ОТ ОБЕКТИВА ДО СЪРЦЕТО

Иван Груев

web

“Писане от натура... това е да наблюдаваш гледките и моделите (без да мърдат), за да ги запишеш на листа, поставен върху статив. Без палитра, а с писалка в ръка. Това е да следваш релефа и природата на нещата с думи. Това е погледът да се разхожда и да разказва историите на своето виждане. Това е очите да пренасят върху листа възникващия в своето скиталчество език.”

Описан така накратко от самия автор, това е начинът за писане на поезия в “Истински истории”, който още веднъж показва стремежа на Пл. Дойнов (и на други негови връстници) да бъде различен не само от по-старите поколения поети, но и от самия себе си досега. Самата идея е достатъчна стихосбирката да предизвика интерес, а още първите стихове ни убеждават, че дали “моделите” са неподвижни или не, поетът е успял да ги види не пред фотоапарата, а през блендата на зениците си и да прекара образите им през сърцето си, за да ги оцвети с багри, които обикновеното око не би открило в тях.

Начинът (не бих го нарекъл метод), разбира се, не е нов - има го още у Омир, а и (за да не изброявам имена) у всеки добър поет. А и за какво друго би могъл да пише един поет, освен за това, което вижда - и с физическите си и с “вътрешните” си очи. Проблемът е да се види не очевадното и баналното, а скритото и същностното и “възникващият в своето скиталчество език” да го разкаже по неповторим начин - нещо, което Пл. Дойнов е постигнал в “Истински истории”.

Това се вижда много добре в цикъла “Всяко състояние си има поза”, в който поетът се взира не в предмети, а в чувства и макар че тръгва от външни състояния, “погледът” му е насочен към дълбините на душата, въпреки че личните ми предпочитания са към “Истинските” любовни и граждански истории.

Всъщност това, което прави по-особено впечатление, е композицията на стихотворенията (напр. “Джина”, няколкото “Мечти”, “Граждани и кучета” и др.) и тяхната образност, която е сплав от познати поетични прийоми с тънка ирония и напълно негови хрумвания или открития, като, например, тия “богомили”, без които следните стихове нямаше да са нищо особено. Но тях ги има:

... да никнеш в празните ми зеници,
да ме напълниш догоре с вяра и богомили.

(“Джин”)

Погледът на поета не е втренчен в една точка, а обхожда предметите и ситуациите от различни страни и едва когато е видял необикновеното у тях, позволява на езика да го изрече. А за това “трябват силни очила”.

С присъщата на младостта лекота Пл. Дойнов се отнася към грозните и тъпите неща в живота с ирония, сякаш иска да ни каже, че ако ги видим, осмеем и ги изгоним от себе си, те няма да съществуват. И това не е непукизъм, незаинтересованост, а начин на борба с грозното, който не е по-малко ефективен от най-патетичното му отричане. И може би затова са няколкото съпоставки с Ботев:

“Налей! Или млъкни махни се”;

“А ти, Боже на малките”;

“... заплакали са и деветте
все заради Чавдара”;

Вапцаров:

“Само да те скрия в тая вечер гладна
и ще те целуна, и ще си отида.”

Вазов:

“... и ситьото перде
плющи след него като век над урва”.

С Дебелянов в “твоето завръщане вкъщи”.

Може би изпущам някого, ако не броим “Моята азбучна молитва” и “зайченцето бяло”, но това едва ли е от голямо значение. Това са и “други, граждани, друга любов, друга история”. Сега ние сме живите и трябва да кажем какво мислим дори и за нещата, които са станали, преди да сме били родени (“Български спомен за унгарската 1956-а”).

Отново искам да подчертая, че тези “заемки” не само не дразнят, а поставени в съвършено друг контекст, придават особен ироничен привкус и очарование на стиха.

Харесвам “Истински истории” на Пламен Дойнов и се надявам, че и занапред погледът му ще “фотографира” все повече предмети, човешки съдби и отношения, а “възникващият в своето скиталчество език” все по-художествено ще ги пренася на статива и бабичката на поетичната му спирка няма да го гледа “с очите на цялата закъсняла българска литература”, а ще му поднесе едно непродадено цвете.

© Иван Груев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Литературен глас (Стара Загора), бр. 91, март 2001.