ОТ ДРУГАТА СТРАНА

Христина Христова

web

Преди десетина години живеех в света на полуистините. Мислех, че познавам безупречно себе си и не подозирах, че някъде дълбоко в мен съществува граница, пред която ще се изправя. Не знаех, че ще се озова там - от другата страна, при моето скрито Аз. Не знаех, докато не го срещнах - човека от двете измерения.

І.

Стъпките ни се спускат по пътеката, а сенките ни се сливат в един силует. Двамата с Мануел в един силует на пълнолуние. Нашето време, времето на чудесата, когато се сбъдват поверия. “Върви с мен - шепне Мануел - и аз ще направя чудо, ще ти разкажа едно поверие и ще го превърна в истина”. “Върви с мен”- нарежда гласът, “с мен” - говорят стъпките, “с мен” - повтаря силуетът и се плъзга напред.

Зад нас е останал заспалият дом, прегърнал в тишината си баща ми - достолепният, майка ми - грижовната, сестрите ми - послушните. Аз - бегълката, вървя тайно през нощта с Мануел, за да видя как се сбъдва едно поверие.

Силуетът се плъзга към мястото на чудесата. Ето я реката, която ни вика и чака, реката, готова да ни обгърне в сиянието на лунното отражение. Силуетът се отскубва от брега и … сиянието изчезва. Няма я реката. Няма го Мануел.

ІІ.

Не познавам никакъв Мануел. С никого не съм бродила нощем на пълнолуние. Никога не съм напускала тайно дома си. Нямам сестри, а на родителите си не съм създавала грижи с бохемски приумици и своеволия. С една дума, израсла съм като послушна дъщеря, която не е прекрачвала границата на позволеното. Прагматичният ми разум се отнася с еднакво безразличие както към поверията, така и към различните версии за влиянието на пълнолунието върху психическото битие на човека.

В прозаичната атмосфера на утрото сънят ми прилича на блудкав сериал. Подобни сюжети за романтични нощни приключения киноиндустрията поднася на най-непретенциозната публика. А може би сънуваното през изтеклата нощ да ми отправя някакво послание, закодирано в символи. Сега нямам време да разсъждавам за това. Тривиалният ритъм на делника ме повлича към неизменните ангажименти.

Бързам за работа с мисълта за проекта, който трябва да завърша в кратък срок. Съдбата на този проект ще предреши професионалното ми развитие. Готова съм на всичко, за да успея. Тази готовност ме тласка в непозволена територия. Днес ми предстои дискретно посещение - тайно от колегите си ще отида във фирмата, чийто собственик е в конфликт с моя шеф. Преди години двамата са били бизнеспартньори, сега са конкуренти или, по-точно казано, врагове.

Тайната ми визита във “вражеския лагер”, уредена от един познат, е свързана с проекта. Успешното му финализиране изисква определена информация, която може да бъде предоставена от “враговете”. Това не е поверителна информация и за другата страна не съществува нито риск, нито забрана. Рискувам само аз. Бих ли могла да предпазя себе си от непредвидени обстоятелства? Няма ли безопасни пътища до необходимите данни? Има, разбира се. Досега никога не съм предприемала рисковани действия. Благоразумието ме е ръководило при всичките ми решения. Но потуленото някъде дълбоко в мен желание да направя нещо различно, нехарактерно за стила ми на поведение, ме отвежда в “забранената зона”.

Моят познат ме представи на човека, за когото злите езици говорят, че е мистериозно забогатял рафиниран престъпник. Собственикът на фирмата. Висок мъж с респектираща осанка. Името Велизар напълно му подхожда. Авторитетно прозвучава и фамилията - Велинов. “Престъпникът” ме гледа усмихнато, с проницателни светли очи, които всичко виждат и всичко знаят. Тези всевиждащи очи привличат с неустоима сила. Лицето излъчва непоколебимост, самочувствие, самонадеяност. Не съм срещала това лице, а имам странното усещане, че ми е познато, че хиляди пъти съм се вглеждала в него. “Мистериозно забогателият” произнася обичайни за едно запознанство фрази на любезност. Впечатлява ме не казаното, а самото звучене на думите, интонацията, тембърът. Та това е гласът на Мануел от съня. Същият глас. Изненадата е така обсебваща, че не усещам колко бързо е решен въпросът с потърсената информация за проекта.

Визитата приключва. Високият мъж с респектиращата осанка се изгубва от полезрението ми. Познатият глас замлъква, но всевиждащите светли очи сякаш продължават да ме наблюдават. Това чувство не ме напуска до края на деня. То пулсира в мен до онази невидима граница във времето, отвъд която се ражда новият сън.

ІІІ.

Пълнолуние. Двамата с Мануел, слети в един силует, стоим на брега на реката. “Ела с мен във водата - подканя ме гласът. - На пълнолуние се случват чудеса. Реката дарява влюбените с щастие, прави ги неразделни”. “Това е поверие” - шепне Мануел. “Поверие” - повтарям аз и силуетът потъва в реката.

ІV.

Събужда ме телефонно обаждане. Гласът на Велизар ми пожелава добро утро и ме обещава среща. Високият мъж с респектиращата осанка е запазил визитката ми, която му дадох при мимолетното запознанство. Тръгвам за работа с очакването за ново обаждане, за да се озова тайно, в един отрязък откраднато време от другата страна, в “забранената зона”. Там ме посрещат всевиждащите очи, които ми казват, че реката на чудесата е само сън. “Сън” - мълчаливо повтарям с болка аз, заслепена от светлината им, и се сливам в един силует с човека, за когото злите езици говорят, че…

Там, от другата страна, в “забранената територия”, аз се вглеждам в себе си, за да узная, че пословичното ми благоразумие е измама, а жаждата за предизвикателства - неутолима.

И се редуват нощи и дни. “Ела - вика ме гласът на Мануел - да бъдем винаги заедно”. “Ела - викат ме очите на Велизар - да бъдем заедно само в отрязъци откраднато време”. Аз слушам един и същ глас и се съгласявам с думите.

V.

Няма го Мануел от сънищата. Велизар живее от няколко години със семейството си в друг град. Идва от време на време в една територия, която е полузабранена. С мен нощ и ден е моят малък син Мануел. Той ме гледа с очите на Велизар. Тези светли очи непрекъснато ми повтарят, че рискът си струва, а чудеса се случват понякога, но само от другата страна.

© Христина Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2008, № 8 (105)

Други публикации:
Дайджест (Плевен), декември 2007, бр. 12 (47).