ПЪЛНОЛУНИЕ

Ина Крейн

web

Луната се оглежда в езерата на очите ми. Усмихва се някак тъжно и самотно. Има още толкова много часове до целувката на утрото. Сядам бавно на перваза на прозореца. Мирише влудяващо сладко и страстно на цъфнала светла липа. Отмалявам от възбуждащия аромат и се вглеждам невиждащо в млечната тъмнина пред себе си. Двата блока отсреща светят пред мен като на длан. Отворили прозорци, забравили, че аз и Луната не спим, хората са разголили телата и душите си в лунната нощ. Колко добре ги познавам, колко пъти съм ставала част от техните тайни...

Втори етаж, прозорецът вляво. Ани е облякла къса черна нощница от прозрачна дантела. Ревнивият съпруг спи, а тя е вперила поглед в екрана на компютъра. Очите й блестят като мокри звезди. Кого лъжеш, Ани? Отново крадеш илюзии, когато доволната мутра до теб спи непробудно. С кого разговаряш - самотна, ограбена, тъжна? Утре отново ще си покорна, мълчалива, студена... Нещастният рогоносец! Само аз и Луната знаем как страстно потрепват устните ти, когато пръстите докосват любовно клавиатурата, как нежно просветва кожата на лицето ти. Някой сега те лъже, че те обича страстно и истински. Ти го знаеш прекрасно, но имаш нужда от малко нежност и топлина. Поне когато необичаният спи...

И Анатоли е буден. Прозорецът му е точно срещу моя. Виждам русата му коса и нацупените по детски устни. Дънковата разкопчана риза открива хубаво стегнато тяло. Кога ще заминеш за Минск, Толя? Колко са тази вечер бутилките пред теб? Всяка нощ стоиш буден и пиеш до сутринта. Гледаш един и същи филм, от месеци, не помня колко вече станаха на брой. Лятно море, прекрасен пясък, и шоколадовата Ира между тях... Очите ти се разтварят широко, сякаш да погълнат и последната секунда от кадъра. Отпиваш поредната глътка, а поредната сълза се стича по небръснатата от седмица буза. Стига вече! Морето от мъка, съжаление и болка прелива през прозореца и се разтваря в нощта. "Обичам я", прочитам по устните ти. Обичаш я? Обичта, Толя, не е признание пред празните бутилки и студения екран. Защо си още тук? Защо не заминеш за Минск? Рускините били несериозни... А ти какъв си? Луната гали лицето му и той притваря очи. Сега е там, на брега, с Ира... поне докато Луната свети...

Обичам да се взирам в прозореца на седмия етаж. Ето ги, спят прегърнати отново. Сладки са, толкова сладки, че ми се иска, когато остарея, да спя прегърната до някого и аз така. Ели е сложила нежно ръка върху отрязания крак на Ради, а той спи притихнал на рамото й. Виждала съм как вечер той сваля протезата, а тя целува отрязаното място с парещи устни. Най-нежната, най-страстната целувка, която някога са виждали очите и сърцето ми. Тогава той погалва бялата й коса, а после я прегръща жадно. Сега спят. Млади и влюбени - на седемдесет години. Малко им завиждам, защото са заедно и се обичат, напук на бедността и старостта.

Кракът ми изтръпна от сгъването. Обръщам се бавно и тихо на другата страна. Ароматът целува косите ми и аз прокарвам нежно ръка през капризните кичури. Топло ми е. Усещам възбудата по кожата си. Искам да целувам и да ме целуват като ураган. Не, не трябва да мисля за това. Ставам и като лунен призрак отивам до кухнята за чаша вода. После отново сядам на прозореца и впивам жадно поглед отсреща.

Госпожа Ангелина е разтворила албума пред себе си. Сто процента гледа снимките на сина си в Америка. Обръща страниците по няколко пъти, поглажда всяка като бузка на малко дете. Можеше и тя да замине преди години, но реши да играе на гордост. Сега осъмва сама, в компанията единствено на старите фотографии. Телефонът й звъни. Тя забравя и артрита, и болките в кръста. Ръцете й треперят от вълнение. Държи телефона любовно, сякаш е ръката на нейния единствен обожаван син. Мога да прочета разговора по устните й :

- Как си?

- Добре, мамо. Ти как си?

- Добре съм. Държа се. Не, нямам проблеми. Всичко е наред. А при теб?

- Всичко е наред, мамо. Нямам проблеми, не..., наистина.

- Липсваш ми... Обичам те...

- И ти на мен, обичам те...

Тя сяда на ръба на стола отмаляла. Сълзите се стичат по лицето й. Има грешки, които не се поправят. Има грешки, които не се прощават. Няма край за майчината мъка, няма край за истинската обич...

Стана ми тежко. А на теб, Луна? Какво ще кажеш да отидем на гости на дядо Люси? Едно голямо момче, което не се предава все още. Вдигнаха цените на месото, той стана вегетарианец. Повишиха таксата на кабелната, той се закачи нелегално към съседите. Сега гледа еротичен филм, облечен в стария спортен екип от младостта си, когато е бил футболна звезда, и се чувства като Бербатов. Винаги съм се питала как го прави този номер с доброто настроение. Питат ли го как е, отговаря с усмивка: "Напук на тази държава, няма да умирам." А на "Честита пролет" репликата неизменно е: "Пролет пукна, Люси - не." Но само аз и Луната знаем, че когато свърши порното и той съблече спортния екип, застава на прозореца като мен и гледа в тъмното с часове. После плюе презрително през зъби: "Мамка ти, дърташки, скапан живот!" и отива гордо да спи.

Какво правя аз ли? Дълга история. Защо съм на прозореца? Не ми се говори. Наздраве! Не можело с минерална вода? Всичко може в този хубав и гаден живот. Все още вярвам в чудесата, а не трябва. Да си легна? Забрави! По-скоро ще си отрежа косата с тъпо ножче за бръснене. Защо така ли? Аааа... Който пита, бързо остарява. Настояваш? Остави го тоя филм, да не си разваляме приятелството с въпроси. Светнеш ли ми в очите - няма сън... Нямаш милост. Да, знам, че ме обичаш... и аз теб, Луничке... но не си тук, до мен. Не можеш да ме гушнеш и да разрошиш къдриците ми, нали? Да си намеря любовник? Остави това. Всички мъже са егоисти. Любовница? Ееее... Нали й гледам "щастието" на Ани? Само някоя ревнива лесбийка ми трябва - като желирана розичка върху тортата от проблеми. Какво ще правя тогава? Наистина не знам, приятелко. Горещите "танци" под душа за кратко ме карат да се отпусна доволно. Но на сутринта... леглото ми е празно и студено... И жестоко самотно... Не разбираш... Не можеш да ме разбереш... Ти си само една Луна!

А как те мразя понякога! Идва ми да те разкъсам и заровя в земята завинаги. И никога повече да не те виждат очите ми.

- Мами, какво правиш на прозореца?

Сладкото гласче идва от вратата. Моята сънена дъщеричка ме гледа учудено. Прилича на розово облаче в малката си пижамка.

- Защо не спинкаш, слънчице?

- Искам и аз да гледам Луната с мама.

Опитвам се да кажа "не", но малките топли ръчички вече са прегърнали крака ми и ме дърпат настойчиво. Вдигам внимателно моето съкровище и го слагам в скута си нежно. Прегръщам я, за да не й е студено, и целувам русите букли почти въздушно.

- Малките ангелчета трябва да спинкат, Съни...

- А защо Луната не спи?

- Защото някога, много отдавна, преди милион и една години, Луната е била момиче като Съни. Тя имала малко непослушно братче, което обичала повече от всичко на света. Но един ден... - Поглеждам моето момиченце, притихнало и вперило големи любопитни очи в мен - ...един ден палавото братче отишло самичко на далечна разходка и повече никога не се върнало. Тъжната Луна го търсила навсякъде, плакала, викала го, но него го нямало и нямало...

- Какво направила тогава Луната, мами?

- Ами... тя помолила Господ да я качи на небето, за да вижда целия свят и да го търси по-лесно...

- Щом свети горе сега, значи не го е намерила още, нали?

- Не, слънчице, не го е намерила, но още много, много го обича и ще продължава да го търси...

- Както ти още много обичаш моя тати и ще продължаваш също да го търсиш, нали, мами?...

- Да, Съни.

Прегръщам силно моето розово облаче, целувам сладко челото й, вдигам на ръце малкото ангелче и отивам да я сложа в нейното креватче на звездички, да я завия нежно и да заспя, свита до нея.

Някой ден Луната може би ще намери своя обичан непослушен брат. Някой ден може и аз да открия моя изгубен любим. Докато Луната свети, все още някъде се случват чудеса. По нейната светла пътека някой може отново да открие пътя към дома...

© Ина Крейн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2008, № 12 (109)