Калина Щерева

web

1. Звукоподражанията като иконични знаци

Понятието "иконичност" води началото си от старогръцката дума εικον, със значение "изображение", "подобие", "образ". Днес то е важна част от терминологията на съвременната семиотика, благодарение на теоретичните трудове на американския философ Чарлз Пърс. Пърс създава може би най-популярната класификация на знаците, като изхожда от взаимоотношенията в знаковата трихотомия обект - интерпретант - репрезентамен (Пърс 1994). Според неговия модел основните видове знаци биват:

1) символични знаци, които се съотнасят с обекта си по силата на условна, конвенционално постановена връзка - например полумесецът е символ на исляма, червената светлина на светофара символизира забраната "Не преминавай" и т.н. Лексикалните единици също са символични знаци, тъй като връзката между формалната им страна и съдържателния им план обикновено е условна и произволна. Комбинациите от фонеми, съответно графеми, които съставляват материалната страна на думите, са арбитрарни и варират в различните езици;

2) индексални знаци, които се съотнасят с обекта си, като физически (каузално, локално, темпорално) указват към него - например димът указва към съществуването на огън, стрелката указва посоката към изхода и т.н. Според Пърс индексът не изразява нищо, той само казва "тук". Сред езиковите знаци като носители на индексална семантика се посочват местоименията (особено личните и показателните), местоименните наречия ("тук", "там", "сега"), определителният член;

3) иконични знаци, които се съотнасят с обекта си по силата на топологично сходство - например рисунката на ябълка представя самата ябълка. Езиковите знаци също могат да имат иконична семантика - така наречените звукоподражания или ономатопеи назовават денотата, като го изобразяват. Настоящата статия е посветена именно на проблематиката на иконичната знаковост при лексикалните единици.

В основата на съществуването и функционалността на звукоподражателната лексика е залегнала идеята, че знакът-дума може да реферира към даден обект посредством подобие на акустични признаци. Формативната структура е съобразена на първо място с постигането на акустично подобие спрямо извънезиковия акустичен референт, и след това - с фонетичните норми на езика. По това звукоподражанията се отличават от останалите лексикални единици, чиято формативна структура е изцяло арбитрарна.

Като вербална манифестация на един универсален семиотичен феномен звукоподражанията също имат универсален характер. Поставени в определен ситуативно-речеви контекст, те могат да функционират на едно над-езиково ниво и да бъдат разбираеми за хора с различна културално-лингвистична идентичност. При звукоподражания със сходна или еднаква референция в различните езици понякога се наблюдава ясно изразено типологично сходство - често споменаван пример е звукоподражанието, рефериращо към кукуригането на петел: ‘кукуригу’ (български), ‘kikeriki’ (немски), ‘kuckeliku’ (шведски) ‘cocorico’ (френски), ‘kukurikú’ (унгарски), ‘kokekokkoo’ (японски).

В същото време безспорно се наблюдават и значителни формални разминавания между звукоподражания с еднакъв референт, не само в отделните езици, а дори и в рамките на един и същ език. Една от причините за тези разлики е фактът, че постигането на звуково подобие спрямо извънезиково акустично явление чрез чисто вербални средства често е проблематично и има приблизителен характер - а това релативира до известна степен избора и подредбата на отделните сегменти. Например звукът, издаван от посевна врана, в швейцарски орнитологичен сайт е предаден със звукоподражателните комплекси "geaah" и "gäääh", докато в български сайт със сходна тематика същият звук е изобразен с доста различното звукоподражание "коррк-клнг". Звукът, издаван от кукумявка, в българския сайт е предаден с конвенционализираното "куку-куку-мяу", а в швейцарския сайт съответните звукоподражателни единици са "kwiiju" и "guhk" и т.н.

Освен това звукоподражателните лексикални единици, подобно на останалите иконични знаци, в диахроничен план преминават през процеси на изменения и конвенционализация, и затова при тях е по-удачно да се говори за смесване на символична и иконична знаковост. Според самия Пърс семиотичното отношение на подобие допуска и известна доза условност. Тази особеност на иконичния знак се изтъква и от други изследователи. В. Ньот например подчертава, че "пораждането на иконическото знаково отношение като че ли изисква от подателя и получателя на знака по-голямо интелектуално напрежение, отколкото внушава мнимата естественост на иконичния знак" (Ньот 2000). Наличието на известна арбитрарност във формативната структура на ономатопеите е неизбежно, но това не означава, че те могат семиотично да се приравнят с останалите лексикални единици, при които връзката между обект и репрезентамен е изцяло символична.

Като носители на иконична знаковост, звукоподражанията се отличават по редица признаци от останалите елементи в словното богатство на един език. Интерпретативността на звукоподражателните единици се постига не чрез морфологична транспарентност, а чрез степента на подобие спрямо акустичния референт. Те не са пряко зависими от езика и тяхното създаване се регулира от мозъчни центрове, различни от тези, които са свързани с езиковата компетентност. Акустично мотивираните думи образуват пресечната зона между две различни области на ментална активност - между областта на първосигнално възприятие и преработка на акустична информация и езиковия център, който оперира със сложни символични знаци. За семантично ядро при звукоподражанията служи не понятиен център, а обобщена звукова представа. В тяхната семантика липсва логическа разчлененост, явленията се представят в синкретичен вид, такива, каквито са били опознати сетивно - в тясна асоциация с конкретните условия на възприемането (Вътов 1977). Простотата на семантичното съдържание, както и принадлежността към една очевидно по-нисша система на кодиране и декодиране, са причина звукоподражанията да бъдат считани за "примитивни" езикови единици. Създаването на имитативни фонетични комплекси често се разглежда като глотогенетична доминанта (например ономатопоетичната теория за произхода на езика, наричана иронично още "теория бау-бау"). За примитивизма на звукоподражанията говорят и някои онтогенетични особености - например децата усвояват фонетичния способ за мотивация на думите по-рано и по-лесно от морфологичния. Липсата на морфологична връзка с останалите речникови единици е причината, поради която до началото на 20. век звукоподражанията, както и останалите междуметия, са били смятани за извънезиково явление. По-късно са приведени редица аргументи в полза на тяхната принадлежност към езиковата система, например усвояемост, наличие на разлики между отделните езици, фонетична материализация, комуникативна функция и частично-арбитрарна структура. Все пак, тъй като звукоподражанията се противопоставят и съдържателно, и формално на останалата лексика, лингвистите най-често ги разглеждат като периферно явление, което е слабо свързано със съответната езикова система.

Не само лингвистите се съмняват във вербалната природа на иконичния знак. По принцип образът се схваща като чужда на смисъла област:

"Образът е винаги полисемичен; той включва под означаващите си една колеблива верига от означаеми. Полисемията поражда един въпрос относно смисъла; и този въпрос се схваща винаги като известна дисфункция." (Барт 1991).

Този скептицизъм спрямо смисловата натовареност на иконичния знак е повод да се занимаем отблизо с проблематиката и семантиката на образа. Един от основните теоретични проблеми, които се появяват при дефиниране на иконичния знак, е принципът на хронологичния приоритет, който е валиден винаги, когато два обекта се намират в отношение на подобие (Сибиък 1994). Този принцип оказва влияние и върху функционалността на звукоподражателната лексика.

2. Звукоподражанията и проблемът за хронологичния приоритет

При всички иконични знаци се наблюдава един универсален феномен: поради спецификата на иконичната семантика не само знакът може да представя обекта, а и обектът може да представя знака. Това е възможно, понеже семантичните отношения на подобие винаги са симетрични - ако А е подобно на В, то В също е подобно на А. Тази реципрочност между репрезентамен и обект съществува само при иконичните знаци и може да се нарече "парадоксът на иконичния знак". Подобието между знак и обект позволява интерпретацията да протича двупосочно - прогресивно (от референта към иконичния знак) или регресивно (от иконичния знак към референта). В тази връзка Сибиък (1994) посочва необходимостта от хронологично аспектуализиране на дефинициите за иконичност и иконичен знак. Когато познаването на иконичния знак изпреварва познаването на изобразявания обект, или в случай, че изобразяваният обект е практически непознаваем, тогава понятието (Пърсовият интерпретант) се формира въз основа на репрезентамена, а не въз основа на обекта. Самият иконичен знак се превръща в база за сравнение, и следователно - в евентуален референт, тъй като според законите на перцепцията всяко ново възприятие се оценява и категоризира според вече придобитите познания. Асоциативната верига се задвижва в обратна посока - чрез познатия знак се изгражда представа за непознатия обект. Репрезентаменът и обектът, така да се каже, разменят местата си - това е възможно поради подобието помежду им. Тази "обърната" интерпретация е неизбежна поради принципа за хронологичния приоритет при перцептивните процеси. От перцептивна гледна точка при два обекта, намиращи се в отношение на подобие, като изходен пункт или референт се възприема този, чието сетивно възприятие хронологично изпреварва това на другия обект.

Например в учебник по рисуване е поместена миниатюрна репродукция на известната картина "Джокондата". Тази репродукция реферира иконично към оригиналната картина, която се намира в Лувъра. Учениците, които се обучават по този учебник, никога не са били в Париж и не са виждали оригиналната картина. Тяхната представа за "Джокондата" на Леонардо да Винчи е основана изцяло на репродукцията, поместена в учебника, тоест за тях иконичният знак е станал първостепенен семантичен носител и отправна точка към един непознат обект. Ако тези ученици след време действително посетят Лувъра и се запознаят с истинската картина, те несъзнателно ще използват репродукцията, която познават, като изходна база, и ще сравнят оригинала с това, което вече са видели в учебника по рисуване.

Оригиналната картина "Джокондата" от своя страна е иконичен знак на модела на Леонардо да Винчи - личност, известна като Мона Лиза. В диахроничен план първа се е появила жената, след това картината и най-накрая - репродукцията. Истинският оригинал всъщност не е картината, а въпросната девойка в определен момент от своя живот. Този исторически момент отдавна е отминал безвъзвратно, оригиналът вече не съществува и следователно е непознаваем за нас. Съвременният реципиент познава само произведението на художника Леонардо да Винчи и затова възприема картината (или евентуално нейните репродукции) като изходен семиотичен обект. Ако можехме днес да срещнем жената-модел, нашата реакция вероятно би била, че жената "прилича на картината", тоест бихме интерпретирали външността й като иконичен знак, а не като оригинал. Интерпретацията протича регресивно - от познатия репрезентамен към непознатия обект (примерът с "Джокондата" е по Сибиък 1994).

Тази зависимост на семиотичната интерпретация от разположението на обектите върху темпоралната ос е важен ключ към разбирането на семантично-функционалните особености на звукоподражателната лексика. Принципът на хронологичния приоритет е в сила винаги, когато звукоподражателната единица е с непознат или непознаваем референт.

2.1. Ранната детска реч и непознатият акустичен референт

Може би най-значимата последица от принципа за хронологичния приоритет е конвенционализирането на разпространените иконични кодове. Колкото по-рано се сблъскаме с определен иконичен репрезентамен, толкова по-склонни ще бъдем да използваме знака като база за сравнение и съответно като изходен пункт на иконичния семиозис. Един от най-дискутираните семиотични проблеми е степента на арбитрарност в иконичния форматив, тоест доколко подобието между обект и репрезентамен е действително и доколко е плод на културно-обществени конвенции. Според Гибсън подобието се създава и трябва да бъде научено (Гибсън 1966). Еко (1993) също посочва преобладаващата роля на конвенционално установените кодове дори при универсална категория като иконичността. Според него съществуват изображения, които са станали условни до такава степен, че изглеждат по-естествени от самите обекти. Като последица от този факт възприятието на обективната действителност се променя - реалността започва да се филтрира чрез преобладаващия иконичен модел. В тази връзка Еко привежда и някои поразителни примери от книгата на Ернст Гомбрих "Изкуство и илюзия". Вилар дьо Онекур, архитект и художник от 13. век, твърди, че копира един лъв от натура, а го възпроизвежда според най-очевидните хералдически особености на епохата. Дюрер изобразява носорог, покрит със застъпващи се люспи и рогови пластини, и този образ на носорога остава непроменен в течение на около два века и се появява в книгите на зоолози и изследователи, които са виждали истински носорог и знаят, че той няма люспи.

"Известни са много примери за художници, създали "подражателни" творби, които днес на нас ни изглеждат съвършени, а когато са се появили за първи път пред публиката, били отхвърлени като "недостатъчно реалистични". Това означава, че художникът е създал един тип трансформация съобразно правила, които още не са усвоени от общността. От друга страна, съществуват творби на първобитното живописно изкуство, чиято изобразителна сила ние, съвременните хора, не можем да преценим, тъй като се съобразяваме с други правила на трансформация." (Еко 1993).

Конвенционализирането на подобието произтича пряко от факта, че познанието за иконичния знак хронологично и/или честотно изпреварва познанието за референта и семиотичната интерпретация започва да тече в обратна посока. В много случаи това важи и за отношението между лексикализираните звукоподражания и съответните акустични референти. Принципът за хронологичния приоритет заляга в основата на усвояването на узуалните звукоподражания в ранна детска възраст.

Използването на звукоподражания спада към първите способи за референция към околната действителност. При това много звукоподражания се усвояват едновременно или още преди реалната среща с означаваните акустични явления - особено в съвременното общество, когато детето расте в урбанистична среда и опознава например външния вид и гласовите особености на животните чрез книжки, анимация и пр. Детето често заучава узуалните звукоподражания преди в него да се е формирала основана на опита концепция за съответните извънезикови явления. Когато се срещне с реалната звукова картина на света, то я сравнява (обикновено с помощта на родителите си) със звукоподражанията, които вече знае. Според когнитивната психология не съществува възприятие без категоризация. Процесът на категоризация е основна стратегия за опростяване и подреждане на света (Фоулър 1996). Тази стратегия позволява рестрикцията на безкрайната вариативност на околната действителност до краен брой когнитивни (лексикални) категории. Принципът на хронологичния приоритет води до пречупване на многообразната акустична реалност през призмата на вече усвоените звукоподражателни лексикални единици и до категоризация на извънезиковите акустични явления според вече усвоените фонетични комплекси. Така се създават устойчиви представи и езиково-културални конвенции по отношение на акустичното подобие. Иконичната референция губи част от своята универсалност и се разпада на множество частично конвенционализирани кодове. Отношението репрезентамен - обект започва отчасти да наподобява това при неподражателните езикови знаци - на едно и също акустично явление в различните езици, а понякога и в един и същи език, отговарят множество формативи с различна фонетико-силабична структура.

Допълнителен стимул за регресивното протичане на интерпретацията е и фактът, че в ранна детска възраст думата и нейният звуков състав се възприемат като неделима част от означавания предмет. Детето усвоява първо външната структура "дума - предмет", а по-късно вътрешната "знак - понятие". За известен период от време името в детската реч е по-скоро атрибут, отколкото субститут на предмета (Виготски 1983). Референциалната връзка между думите и нещата отначало се възприема като закон, като неподлежаща на промяна даденост. Узуалните звукоподражания, поради принадлежността си към езика, също се възприемат като истинни, правдиви атрибути на извънезиковите акустични референти. За детето подобието между акустичния обект и звукоподражателната лексикална единица е априорна даденост. Иконичността на узуалното звукоподражание за него има нормативен характер и не подлежи на съмнение.

По този начин всяка езиково-културална общност създава предпоставки за конвенционализиране на акустичното подобие и утвърждаване на определени звукоподражателни кодове като иконичен еталон. Големите формални разминавания между звукоподражания с една и съща референция в различните езици могат да се дължат на разминаване в представите за акустично подобие, заложени в менталните парадигми на съответното общество. Вероятно това е и причината, поради която много лингвисти смятат арбитрарността за универсална норма на езиковата знакова система и отричат фонетичната мотивираност на звукоподражанията.

Трубецкой (1960) например смята, че звукоподражателните единици в езиците банту не са същински звукоподражания - може би понеже конвенционализираните представи за иконичност при общностите, говорещи банту, са твърде различни в сравнение с нашите европейски концепции за акустично подобие:

"...езиците банту притежават голям брой думи, които обозначават звуци, издавани от животни - крясъци, стъпки и т.н., при което в много случаи може да се каже, че не става въпрос за истински звукоподражания (например лъвският рев се предава чрез палатално, силабичнo /n/)".

Звукоподражания с еднаква референция в отделните езици често имат различна формативна организация, например различните езиково-културални общности ‘кихат’ различно: апчих (български), gu-gu (японски), hatschi (немски), atchoum (френски), waching (индонезийски).

Конвенционализирането на иконичните кодове се изразява и в наличието на разлики в афинитета на естествените езици към звукоподражанията. В някои езици звукоподражанията са много малко на брой. Според Сапир в най-примитивните индиански култури почти не се срещат звукоподражателни думи (Сапир 1963). В същото време почти половината от китайските праформи в основата си са звукоизобразителни (Воронин 1982). Един от атапаските езици (семейство на-дене от индианските езици) отбелязва тенденция към тясна езиково-иконична спецификация на различните акустични явления. Този език разполага със звукоподражателни единици, обозначаващи "шум от мечка, крачеща незабелязано недалеч от бивака", "звук от нож, удрящ дърво", "звук от яйце, разбиващо се върху камък" и др. (О’Гради, Доброволски, Катамба 1996).

Кох (1996) отбелязва, че когато, от друга страна, звукоподражателният форматив стане твърде арбитрарен, той се подменя с неологизъм, при който иконичната връзка между обект и репрезентамен е по-недвусмислена и осезаема. Относителността на подобието между узуалното звукоподражание и съответния акустичен референт води до ясно изразена вариативност на звукоподражателните формативи и до въвеждане на оказионални звукоподражателни кодове. Трябва да се отбележи обаче, че принципът за хронологичния приоритет оказва влияние и върху функционалността на оказионалната звукоподражателна лексика, тъй като оказионалното звукоподражание често поставя реципиента пред един непознаваем референт.

2.2. Оказионалните звукоподражания и непознаваемият акустичен референт

Когато оказионалните звукоподражания представят един практически непознаваем акустичен референт, тогава представата за референта се формира изцяло въз основа на познанието за знака. Оказионалният иконичен репрезентамен представлява първоначално въвеждане на нов код. Когато реципиентът не е съпреживял представяното извънезиково акустично явление, оказионалното звукоподражание се превръща не само в изходна база за иконичния семиозис, а и в единствения познаваем корелат в трихотомията обект - интерпретант - репрезентамен на един иконичен по презумпция знак.

Тази закономерност проличава особено ясно при писмените оказионални звукоподражания, защото писмената комуникация (особено едностранната - художествена и публицистична литература например) винаги имплицира наличието на пространствено-времева дистанция между комуникиращите, и съответно акустичният референт винаги е непознаваем. Конкретният ситуативен контекст, в рамките на който авторът е имал възможността да възприеме извънезиковото акустично явление и съответно да създаде подходяща оказионална звукоподражателна единица, е хронологично необратим. Изобразяваният звук е бил достъпен за автора по време на своето съществуване, но вече е недостъпен за реципиента, който възприема оказионалното звукоподражание в графична форма. Поради недостъпността на референта анализирането на референцията към конкретното акустично явление става невъзможно.

Проблематиката на непознаваемостта на референта при въвеждане на оказионален звукоподражателен код се корени в самата природа на акустичната сензорна модалност. Звукът винаги е хронотопично обвързан и преходен - той се проявява на определено място, в определено време и след това се изгубва безвъзвратно. Всеки звук е събитие и явление - той съществува единствено в мига на своето възникване и в момента на отшумяването си става непознаваем за тези, които не са съпреживели неговото съществуване (Онг 1987).

Възприемането на графично представена оказионална звукоподражателна единица задвижва у реципиента сложен, двустепенен интерпретационен процес. От една страна, реципиентът си създава ментална представа за начина, по който би трябвало да звучи устно изговореното звукоподражание. При графично представяне на звукоподражателна единица обаче отпадат паравербалните характеристики на артикулацията, които често съставят голяма част от иконичната семантика (фонационни средства като височина, тембър, сила на гласа; паузи, темп, ритъм, мелодика на учленението, артикулиране на фонемни варианти, които попадат извън установената норма). Писменото звукоподражание предизвиква читателя да гадае по отношение на артикулационните специфики, и съответно създадената представа за акустичния облик на устно изговореното звукоподражание не винаги съответства на интенцията на автора.

На следващия етап от интерпретационния процес реципиентът извежда въз основа на представата за изговореното звукоподражание второ умозаключение - за начина, по който би трябвало да звучи самият акустичен референт. Поради тази двойна условеност представата за извънезиковия акустичен обект е относителна и ирелевантна. Тъй като референтът е непознаваем, липсва база за сравнение и (не)установяване на подобие между обект и репрезентамен. По този начин отпада възможността за оценяване на оказионалното звукоподражание според степента на подобие спрямо акустичния референт.

Степента на подобие между обекта и репрезентамена всъщност е критерият за приемливост или неприемливост на иконичния знак. При оказионалните звукоподражания с непознаваем акустичен референт отношението на подобие не може да бъде анализирано. Логичната последица е, че тези звукоподражания винаги са приемливи за реципиента.

Безусловната приемливост е признакът, по който фонетично мотивираните оказионализми се отличават от морфологично мотивираните оказионални речеви единици. Конституентите на морфологичните оказионализми - морфемите - имат парадигматична семантика. Затова те не могат да бъдат произволно комбинирани. Морфологично мотивираният оказионализъм е резултат от внимателна селекция от малък брой възможни от парадигматична гледна точка варианти. Той също така подлежи на оценка от останалите носители на езика и може да бъде окачествен като сполучлив или несполучлив. Морфологично мотивираните оказионализми са интерпретируеми поради своята явна кореспонденция с узуални единици. Тяхната рецепция задължително препраща реципиента към други лексеми, които са част от нормата. На базата на сравняване на новата единица с вече утвърдените единици се прави преценка на нейната приемливост и допустимост. При оказионалните звукоподражания парадигматични ограничения на практика няма. Те не препращат към вече съществуващи като норма фонетични комплекси, а са разбираеми поради способността си да пресъздадат извънезиково акустично явление, т.е. да насочат вниманието на реципиента извън езика. При тях проблемът с приемливостта се решава на базата на анализ на подобието спрямо изобразяваното акустично явление. Колкото повече акустичните особености на репрезентамена се доближават до тези на референта, толкова по-приемливо ще бъде оказионалното звукоподражание, дори ако се отклонява значително от езиковите норми за комбиниране и дистрибуция на фонемите. Обаче когато акустичният референт е непознаваем, семиотичният процес имплицира един твърде широк спектър от интерпретации.

Една от характеристиките на морфологично мотивираните оказионализми е, че те лесно биват отхвърляни от езиковата общност като "смешни" или "неудачни". Представителите на различни пуристични течения в стремежа си да изчистят родния си език от чуждици често са създавали морфологично мотивирани оказионализми, много от които са били възприети с насмешка от останалите носители на езика. Неконвенционалните звукоподражания, напротив, не могат да звучат смешно или неуместно. Използването на оказионални звукоподражания и съзнателното въвеждане на изменения във формативната структура на узуалните звукоподражания не се възприемат от другите носители на езика като нарушение срещу нормата или като стремеж към оригиналност от страна на говорещия, а се вместват незабележимо и естествено в цялостния поток на речта:

...разтърси глава, раззина цялата си уста и нададе страхотен рев:

Грр-а-уу! (Димитър Ангелов - "Смелият чунг")

...свирнеш ли на пуяка - он те здрависва със свойто си "лю-лю-лю-лю" (Атанас Мандаджиев - "Маестрото")

Сюит, сюит, титерс - обажда се дребосъчето, побратим на орехчето (Емилиян Станев - "Януарско гнездо")

Глухарите вече токуваха. В ранни зори (...) чувахме тяхното клопане. "Т-це, т-це! Кло-кло!" (Емилиян Станев - "Когато скрежът се топи")

Всяка графично представена оказионална ономатопея е приемлива за своите реципиенти: от една страна, поради непознаване на авторовата интенция относно прозодиката и паравербалните средства, които до голяма степен съставляват иконичната семантика на устно изговореното звукоподражание, а от друга страна - поради невъзможността за познаване на конкретното акустично явление, към което реферира авторът.

Графично представената оказионална ономатопея представя непознаваем референт, дори когато реферира към добре познато акустично явление, например кучешки лай - понеже денотатният клас "кучешки лай" се състои от огромно множество потенциални референти, чиито акустични характеристики често се различават много помежду си (например различните породи кучета издават различни видове лай). Денотатният клас не е хомогенен от акустична гледна точка. Това ясно проличава при следните примери от творчеството на Емилиян Станев:

...писъкът се превърна в басов лай, преля из доловете и събуди заспалото ехо:

"Ах! Ах! Ах! Ах!" (Емилиян Станев - "Когато скрежът се топи")

...Тъй те искам! - извика той. - Да се научиш да хапеш, да бъдеш лют! Хайде пак - Р-р-р-н-га, нга - и повтори шегата. (Емилиян Станев - "Фокер")

"Ех, ех, ех!" - стенеше кучката.

"Аха, аха, аха!" - потвърждаваше гончето.

"Еа, еа!" - отговаряше ехото. (Емилиян Станев - "Чернишка")

За всяка конкретна ситуация авторът използва различно оказионално звукоподражание, въпреки наличието на узуални звукоподражателни единици, изобразяващи кучешки лай. Хора, които не са съпреживели заедно с автора акустичното събитие (звук, издаден от конкретно животно в конкретен момент), имат само приблизителна база за сравнение между езиковия репрезентамен и акустичния обект - въз основа на досегашния си опит, но не и въз основа на действително познаване на конкретния референт. В посочените примери авторът съзнателно е избрал оказионално звукоподражание вместо съществуващото узуално, за да отдели едно-единствено акустично събитие от множеството сходни акустични събития, които съставляват денотатния клас, и да подчертае неговата уникалност и различност. Дали тази цел е постигната, реципиентът не би могъл да прецени поради непознаването на референта.

Принципът за хронологичния приоритет, както и отчасти условният характер на фонетичната иконичност, закономерно водят до размиване на границите между узуалност и оказионалност при звукоподражателните единици. При звукоподражанията излизането извън конвенционално установените кодове е много по-лесно, отколкото при другите лексикални единици. Преливането на узуалните и оказионалните ономатопеи в един цялостен аморфен клас на фонетично мотивираните лексеми се потвърждава и от лекотата и спонтанността, с която говорещите образуват нови или модифицират старите звукоподражателни комплекси. При това липсва усещането за преднамерено прекрачване на нормата, което е характерно за морфологично мотивираните оказионализми.

От друга страна, може да се каже, че дори и узуалните звукоподражания поради своята периферност по отношение на езиковите лексикални регистри никога не се възприемат изцяло като част от езиковата норма - и това релативира състоятелността на понятието "норма" при звукоподражанията. Оказионалните звукоподражания никога не се възприемат като нарушение на нормата - тъй като норма в тесния смисъл на думата при първичните междуметия не съществува.

3. Заключение

Парадоксът на иконичния знак се изразява във факта, че поради подобието между референт и репрезентамен не само знакът представя обекта, а и обектът може да представя знака. Семиотичната интерпретация може да протича както прогресивно, така и регресивно, в зависимост от разположението на перцептивните събития върху темпоралната ос. Според принципа за хронологичния приоритет интерпретиращият приема като изходен пункт на иконичния семиозис този обект, чието сетивно възприятие е предпоставено хронологично и/или честотно. Принципът за хронологичния приоритет оказва влияние върху функционалността на звукоподражателната лексика: от една страна, поради неговото действие се създават условия за конвенционализиране на акустичното подобие още в ранна детска възраст; от друга страна, той води до ясно изразена толерантност спрямо формативни вариации и оказионални формирования при звукоподражателната лексика. Границите между оказионалност и оказионалност при звукоподражанията са размити.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Барт 1991: Барт, Ролан. Реторика на образа. // Барт, Ролан. Въображението на знака. София: Народна култура, 1991.

Виготски 1983: Виготски, Л. С. Мислене и реч. София: Наука и изкуство, 1983.

Воронин 1982: Воронин, С. В. Основы фоносемантики. Ленинград, 1982.

Вътов 1977: Вътов, Върбан. Лексическа и фонетико-семантическа характеристика на звукоподражателните думи в българския език. Велико Търново, 1977.

Гибсън 1966: Gibson, James. The Senses Considered as Perceptual Systems. London: Allen and Unwin, 1966.

Еко 1993: Еко, Умберто. Трактат по обща семиотика. София, 1993.

Кох 1996: Koch, Walter. Mechanismen Kultureller Entwicklung: Skizzen Zur Evolution Von Sprache Und Kultur. Bochum: Brockmeyer, 1996.

Ньот 2000: Nöth, Wilfried. Handbuch der Semiotik. Stuttgart/Weimar, 2000.

О’ Гради, Доброволски, Катамба 1996: O’ Grady, W., Dobrovolsky, M., Katamba, Fr. Contemporary Linguistics. Copp Clark Pitman Ltd. 1996.

Онг 1987: Ong, Walter. Oralität und Literalität. Die Technologisierung des Wortes. Oploden, 1987.

Пърс 1994: Peirce, Charles. The Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Еlectronic edition by John Deely. 1994.

Сибиък 1994: Sebeok, Thomas. An Introduction to Semiotics. Toronto, 1994.

Трубецкой 1960: Трубецкой, Н. С. Основы фонологии. Москва, 1960.

Сапир 1963: Sapir, Edward. Selected Writings of Edward Sapir in Language Culture, and Personality. Berkeley & Los Angeles, 1963.

Фоулър 1996: Fowler, R. Linguistic Criticism. Oxford University Press, UK, 1996.

© Калина Щерева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2009, № 5 (114)