог на библейския нов човек е избралият красотата, любовта, смъртта изкупление. Такава смърт не оставя човека в самота, не разделя, а събира влюбените.

Карамфилът с цвят на жертвено пролятата, пречистваща кръв съединява ръцете на двамата влюбени. В тези внушения е специфичният хуманизъм на Йовковите "Старопланински легенди". Писателят убеждава, че никога, дори в смъртта, няма да си самотен, ако се преобразиш чрез красотата, любовта, милостта, прошката. Те не са в райските селения, а тук, в земния ни сложен свят. И нищо, че той целият "лежи под Злия". Човекът винаги има алтернатива да направи спасителен избор, като се преобрази. Тази надежда прави "Старопланински легенди" най-оптимистичната книга на Йовков. Така тя лекува болните ни от човешки страхове и подвластни на греха души.

БЕЛЕЖКИ

* Катедрата по методика в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" предостави за публикуване в сп. "Български език и литература" настоящия текст в памет на Лилия Чеева. Редколегията споделя скръбта по колегата. - Бел. ред. [обратно]

© Лилия Чеева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 3
© Електронно списание LiterNet, 12.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 3.