ПРОВИНЦИАЛНИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН КОМПЛЕКС Е КАТО ЕДИПОВИЯ - МАЙКАТА МУ Е СОФИЯ

Георги Николов

web

В материал за Харманли столична журналистка ме нарече „местен поет”. Така е, местен съм, но не пиша местни стихове - просто такива няма. Не са местни стиховете на Ивайло Балабанов, който живее в Свиленград (само на 30 км от Харманли). И в същия радиус - на Божидар Грозев от Хасково, на Ваня Ангелова от Димитровград... Нито тези на малко по-далечния Румен Денев от Казанлък. Не си спомням нито едно местно стихотворение на Биньо Иванов, с когото съм се виждал в Кюстендил, Плевен и пак в моя град, но нито веднъж в София.

Ами ако като Гриша Трифонов си живял 50 години в Харманли, създал си там първия национален бард фест, както впрочем пак харманлиец - Асен Овчаров - създава първия джазов оркестър на Балканите, после си се преселил в столицата, тогава някакъв битериториален автор ли ставаш - харманлийско-софийски или просто си български поет, а може и само поет?

Наскоро написах едно стихотворение на полски език за Ришард Ридел, легендарния вокалист на също така легендарната полска група „Джем”, отишъл си от хероинова зависимост през 1994 г. Писах го за страницата му във Фейсбук, без изобщо да се замислям, че аз съм от Харманли, а той от Хожув - един само 150-хиляден град, което за мащабите на Полша е дори по-дълбока провинция. Мислех за Ришек Ридел като за най-неистовия блусар, когото съм слушал, погубен от таланта си. Защото талант като неговия не може да се понесе току-тъй. И защото знам какво е да имаш абстиненция от изкуството. Та това мое полско стихотворение за него какво би трябвало да бъде - международно..., полско-българско, щом е писано на полски от българин, или българо-полско - пак по същата причина?... В Полша впрочем определят Ридел като аутсайдер, но в смисъл на неформал, а не маргинал. Иначе го боготворят. По същия начин се отнасят и към един от първите си бардове - Едвард Стахура, без никак да им пука на поляците, че той пък като малък идва от Франция, после в Полша учи в гимназиите на Чехочинек и Гдиня, в художествената академия на Гданск, и чак тогава отива във Варшава...

Нелепо е това териториално делене на литературата, както всички други литературни деления: -изъм срещу -изъм. Навсякъде има талантливи и навсякъде - бездарни. Така че няма смисъл да си мерим дискурсите и по териториален признак - в София само курсивът е по-голям. Защото, ако има провинциален литературен комплекс, той е като Едиповия - София му е майката. В София са редакциите, издателствата, съюзите, УС на съюзите, кръговете и кръгчетата, потупванията по рамото, ишмарата за наградите, наградите... Какво че може да пишеш световна поезия като Румен Денев, щом трябва да си изкарваш хляба като зидаро-мазач. Така е в Казанлък. На мен в Харманли, където в невъобразимия архитектурен стил „чалга-готика” се извисява хотел-ресторантът „Приказките”, ми се разминава само с подсмихване и дежурно оплюване във вече наистина местен интернет сайт. В същото време по кабеларките за един сингъл се точат дълги силиконови интервюта, правят се тънки внушения, естетства се и естетутства... И гледаш как от телевизия в телевизия, от предаване в предаване се показват едни и същи лица, които от даденото им свише медийно внимание се чудят как да се „изчепят”, както малко диалектно се изразяваме тук, в провинцията.

Тук, в провинцията, около себе си и скандал да спретнеш, пак няма да станеш известен - поне колкото Азис или колкото редакторката на мемоарния му бестселър. ...Но тая работа с писателствуването на Азис е по-сериозна: тя показва, че у нас се издават имена, а не текстове, колкото й стойностни да са те. А нали трябва все отнякъде да се започне - от името ли, или от текста? ...Такава е тя, „смъртта на автора”, по български - той не умира; по-жив е от умрелия си текст, безсмъртен, готов за паметник. А всичко, което би искал един истински писател, е да направи име с добри текстове. Простичко, но невъзможно при наши условия - поне за повечето пишещи, повечето от провинцията...

„На книгите, които издават поетите и писателите в малкия град, имената на спомоществователите стоят като имена на възрожденски ктитори на църкви и манастири. Тези поети и писатели имат един проблем - за тях не се говори и пише; книгите им ги няма във веригите книжарници.” Това са думи на Робърт Леви от рецензията му за стихосбирката ми „Настройване на гледката”. Тя бе издадена през 2005 г. в доброто, но не чисто литературно пловдивско издателство „Макрос”, и затова не се появи по въпросните книжарници - „Хеликон”, „Пингвините”, електронните книжарници и прочие. И като не се появи в тях, си остана незабелязана, въпреки че аз я смятам най-малкото за интересна поетична книга. Не се оплаквам, но се получава така, че сам си издаваш книгите, сам ги разпространяваш; на всичкото отгоре и сам си ги пишеш. Остава сам да съчиниш и критиката за тях, което не е много по-различно от това да помолиш някой приятел, литературен събрат, да свърши тая работа. Извън шегата намирам в това не малка доза мазохизъм. И излизане от това писателско „направи си сам” поне за себе си не виждам, освен ако сам не спра изобщо да пиша...

Не ми се повтарят клишетата, че провинцията е не териториално, а духовно понятие, че провинцията, видите ли, била столица на духа. Не ми се повтаря това, защото вече не е вярно. Провинцията вече си е само провинция. Покрай всичко друго - закрити заводи, казарми, училища - й направиха и културна липосукция, извлякоха и последните й творчески мазнинки. Няма кина, театри, оркестри, опери, оперети. Защо са й, щом ги има в София? А София уж не била цяла България - не е цяла България наистина, ама е цяла.

Спомням си времето, когато и в най-малкото българско градче по РЕП-овете се продаваха и купуваха всички литературни вестници и списания - „Литературен фронт”, „Пулс”, „Пламък”, „Септември”, „Панорама”... Някои от тези издания съществуват и днес, но вече не достигат до провинцията. На тяхно място идват жълтите вестници и списания, идват в порядъчни тиражи и порядъчно манипулират читателя.

А навремето във всеки окръжен град се издаваха литературни алманаси. Те не само даваха възможност за изява на авторите, но създаваха и читателски вкусове. Сега тук машинално се посяга единствено към лесно смилаемото, първосигналното т.е. пак към чалгата във всичките й превъплъщения, включително и литературното. Кичът придоби статут на субкултура и даже проф. Иван Славов не може да го барне. Напротив - можеш да изпаднеш в твърде конфузна ситуация, ако на този фон изразиш по-различни естетически предпочитания, както на мен ми се е случвало. Аз съм имал случай културтрегери около мен да не знаят кой е авторът на „Нощем с белите коне”, а местният клошар Даню Кучето да го цитира с апломб, но това е друг въпрос. Същият е обаче въпросът, че когато все повече телефони около теб започват да звънят с чалга мотиви, ти постепенно губиш мотив да създаваш истински ценности. Защото, ако някой става пророк в собствения си малък град, това е графоманът. Той е понятен и масов, мил и драг за разхълцани от тривиални думички дами, пробивен, убедителен пред спонсори и меценати, ефективен за себе си. В тази среда за талантливия няма място - изкарват го „сложен”, „претенциозен”, „неразбираем”. И той самият започва да се чувства „излишен - като реплика в порнографски филм”, ако трябва да се самоцитирам.

По времето на онези литературни алманаси се говореше за т.нар. децентрализация на културата. И колкото и идеологически да беше натоварено това понятие, то си носеше и своите искрени намерения да няма културна изолация за повече или по-малко отдалечените от столицата места. През прехода обаче бавно и полека се стигна тъкмо до това. И още нещо - може да е посттоталитарен парадокс, но днес всичко и навсякъде е единствено и само централизирано. Преминахме, така да се каже, от демократически централизъм изцяло към централистки демократизъм. И тук вече няма защо да се упреква столицата, тук и провинцията има своя грях. Защото хората на изкуството в малкия град сами си наложиха единствено мероприятийната култура. За всяко културно нещо се търчи до общината, ако може тя да го организира и ако може лично кметът да присъства на нещото, инак няма да открием фестивала, премиерата, пленера, изложбата. Като че ли Салвадор Дали все така си е правил вернисажите. (Пък много ни се искаше да сме неформални уж...) Казвам това, защото, освен от всичко друго, литературата, където и да се прави, се нуждае от културен контекст. Ако това й е контекстът в малкия град, то тя би трябвало да е само сатирична.

Затова вече провинцията си е провинция. И, ако някой иска да прави изкуство в нея, си остава за негова сметка и за сметката на спонсорите му. А провинциалният литературен комплекс може да се избие и радикално - пътят към София. Лично аз - въпреки всичко - казвам за Харманли: градче мое, централно. И така му намирам контекста...

Толкова по темата.

Но сега се сещам и за едно „местно” стихотворение, представете си, на Борис Христов:

Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.

Само дето Борис Христов никак не е местен поет, никак.

© Георги Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2011, № 9 (142)

Други публикации:
Словото днес, бр. 19, 15.09.2011