КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

(VI)

ДОПЪЛНИТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ

ОТПАДНАЛИ ВАРИАНТИ

МАРАТОНЕЦА ВМЕСТО МАКЕНЗЕНА

(ПЪРВОНАЧАЛНИЯТ ЗАМИСЪЛ)

Ако Пенсионерския бръснар, който по цял ден смита накуп момчешки и пенсионерски скалпове в бръснарничката си, е легенда, то Маратонеца e цяла легендария, l e g e n d r y.

Физкултурник и бивш олимпиец, той не се е разделил с екипа си, никога не се разделя с него. Ето го - в бял потник и бели гащета, с работническо-селски загар, но винаги бос, всеки следобед тича по дигата на реката. Тича, следван в прахоляка от тълпа дечурлига (сред тях е и киноманът). Търчат, подвикват след него: хей, Маратонецо, Шнелер!; препъват се, падат. Без да им обръща внимание, той продължава да тича, тича все по-бързо - откъснал се, сам. Изпреварва върбите, тополите край реката, изпреварва реката. Разперил ръце, достига устието й преди нея, ликува...

Хей, Маратонецо, Шнелер, какво не бил дал киноманът още тогава, за да научи историята ти, твоя  д е й с т в и т е л е н  с л у ч а й. Но кой обръща внимание на странниците в градчето? Кой се досеща, че това е самотният бегач на дълги разстояния, маратонецът, който е една метафора всъщност? Че за такъв образ след време ще мрат в киното, че на такива ще се преправят Дъстин Хофман, Майкъл Дъглас...

Кой се досеща?

Единствено Пенсионерския бръснар след години, когато киноманът все така търси оня сюжет, с който да преобърне литературата, на ушенцето ще му каже, че Маратонеца, Шнелера, както още го знае, се е ръкувал лично с Хитлер, а оназ негова зоза, Ева Браун, го е удостоила с арийска усмивка, чатка ли?

Здрависва се с фюрера на Берлинската олимпиада през трийсет и шеста.

Адолф тогава, какво, стяга се за война май. Теглил е една на Версайския договор, сдушил се е с дучето, с Франко, ще се сдуши и с Хирохито. Нахлул е в Рейн вагабонтинът и напира, напира към целия свят. И докато целият свят си трае, защо да не спретне една олимпиада, че да не му се налага после да спира войната заради нея. Но тази олимпиада, трябва да му се признае на фюрера, не е като предишните. Дотогава на олимпийски игри важните Кубертенови клечки са разселвали раята си от спортисти по хотелчета, пансиони и даже по разни квартири, иди ги събирай за състезанията. Пък Хитлер, виж го ти, построява първото олимпийско село, хем удобно за олимпийците, хем и за него - всичките са му под ръка.

Под ръчичка са му и наш'те, ездачи предимно, гимнастяги, а, няколко колоездачи и само двама лекоатлети - Дойчев с бамбука, скачач по овчарски, възпитаник на спортен институт в Райха, и Маратонеца.

И както наш'те се мотаят из олимпийското село, разгряват си на поляната пред бараката, надъхват се с “Хип, хип - урра!” - хайде, строй се-преброй се!, - Хитлер минава на приветствена обиколка. ...Спира се първом пред майор Семов, има си хас да подмине пагона, нали един до Хитлер снове и на ушенцето му подсказва. После пак му шепти, Хитлер отново се спира - о, Дойчеф... дойче, яяя, гуут, зер гуут - унзере шпилер, ама тоз другият кой е?

Този до Дойчеф, майн фюрер, е Маратонеца, зер не е друг, той е - електричар към Пощенска банка в градчето и през свободното време бегач, член-състезател на спортния клуб “Левски”. До края на работния ден катери с куките стълбовете, после дава на късо и хуква. Бяга по колодрума в парка, вдига пушилка по дигата на реката, изфучава по пътчето към параклиса, бяга. Бяга си ей тъй, без да знае ни за Маратонската битка, ни за вестоносеца, издъхнал заради новината, просто си бяга. Бяга си тъй още от малък - препуска по плаца на кавалерийския в градчето, където баща му е лавкаджия. Но не нагъва там вафли, търчи с ескадроните - търчи с единия ескадрон, с другия, с третия. Ескадрон след ескадрон приключват с тренировките и се прибират по конюшните, той продължава да тича...

И както си тича така, дотичва до размирната 23-та, когато го забелязва Арменеца - туй момче, браво бе, има солук и крака за нещо повече от търчанията за преходния байрак в градчето, си казва Арменеца; купува на нашия едни голф панталонки, каскетче, качва го на влака и го води на държавното по лека атлетика във Филибето. А там на старта в бяганията на 800, 1500 и 3000 метра наредени Грегорий Педан, Венков, Петрунов, легендите; тъпчат на място, подхилкват се - тоя ли сополанко с тях ще мери?! Но сополанкото, както подсмърча на старта, ги откъсва в последните метри и на трите разстояния. ...После, какво, вземат го в “Левски”, но не отива в големия град, не му се ходи там, неее - тренира си в градчето и само когато го известят телеграфически за някое първенство, заминава да обере лаврите. Жъне ги с голямата паламарка, ей, никого не пуска пред себе си и лека-полека увеличава дистанциите - 3000, 5000, 10 000... 42 195 метра - маратонските, вече той е легендата, Маратонеца, най-добрият в страната.

Него с депеша го известяват и за търчането в Райха. Той си стяга багажа, но, докато се готви за олимпиадата, важните Кубертенови клечки от наша страна го препъват, правят му сечено, значи. Пускат го на един пробен маратон с някакъв новоизлюпен бегач, дето се е изрепчил, че може да бие нашия. Вижте, казва им Маратонеца, който нищо не знае за Маратонската битка, ни за вестоносеца, издъхнал заради новината, ни каква е била тя, добра или лоша, каквато е там; но много добре знае, че маратон се бяга състезателно само веднъж през годината, камо ли два пъти в месеца, вижте, господа, казва им той, няма смисъл да се трепем и двамата, нека замине другият. Наш'те от олимпийския комитет обаче сумтят, непреклонни са и ги пускат двамата да си мерят солуците двайсет дни преди берлинското бягане. Но Маратонеца си е маратонец, откъсва го оня с цели пет-шест минути и тръгва за олимпиадата. Тръгва, но понеже е единственият лекоатлет от страната (Дойчев с бамбука нали си е там, в Райха) и поради някакви други съображения, вероятно финансови, пътува с конски вагон до Германия. Настанили са го при дорчовците на господата майори Семов и Ангелов, на капитан Малакчиев, ездачите, но не се чувства обиден, напротив - оценява високата чест. Разтъпква конете по европейските гари, пои ги, разчесва им гривите. И тъй, в буквалния и преносен смисъл, се добира до Райха с обоза на нашата делегация.

...Но ето го сега в авангарда - облещил се срещу Хитлер. Не е виждал още на живо Бориса, а него го вижда - с мустачки, дялнати като на Граучо Маркс, на Чаплин; с воднисти очи - отривисто подава ръка, както я вдига и сваля за “Хайл!”, сякаш тактува. ...Ръкува се с Хитлер в такт, нищо особено. Но точно тогава Ева Браун, актрисата, която през цялото време стои отстрани, грейнала с нордическа красота, мило му се усмихва - запалва олимпийския огън в сърцето му, още преди той да е лумнал на стадиона.

И Маратонеца бяга, бяга по трасето на маратона в Берлин, както е бягал по плаца на кавалерийския в градчето, по дигата на реката, по пътчето към параклиса. Бяга, не вижда есесовците, стърчащи по тротоарите, както върбите покрай реката, не вижда лицата, разкривени в тълпата зад тях; знамената с пречупени кръстове, провесени от прозорците на сивите сгради - нищо не вижда, всичко му се размазва пред погледа, бяга... И само когато влиза в олимпийския стадион, излиза на пистата, чува ревящата публика: Шне-лер!, Шне-лер!; само тогава вижда, че този пред него, някакъв белезникав бегач, е германец, краката му се въртят като свастика: Шне-лер!, Шне-лер!; но не германецът, не той, а Маратонеца започва да бяга по-бързо и по-бързо; и го изпреварва в последните метри - с едни гърди само, вдига победоносно ръце, ликува...

Завършва двайсет и трети, но киноманът да запомни това му класиране, то е най-доброто за наш маратонец на олимпиада - изправя гребен Пенсионерския бръснар и включва машинката.

Останалото за Маратонеца киноманът по-късно сам го изравя оттук-оттам. И това, че той наистина се класира двайсет и трети в онуй бягане, но не е задминавал немец на стадиона, не, а само някъде по трасето, но и там тълпата действително е ревяла: Шнелер!, Шнелер! И Маратонеца е бягал все по-бързо и по-бързо, и есесовците, стърчащи по тротоарите, са скърцали със зъби, чудели са се как да го препънат, а лицата зад тях все повече са се разкривявали, ш а й с е! Но той си е бягал както по плаца на кавалерийския в градчето, по дигата на реката, по пътчето към параклиса; без да се оглежда, без да излиза от ритъм, бягал е... А после в градчето са го посрещнали, сякаш е Дан Колов и Арменеца се е просълзил, браво бе, браво, и го е разцелувал насред площада, кръгъл като мишена, отрупан с хора; а Макензена ги е разблъскал, закичил е Маратонеца с един от ордените си, ей тъй отдал му е чест. И, я, не някой друг, а Пенсионерския бръснар е гръмнал с двуцевката, извикал е: Да живей! И преходният байрак за търчанията в градчето завинаги останал при него, при Шнелера, както му изкарали прякор съгражданите, но той никак не се обидил, напротив и тая чест оценил и продължил все така да си бяга...

Но и друго изравя за Маратонеца киноманът - как берлинските лаври му натежават след Девети септември, как отрядниците тършуват в къщата му, понеже какъв е тоя Шнелер бе, не му е чиста работата, нали и брат му е бил полицай, оппааа, и какви са тия флагчета по чекмеджетата - със свастики, с разперени орли; спортни реликви ли, глупости, фашистка пропаганда е туй, нищо друго! И отрядниците го тикват в ареста, и нито Арменеца, нито Пенсионерския бръснар могат да му помогнат, колкото и да се застъпват за него пред новата власт.

Върти очи към прозорчето на килията, тъпче на място и тъкмо окончателно да загуби форма, отгоре идва депеша да го пуснат - немедлено да го пуснат, че е притрябвал на новата власт за една специална работа. Политбюро и ОФ-то са взели решение вместо някакъв си класически маратон, който е буржоазна отживелица, нали, какво друго ще да е, в страната да се прави вече само партизански марш, не ония 42 195 метра, кой пък ги е измислил, а кръгли 36 километра и на всеки километър - агитки, ура! Кой друг освен Маратонеца може най-добре да изпита трасето, да го отъпче, да го утвърди в съзнанието на масите, така да се каже? И Маратонеца хуква като отвързан, бяга по трасето и на този шумкарски маратон, бяга и го спечелва, какво да го прави - трийсет и шест е щастливото му число. Е, не се ръкува с Вълко Червенков, нито му се усмихва Цола Драгойчева, но го показват по кинопреглед и пак го посрещат в градчето като Дан Колов.

От този момент нататък той е реабилитиран, нещо повече - освен маратонец е и физкулттрегер. Около него започват да се навъртат разни важни спортни клечки, канят го да дава старт на масови кросове, на спартакиади, да връчва медали и купи.

И той минава приветствено пред редиците; потупва някого по рамото, ръкува се с тоя и оня, разбиращо поклаща глава.

Но не се големее, не, нали си е електричар, оправя бушоните, котлоните на съседите. Понякога дори обува пионерките с куките, окачва гирляндите за някоя вечеринка, транспарантите за някой Девети. Често влиза в аптеката на Арменеца уж да си побъбри с него, да си купи лепенки за мазолите, но повече се заглежда по аптекарката.

Изобщо мотае се из градчето.

Когато няма никого, се отбива и в сладкарничката на Зозата да изяде едно малеби, а тя да му се усмихне, докато спуска ролетките. Тогава тръгва след нея към задната стаичка, затварят се там и единствено тя не му вика: Шнелер, Шнелер; а да кара по-бавно, по-бавно да кара, ииих! И той забавя темпото, но само там, в сладкарничката на Зозата. Иначе бяга, както е бягал винаги - по пътчето към параклиса, по дигата на реката; задминава върбите, тополите; задминава реката. Достигнал устието й преди нея, ликува...

Но вече е поостарял и бяга сякаш назад - като на завъртяна обратно филмова лента.

Бяга до последен дъх като в оня филм на Годар, без нищо все така да не знае за Маратонската битка, ни за вестоносеца, издъхнал заради новината, бяга си. И само когато веднъж се препъва; пада, догонен от тълпа дечурлига: Хей, Маратонецо, Шнелер!; но вместо да се изправи и да затича по-бързо и по-бързо, се свлича бавно по дигата на реката и усеща, че нещо се откъсва от него, изпреварва го, оставя го бездиханен, възнак в тревите; само в този последен момент разбира, че той е бил новината, той... И се вижда как бяга по небето над хълма с параклиса. Бяга...

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.