ОТ АВТОРИТЕТА ДО МИТА
(Наблюдения върху модернистичния печат от първите три десетилетия на 20. век)

Калина Лукова

web

Съграждането на литературните сюжети ("Сън за щастие" - "Безсъници" - "Regina mortua") в печата проявява важния проблем за авторитета и мита в литературноисторическото ни развитие. Интересуваме се от неговите частни аспекти: как критиката изгражда представата за литературния авторитет и при какви условия той се пренаписва като мит; кои са особеностите на трансформиращите механизми в процеса на митологизиране; открива ли се и в критиката подобно движение и какъв е ефектът от дублирането; влияе ли печатът чрез специфичната си публичност върху тези процеси.

Метатекстовите образи на творбите са в различна степен презентативни, което е в основата на йерархичното движение от авторитета към мита. Рецептивното ниво се определя от индивидуалните критически нагласи, от канонотворческите стратегии на различните издания, от значимостта на литературните години и периоди.

Разглежданите литературни сюжети са съпоставителни, те са разположени във времето на първите три десетилетия на 20. век и дават възможност да наблюдаваме интересуващите ни проблеми спрямо повече творци и в период на най-активното им присъствие в печата.

Сюжетът за сънищата на Пенчо Славейков и безсъниците на Яворов е по-ранен, той се конструира през първото десетилетие на 20. век (най-вече между 1906-1910 г.) чрез критическите дискурси на Божан Ангелов, Боян Пенев, Алберт Гечев, Александър Балабанов, Владимир Василев, Петко Росен, Иван Клинчаров, както и чрез текстове на поети - Иван Вазов, Пейо Яворов, Сирак Скитник.

Искаме да уточним, че съполагането на понятията авторитет - мит спрямо П. Славейков и П. Яворов е извън "колективната литературна личност на кръга "Мисъл" и неговата митологизация чрез привилигированото му място в развитието на българската литература "и посмъртното битие на творците" (Неделчев 1987: 67) и е опит за вглеждане в критическата съдба на индивидуалната творческа личност. В този аспект цитираме тезата на М. Неделчев: "Според законите на националния ни културен модел редица големи поети, при които е изградена литературна личност, се митологизират" (Неделчев 1987: 74). Доколкото изградената литературна личност се възприема като такава чрез авторитета си, се достига и до интересуващото ни съотношение между авторитет и мит.

Ранният сюжет за сънищата и безсъниците е по-артистичен заради доминацията на т.нар. художествена критика в сравнение с превеса на идеологическата критика във втория сюжет (използваме полемичните термини от статията на Ив. Радославов "За литературната критика, писателите, издателите и..." в "Хиперион", 1928, кн. 5-6). Критическите модели интерпретират специфичната художествена значимост на двамата поети, без да изграждат литературни йерархии, а по-скоро внушават идеята за равенство. Доказателство е самото начало на сюжета, когато на 1. I. 1907 г. П. Яворов метафорично се припознава в автора на "Сън за щастие", "изплел тоя божествен венец от цветята на деня и нощта".

Оттук нататък разгръщането на съпоставителния сюжет ни дава множество факти, че критическите образи на П. Славейков и на П. Яворов се удържат в представите на литературния авторитет, без да се достига до степенуване (по-малък или по-голям авторитет) или до надредност, отвеждаща до митологизации. Всъщност сюжетът за Пенчо-Славейковите сънища и Яворовите безсъници може да се интерпретира като сюжет за литературния авторитет и парадигматичното му случване в печата през първото десетилетие на 20. век.

Основен конструкт в изграждането на литературния авторитет е метафоричният пренос на фигури, при който се уплътняват два паралелни образа: поетично-метафоричен и концептуално-метафоричен. Поетично-метафоричният образ на Пенчо Славейков споява критическите езици на поетите Яворов, Вазов, Сирак Скитник в поредицата: "божествен венец", "епическо дърво... през държавата на българската литература", "културен камък в самотното поле на българската литература"; "паметник на безспорен художник". Концептуално-метафоричният образ на Славейков обединява критиците Ал. Балабанов, Вл. Василев, Петко Росен, Божан Ангелов, Боян Пенев, които го определят като: "пътник към идеала", "предтеча", "пътеводител на наследниците", "новатор-maitre".

Същият конструиращ механизъм проработва и в критическите текстове за Яворов. Пространството на поетическите метафори - "връх на самотата" (П. Славейков), "висоти на нова чувствителност" (Б. Ангелов); "поет на нощта" (Вл. Василев), "амбиция за върхове" (Б. Ангелов) - се дублира на нивото на концептуалния метафоризъм, който раздипля познатите от Славейков образи на пътя и пътника: "борец и предтеча на нова модерна чувствителност" (Б. Ангелов); "литературно и философско възраждане... възвръщане към вълшебния мир" на духа (А. Гечев); "пътникът, който се прибира у себе си" след дълго блуждаене и скитане" (Б. Ангелов); "пророческата фигура на поета... в поза и жест трагични" (Б. Ангелов) и т.н.

Следващият работещ механизъм в изграждането на литературния авторитет е пренаписването на метафорите като антитези. В представителните за разглеждания сюжет статии на Боян Пенев ("Лирическите песни на Пенчо Славейков") и на Божан Ангелов ("Сънищата на г. П. Славейков и безсъниците на г. П. Яворов") метафоричните парадигми се трансформират в антитезни модели, сближаващи двата критически прочита. В съпоставителната си концепция Б. Пенев предпочита синхронното изследване, а Б. Ангелов - диахронията, но и двамата систематизират фигурите на симетрия и хармония" в "Сън за щастие" срещу "рожбите на безсъниците" - дисхармонии, дисонанси, конвулсии. Славейковите съзвучия се противопоставят на Яворовите деструкции като антитезни метафори при пълно критическо единомислие: "унесена златна приказка" - "бурно душевно състояние" (Б. Пенев); "пластични и елегантни форми" - "капризна, разкъсана фраза" (Б. Ангелов) и т.н.

В съпоставителните модели Б. Пенев и Б. Ангелов открояват различните художествени конструкти, но не ги аксиологизират като предимство на единия или другия поет. Те поддържат монолитността на литературните авторитети дори когато сочат недостатъците, несъвършенствата. Например крайностите, които Б. Ангелов открива в "Безсъници", са определени от Б. Пенев като "излишек от образи и емоции"; "поетическата наивност и сантиментален тон", "мудност" при П. Славейков, отбелязани от Б. Пенев, се приемат от Б. Ангелов за "прояви на успокоена, уравновесена натура".

Извън критическия контекст на Б. Пенев и Б. Ангелов в този ранен период се появява разноречивото писане за Яворов като важна особеност в движението авторитет-мит. Всъщност разноречието за Яворов започва още от "Мисъл", доколкото "П. Славейков и д-р Кръстев обявяват първоначално "Безсъници" и "Прозрение" за доста смътна, неясна поезия" (Неделчев 1987: 67). В сп. "Демократически преглед" този проблем се проявява в противоположните рецепции на П. Росен и А. Гечев, симетрични спрямо съграждането-разграждане на Яворовия творчески образ. Елементите на творческа недостатъчност, които извежда П. Росен (рефлексия, реторика, публицистична баналност), илюстрират деструктивните тенденции в печата между 1907-1910 г., поддържани особено от по-второстепенни издания като "Теменуга". Текстовете в сп. "Теменуга" (автор Н.Р.) изграждат възможно най-противоречивия образ на Яворов чрез редуването на драстични контрасти като: "божи избраник", който се издига до "шеметна висота в нашата поезия" - "поет с преходно значение", чието очарование идва от "външните труфила", от формата; "способност за ловки съчетания на словесна стилизация и фигуративност" - "страстна жажда за оригиналничене, която се изражда до маниерност". Негативизмът достига върха си във финалното обобщение: "тепърва трябва да се очаква появяването на истински поет у нас" (Н.Р. 1910: 16).

Движенията между център и периферия в литературнокритическата парадигма на печата от първото десетилетие на 20. век показват, че поетът Яворов е предизвикателство за критиците, че ги изпреварва в способността им за адекватна интерпретация и оценка. Това води и до нехомогенното конституиране на литературния авторитет. Разноречието за Яворов от този период предсказва бъдещото му критическо битие, свързано с още един значим литературен сюжет в печата: "Безсъници" на Яворов и "Regina mortua" на Т. Траянов.

Прекрачването от единия в другия сюжет и тяхното себеоглеждане е поставено в контекста на ново предизвикателство: началото на българския символизъм. Този проблем се митологизира през второто и третото десетилетие на 20. век, превръща се в спор за "Безсъници" и "Regina mortua" и поставя важни акценти при осмислянето на трансформациите авторитет - мит.

Промените в критическото писане се забелязват най-напред на стилистично ниво. В първия критически сюжет литературните авторитети Славейков - Яворов се изграждат чрез средствата на силно метафоризиран стил, който не прераства в апология. Още в ранния критически "дискурс за "Regina mortua" (рецензията на Димо Кьорчев в сп. "Слънчоглед" от 1909 г.) се заражда апологетичният стил, който във времето ще се разрасне до основен конструкт на мита Траянов.

През 1912 г. в сп. "Наш живот" Антон Страшимиров трансгресира сблъсъка Яворов - Траянов от нивото на авторитета на нивото на мита. Метафората за Траянов, който с първото си появяване в София "окончателно събори Яворов", внушава дори физическото усещане, че Траянов е победител в една голяма литературна битка. Критическият патос на А. Страшимиров далеч надхвърля противопоставянето Яворов - Славейков като литературни авторитети, т.е. като различни, но значими художествени индивидуалности.

Новите критически нагласи изискват и нов стил, в който се екстатизират метафорите от предходния критически стил. Това е достойното писане за новия поет символист като извънредна, необикновена личност, трудна за разгадаване, обгърната с тайнственост и мистичност. Сблъсъкът на два митологични дискурса в рецепцията на "Безсъници" и "Regina mortua" ни дава възможност за нов изследователски подход към митовете Яворов и Траянов. (Ст. Илиев подробно изследва мита за Траянов в книгата си "Теодор Траянов - грядущ и непознат" - София, 1983). Приносно е и изследването на М. Неделчев "Траянов срещу предходните литературни митове и (в частност) срещу мита Яворов" в сборника "Теодор Траянов. Нови изследвания - София, 1987). Ние се интересуваме от разпластяването на митовете, от тяхната археология, при което различните пластове в самостойното им функциониране и в ефекта на наслояването се изследват като митотворящи механизми.

Медийният мит за Т. Траянов започва веднага след излизането на "Regina mortua" (1908) и преминава през две рецептивни фази: ранен критически дискурс, представящ края на първото десетилетие и цялото второ десетилетие на 20. век, и т.нар. хиперионова парадигма (1922-1931). Междутекстовият пренос на представи и модели между тези фази е по линията на нарастваща йерархичност и апологетика.

Първата митологична парадигма започва с възторжената рецензия за "Regina mortua" на К. Величков и събира текстовете на Д. Кьорчев, Б. Савов, Г. Милев, Л. Стоянов, В. Пундев. За разлика от втората - хиперионовата парадигма, тя обединява различни издания: "Слънчоглед", "Наш живот", "Везни", което обяснява по-хетерогенния критически почерк спрямо хомогенността в "Хиперион".

Друг важен момент е, че в този период бързо отзвучават първите отрицателни отзиви за "Regina mortua" на Г. Бакалов ("Съвременник") и А. Гечев ("Демократически преглед"). Огромно значение за това има сп. "Наш живот" чрез редакторската стратегия на А. Страшимиров, който иска да изправи не само Траянов срещу Яворов, но и своя литературен кръг около "Наш живот" срещу предходния кръг "Мисъл".

Първата критическа парадигма въвежда екстазното писане за Траянов чрез съполагането на различни модернистични езици в превъзходната степен на утвърждаването: "най-смелият пилигрим на модернизма... на когото се пада палмата на първенството"; "жрец и прорицател на новото" (Б. Савов); мъченик, който със "саморазпятието на собствената си душа изкупва несъвършенството и греха на човешкия род" (Б. Савов).

Б. Савов въвежда сакрализацията като митологизиращ елемент, който се поддържа от образи от античната митология - хипнотизиращата Медуза, Минотавъра. Търсенето на оригинални синтези в "Regina mortua" (напр. между "езическо безумие и християнска резигнация") намира стилистичен израз в метаморфозата Минотавър - Ангел или в метаморфозите на жената от "сатана и изкусител" в "свръхжена".

Ранният декадентски език на Б. Савов съгражда първите митологични пластове. Интересът към подсъзнателното битие в неговите сомнамбулни и алогични образи, към болнавите копнежи на мистериозната "Regina mortua" отвежда към езотеричните и енигматични представи за поета Траянов. Този ефект се поддържа и от привличането на символистичния контекст Метерлинк (на мита Метерлинк) в интуитивните значения на слепота, мълчание, тъмнина. Класическият символ - "белите ангели на Метерлинк, които се пробуждат в мълчанието" - е активизиран, за да дешифрира загадките на "Regina mortua" и в този смисъл да подреди Траянов до големите западноевропейски символисти.

Първите митологизации на Траянов се опират на сакралното като ефект от оригиналния синтез на антични, християнски и модерни митове. Към тези критически кодове трябва да се прибави и откриването на синестезии - "отровните черни цветя" на Траянов, които асоциират Бодлеровите "Цветя на злото", и отново го припознават като символист спрямо големите (и първи) символистични модели.

Интересът към античната митология, като висок контекст на Траяновата "Regina mortua", се проявява и в статията на Л. Стоянов "Две основни течения в българската литература". Спрямо Т. Траянов като "избраник на словото" е притеглен митологичният Стикс (в модерните значения на Отчаянието, Греха и Изкушението), от който пие жадно "неукротимият дух" на поета.

Важен момент в текста на Л. Стоянов е представата за поета борец, който се стреми да победи "своя вътрешен хаос". Този образ на поета като културен герой се свързва с оценката на Г. Милев за "Regina mortua" като "малка литературна революция", утвърждаваща творческия "синтез в образи". Критическите прочити на Л. Стоянов и Г. Милев изграждат нов митологизиращ пласт - на революционера новатор Траянов.

В края на второто десетилетие на 20. век българската модернистична критика предпочита да създава митове - представите за литературния авторитет се оказват недостатъчни, те се надхвърлят. Любопитен пример за тази тенденция е, че в цитираната статия на Л. Стоянов се сравняват Траянов и Пенчо Славейков на нивото на мита. За разлика от по-ранния критически сюжет за "Сън за щастие", тук (след смъртта на поета), въпреки посочените несъвършенства на стиха, поетът е митологизиран като "герой и мъченик на културата", носещ "Прометеевия пламък", и като "благославящ дух" за българската литература (Стоянов 1920-1921: 36).

Хиперионовата парадигма издига мита за Траянов на нова, по-висока степен на екстаза - апологетиката. Стоян Илиев изследва как в "Хиперион" "се ражда митът за Траянов, едно любопитно и поучително явление в нашата литература... Хиперионовци се оказват завладени от хипнозата на идолопоклонството, от едно религиозно преклонение пред личността на Траянов, каквото не познава друг български поет" (Илиев 1983: 173, 180). Ще се опитаме да прибавим нови наблюдения по проблема за апологията Траянов в друг аспект - вътрешните трансформации в по-ранните митологични пластове, които водят до най-горния, видимия пласт на мита - апологетичния.

В хиперионовия критически дискурс се откроява митологизираната двойка поетът и неговият критик. Иван Радославов издига сакралните представи за Траянов от предходната парадигма до висотата на "недосегаемия мит Ботев" (по определението на М. Неделчев от цитираната статия). Ботев и Траянов са изравнени като проекции на българския гений (т.е. като гении), а чрез статията си "От Regina mortua до Песен на песните" Иван Радославов налага извисяването, монументалността, титанизма в критическото писане на Траянов: "Неговото творчество е едновременно паметник на българския национален и расов дух. Паметник стройно хармоничен, безупречно издържан. Паметник на съвършен стил" (Радославов 1925: 307).

Паметникът е апологетична фигура. Той вгражда творчеството на Траянов като етап в развитието на българската литература след Ботев, Вазов, П. П. Славейков. Любопитен апологетичен факт в полза на Теодор Траянов е сравнението на критическите метафори за поетите: "паметникът" Траянов и "камъкът" Славейков (метафора на Ал. Балабанов от 1907 г.).

Критиците от "Хиперион" търсят титаничните образи на Траянов, като актуализират антично-митологичния конструкт от по-ранната фаза на мита. Моис Бенароя влиза в ролята на читател-критик-зрител, който с "опиянени и пленени сетива" преживява гладиаторската битка на поета със сексуалния звяр в себе си. Победата над първичното е път към божественото.

Статията на М. Бенароя "Половата проблема в творчеството на Траянов. Живот и сън" демонстрира нови механизми на апологетизирането: натрупване на контексти и пренос на фигури. Издигането на Траянов до висш роден контекст се дублира чрез поставянето му в модерни чужди контексти. М. Бенароя продължава тази тенденция от ранния период, като търси най-нашумелия за времето авторитет - митологизирания бързо след смъртта му Ото Вайнингер. Митът Траянов се изгражда чрез близкото обкръжение на митични личности.

Много продуктивен и ефектен митоизграждащ конструкт е преносът на фигури и техните трансформации. Метаморфозата като стилистична и концептуална фигура от ранната критика (най-вече при Б. Савов) също се екстазира, за да предизвика езотеричния ефект на оксиморона, например: "Страшен е невкусеният нектар". Оксиморонният прочит на Б. Савов следва плътно парадоксалния текст на Траянов в "Regina mortua" и най-вече библейските превъплъщения на жената "в Мария из Магдалена": "новата девственост" на "сънна фея, обвита в плащ от буря и звезди". Загадъчните библейски метаморфози се интерпретират по посока на сакралните апологии, като уплътняват магическия, неземния образ на поета. Така се достига до мистицизма като сакрализиращ елемент в мита Траянов.

За К. Стефанов поетът е "рицар на мистиката, на мадоната", а любовното преживяване споява мистицизъм и еротика в свръхчовешка емоция. Това е още един критически ход в дешифрирането на Траяновите екстази.

В превъзходната степен на хиперионовата парадигма се вписва и една жена - Вера Бояджиева. Тя поддържа високата рицарска представа за Траянов, като извежда превъплъщенията на жената до образа на Беатриче ("Въжделение, плът, фатум"). В. Бояджиева чете Траянов през Яворов, за да го абсолютизира във висшите сфери на творческата хармония чрез титаничния сблъсък с демонично раздвоения Яворов. Съпоставителният контекст Яворов е именно "избран" във функциите му на мит, който позволява целенасочено пренасяне на митологичен ореол по посока на Траянов.

В изграждането на медийния мит Траянов се пропуска фазата на литературния авторитет. Митотворящият механизъм при Яворов се демонстрира в два полемични сюжета в печата през 20-те години на 20. век - полемиката за антологиите и полемиката между "Златорог" и "Хиперион".

Дебатите около антологиите открояват нови конструкти в изграждането и противопоставянето на апологетичните езици за Яворов и Траянов. Едновременното разгръщане на митологизации и демитологизации се наблюдава и като междутекстова проява чрез функционирането на ехо-фрази - цитати и автоцитати.

Критическият сюжет "Златорог" - "Хиперион" дублира литературния двубой Яворов - Траянов чрез двуборството между Вл. Василев и Ив. Радославов, като свързва разглеждания проблем авторитет - мит със спецификата на литературната критика у нас. Движението от литературния авторитет към мита и неговите трансформиращи механизми илюстрират модернистичните промени в литературната ни критика през първите три десетилетия на 20. век. Тя не само конструира този процес, но и го дублира, себеоглеждайки се в собствените си представи за авторитет и мит.

ЛИТЕРАТУРА

Илиев 1983: Илиев, Ст. Теодор Траянов - грядущ и непознат. София

Н.Р. 1910: Н.Р. П. К. Яворов. Критическа студия. Теменуга, I, 1910, № VIII.

Неделчев 1987: Неделчев, М. Траянов срещу предходните литературни митове и (в частност) срещу мита Яворов. // Теодор Траянов. Нови изследвания. София.

Радославов 1925: Радославов, Ив. От Regina mortua до Песен на песните. // Хиперион, IV, № 7.

Стоянов 1920-21: Стоянов, Л. Две основни течения в българската литература. Везни, № 1.

© Калина Лукова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 6
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2009, № 1 (110)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 6.