КИНОМАНЪТ

Драматична комедия

Георги Николов

web | Киноманът

II

Да престане с тоя “Амаркорд”, стига, да слуша какво му говорят - сепва го Съквартиранта.

Съквартиранта е повече от киноман, той следва кинорежисура във Филмовия и сега тъкмо му описва финалната сцена на “Професия: репортер”: как камерата влиза зад героя на Джак Никълсън в оня мотел, следи го из стаята, задържа се над него, докато се е проснал на леглото; после плавно излиза през решетката на прозореца, хваща в обектива си как навън спира кола, от нея слизат двама (a s s а s s i n s); завърта се по площада и отново влиза в мотела по същия път, за да покаже вече мъртвия Джак на леглото.

Съквартиранта най-много се възхищава на минаването на камерата през решетката на прозореца, открил е, че цялото това непрекъснато нейно движение е метафора, м е-т а-ф о-р а!

Но кой обръща внимание на метафори, когато нощите в квартирата са буги? Когато на “Тесла”-та се върти стръвен блус, техният халюциноген, техният ЛСД, и те, които само са чели тук-там преди всичко заклеймяващи неща за хипита и битници, непохватно ги имитират в друсането. Но другото няма как да е друго - ронещите се от устните увещания: ама недей, няма недей; трескавите разсъбличания, кикотът, после замлъкването...

И както винаги, само Съквартиранта се прави на интересен. Демонстрира креватна целувка от зората на киното - хвърлил е на леглото Кукловодката, впил устни в нейните, досущ един размазан Джон, целуващ сластно Грета; но да внимават сега, да внимават в картинката: отлепя ли той единия си крак от пода, докато я мляска на кревата? Не го отлепя, виждат ли, и в това е номерът, така са го правили в Холивуд в началото на века и това е било желязно правило, няма майтап, иначе какво е можело да си помисли публиката за двамката на леглото? И те сега да не си мислят друго за него и Кукловодката, когато той все пак ще си вдигне вече крака от дъските на пода, ще го вдигне и не само крака си...

И всички се засмиват, но най-много се смее Кукловодката, смее се с оня свой куклен смях на Снежанка, на Мечо Пух, на Прасчо... Смее се с всичките си смехове, преди и тя да замлъкне...

Съквартиранта също си има градче, дори по-малко от това на киномана, но тук в Града е друг, амбициозен е. Ходи на лекции, разиграва етюди, пише сценарий... Преди Филмовия е учил в Английската. Не е вчерашен и не си е падал по битълците, ами направо по THE BEATLES.

Но и него, и киномана лятото в Града ги влудява. Напечено е като в Забриски пойнт - жълт паваж, жълти трамваи с изцъклени като в анимация фарове. По тротоарите унили кафененца с избелели тенти. Отсядат в тях, сред разкривени от маранята, изтънени от нея фигури. Дочуват безстрастни разговори, разговори за това-онова. Навсякъде - безлюдие в многолюдието. Жега. Само в кината е прохладно, усойно дори. Скитат от кино на кино, от първа до последна прожекция - сесия...

А нощите в квартирата са буги!

Съквартиранта с Кукловодката, киноманът с колежката си от Филологическия - т я. Винаги е  т я. (Последвала го е в представата и в следването, но дали представата за нея го следва?) Останалите са разни. С изключение на Приятеля и Съби от Лèсото, градски на Съквартиранта, но Съби е тук, както ще стане ясно, само заради една епизодична роля, дори не поддържаща...

Сутрин се будят навсякъде из квартирата. Псуват. Пикаят в мивката, в лимоните на хазяина. Изчезват.

Изчезва и  т я.

Остават той, Съквартиранта и Кукловодката.

Той с непривично стиснати зъби, изтръпнали; с целия непоносим копнеж на света по този неясен обект на желанието, а всъщност толкова ясен - Кукловодката!

Иде му да се приближи до леглото им, да се надвеси над него и когато Съквартиранта отвори широко очи, да му просъска хладно и отмъстително:

- Знаеш ли защо се събуди?...

- ? ? ? ? ?

- Защото току-що ти прерязах гърлото!

След това да го избута като труп от леглото, да заеме мястото му до Кукловодката и тя на него да му задърпа конците, на него - само да чуе гласовете си, най-вътрешния от тях!

Но защо така  c r u e l l y, защо ще се прави на Никълсън от “По Мисури”, няма нужда, усмихва се великодушно Съквартиранта, когато една вечер киноманът му признава какъв етюд му е хрумнал.

Кукловодката ли? - да я вземе бе, да я вземе!, - тя също го харесва...

Той не вярва, мисли си, че е шега някаква, j o k e. Единственото, на което се е надявал, е някой път да погали крадешком косите й, а тя, извръщайки се внезапно, да го помилва, ей тъй да го хване за брадичката, да му каже, че е готин, че е сладура й. Но когато веднъж Кукловодката идва в квартирата, а Съквартиранта го няма, киноманът отпъжда Големия срам и я поглежда, не, оглежда се в очите й, не...

Тогава тя се съблича - добре, миличък, добре!, - сваля бикините си, дръпвайки се назад; отпуска се с разтворени крака на леглото пред него като Лив Улман от “Персона” - същия ракурс, същата поза: едновременно подканяща и издаваща безразличие; но само за да засили копнежа му, непонечването в началото...

Облизването на устните... Негата, не като дума, като усещане... Това отпускане на главата й върху възглавницата, гърдите й, о, гърдите й; лоното, разтварящо клепачи, всевиждащо преди мига на проникването. Бодлеровият й ритъм на любене, сякаш се отяга отвътре. Нежната кожа. Усещането му за надипляне на плюш и коприна навсякъде в нея. Дочуването от утробата й на някакво тананикане, на мръсна люлчина песен - не спирай!, не спирай!, не спирай! Понасянето. Приближаването на смъртта и възкръсването ведно, все едно той да я оплоди и веднага сам да се роди от нея... Шепотът.

Викът!

...И камерата, която не спира движението си: влиза през прашния прозорец на оня таван до Бирената, шари из него, задържа се на класическия студентски натюрморт върху масата - копърка и гроздова, после ги открива в сумрака, вкопчени на леглото, сякаш мъртви, отново излиза през прозореца, направо през стъклото, без да го счупи...

ВТОРИ ДУБЪЛ:

(...И камерата, която не спира движението си: с тихо бръмчене се спуска по стълбите в сутерена; отдръпва се рязко от мивката, от лимоните на хазаина; минава през вратата и шари из стаичката, задържа се на класическия студентски натюрморт върху масата - копърка и гроздова; после ги открива в сумрака, вкопчени на леглото, един мъж и една жена, сякаш мъртви; още веднъж се завърта, излиза бързо-бързо през прашния замрежен прозорец и никога повече не се връща в тази квартира...)

Няма такъв филм, изтръгва го пак така грубо от унеса му Съквартиранта. После го водят двамата с Кукловодката на вечеря в Унгарския - да се отърси окончателно от видението. За утеха му разказват как ще разбият другите в квартирата на маймункино. Ще им покажат един до друг Съби и Кукловодката, хо, хо, ще им разиграят “Отвличането на сЪбинянките”, какво ще каже, а?

Какво да каже, разбит е.

* * *

...Повторението на влаковите пътувания - отиването, завръщането; завръщането, отиването. Видяното от вече видяното: кондукторът, играещ винаги някаква характерна роля. Кондукторът с разчесан мустак, обръщащ важно билетчето, преди да го сдупчи; оглеждащ купето с изпитателен поглед, като че ли е някакъв Еркюл Поаро в Ориент експреса. И какво толкова гледа? Лелката в плетената на една кука жилетка - с рипсените чорапи, пристегнати с объл ластик над колената. (На това място остава червеникав белег; няма жартиери, дантели, но е възбуждащо...) Неизменната кошница на лелката: би ли я подържал?

Той - в коридора, загледан по мацето; пък тя била другарката стюардеса на влака: младежът й прее-чиии!

Влакът-стрела пъпли...

Той - в коридора; осажден, умирисан на македонската наденица от РСВ-то, нафиркан с топла бира. Гледа как прозорците на вагона накъсват пейзажа на кадри. Пейзажът с кервана могили; със селото, търкулнало като зарове къщи по склона; с реката, запътила се по-далече от влака...

Влакът-стрела, който пъпли към залеза!

Дежа ву.

Дежа ву.

Дежа ву.

Какво друго е останало в спомените му оттогава?

А, байното с дамаджаната, запушена с царевичен кочан, байното и той характерен... Разказва как хлътнал по фелдшерката в селото, как отметнал веднъж тюлената завеска на медпункта, как онуй младото се отпуснало отмаляло на кушетката като сърничка, представя ли си? Какво любене било... Отпива от дамаджаната, запушва я замечтано с кочана... Това е тя, неговата история, неговият  д е й с т в и т е л е н  с л у ч а й.

* * *

Историята с вампира е друга.

Вампирът се настанява в квартирата, когато Съквартиранта гледа във Филмовия “Носферату - симфония на ужаса” и решава да пише вампирски сценарий.

Но нима може Носферату, чуди се киноманът, да се вкара в студентска квартира и да се разиграе в нея достоен за фигурата му мизансцен? Че Носферату само пелерината си не би могъл тук да отметне, страховито да я размаха; а стълбището, по което тя ще се влачи?...

Вампири, таласъми - b u l l  s h i t ! И защо изобщо му е на Съквартиранта да съчинява вампирски сценарий?

Вампирските истории винаги и навсякъде са били интригуващи, защото винаги и навсякъде е било сладка работа да изпиеш на някого кръвчицата, както най-гадно е да изпият твоята; в което се състои и всяко обществено устройство; затова му е, затова: киноманът не чете ли “Капиталът”, не учи ли марксизъм-ленинизъм, политикономия?! И изобщо той, който не може да направи разлика между скриптерка и стриптизьорка, няма какво да му се бърка в кинаджийските работи!

Ами да виси тогава на шнура на ей оная опушена крушка, да се зъби през прашния замрежен прозорец, само дето го няма дългия лъскав паркет, по който да се плъзга безшумно, докато те с Кукловодката...

Ааааа, без Кукловодката, на вампира конците той ще ги дърпа!

Съквартиранта дори си оставя един ергенски нокът на кутрето, кръвясва от пиене и историята го изпива, защото как може да се съчини по онова светло време история с вампир?

Вампирстването (и това Съквартирата го знае) е по принцип дейност аристократична и изисква много свободно време. Какво би се получило например, ако вампиряса някой работник, не дай боже герой на социалистическия труд? Та туй ще е по-гадно от това уличен търговец да го пипне агорафобията. Такъв работник, не дай боже герой на социалистическия труд, още на третия ден ще го уволнят за самотлъчки. И профсъюзите няма да му помогнат. Би могло... би могло да се опита с някой нощен пазач на фабрика, но пък той може съвсем да я удари през кръвта и, вампирясвайки, да натръшка една-две нощни смени работнички, особено ако са тъкачки многомашиннички.

Това Съквартиранта, който вече е навъртял една учебна късометражка в Текстилната, също добре го знае - не му трябва вампир ударник, не му трябва!

Като не става така, да го даде ретро: трийсетте-четирийсетте години, тъкмо и Кръволок тогава си имаме; конспиратори всякакви, които през нощта извършват подривна дейност, пък денем се крият. Какво иска повече? А, и фолклорец може малко да използва, подсказва киноманът.

Фолклорец ли, той да е чувал за вампир, разпознат на седянка и ликвидиран чрез удар с хурка в сърцето, какъв му тук съспенс бе?!

Съквартиранта вече наистина виси на шнура на оная опушена крушка, не ходи, а сякаш прелита из квартирата и се зъби дори на Съби, който е тук само за една епизодична роля, дори не поддържаща...

Тая история с вампира си има и другите неудобства. Да вземе ковчега - спалнята на вампира. Преди първия слънчев лъч класическият вампир обикновено си ляга в масивен, тежък, обкован; инкрустиран, ако ще, ковчег - я от абанос, я от махагон. На неговия вампир обаче така нарядко ще му сковат чамовите дъсчици на ковчега в Киноцентъра, че слънцето все ще го журне през някоя пролука и... историята ще свърши, преди да е почнала.

Освен че виси на шнура на оная крушка, като слиза от време на време от там, Съквартиранта започва да се изправя на нокти, на един ергенски нокът. Станал е някакъв виртуозен еквилибрист и може не само да завърти на кутрето си баскетболна топка, ами и той да се завърти на пръстче около топката. Но след толкова напразни творчески напъни е на път да се спъхне като панаирджийски балон, да се шупне, да изсвисти и да се разнесе из въздуха на прах и пепел, на пепел и прах...

Но веднъж като че ли му хваща цаката.

И Киномана, Приятеля, Кукловодката и Съби, който е тук само заради една епизодична роля, дори не поддържаща, трябва в хор да изслушат как: в Града настава пълно безводие; от аптеките изчезват всички пипети, защото водата се измерва вече не на литри и кубици, а на кап-ки. В крайните квартали гражданите копаят кладенци из междублоковите пространства, а хидроинженерите и даже простите каналджиии стават каста, която прибира тлъсти рушвети. Тук се разкриват възможности и за батални сцени. Примерно терористи отвличат водоноска от N-ското поделение и вземат за заложници няколко тилови генерали от наш'те. Задават се шествия, митинги, а милицията (като му дойде времето, и полицията) ги разпръсква най-цинично с водни пистолети, с маркучи... И това е само фон, въведение. Истинската история (t h e  t r u e  s t o r y) започва от момента, в който на тъмна и глуха уличка се появява водопиецът, ей тука еномерът, и впива зъби не в шийката, да внимават, а в крачето, в крачето на случайния минувач, за да изсмуче водата от болното му коляно. След моментното вцепенение жертвата ще повърне малко мътна водичка и тутакси ще тръгне по стъпките на патрона си. Новопроизведеният водопиец ще се окаже дори по-жесток и изобретателен и ще разшири вампирската дейност при новите антиутопични условия, като започне да подбира жертвите си и сред страдащите от воден плеврит, воднянка, водоглавие и други подобни гадни болести...

Ето къде значи било заровено андалуското куче - антиутопия, алегория, символ; но да не стане като с “Привързаният балон”, като с “Кит”-а, че и по-лошо - да му спрат на Съквартиранта филма, още преди да го е заснел?

И Съквартиранта, който вече е останал само едни живи вампирски мощи, се разтича от шнура на крушката като конфитюр от зелени домати, пльосва се на пода и повече не мръдва.

- Дай го с психологизъм бе, Съквартирант! - не издържа киноманът и я удря на пряка реч напук на слога. - Дай го с повечко  p s y h o l o g i c a l  а n a l y s i s, остави бутафориите. Наглед вампирът ти може да бъде обикновен човек, всеки; важното е да се внуши, че вътрешно той е различен. Изкарай го, ако искаш, алиенат, резигнат, педераст... какъв още? Покажи го обаче как се терзае, как плаче с кървави сълзи, раздирайки се от вътрешни противоречия - да се различава ли, или не? И да се кае, да се кае твоят човек, докато с различността си ти изпива кръвчицата!

- Оооо, щом може с пряка реч?... А защо да не може, ти с пряка реч щеше да ми прережеш гърлото! Щом може така, нали сме извън кадър, и аз да ти подскажа една психологическа драма, любовна при туй.

И Съквартиранта му забива от трийсет метра кош с оная топка, около която може да се върти на кутрето си:

- Ти, Киноман, ти келеш дребен, докато на теб Кукловодката, която е само една шунда, докато тя на теб ти дърпа конците, ти, драги, не забравяш ли нещо? Изобщо дърпаш ли тука някакви сюжетни нишки? Или друг ти ги дърпа?!...

* * *

Т я.

Как така забравя за  н е я?

Винаги забравя.

По-лошо: оставя на  н е я  да пигмалионства. Позволява  т я  да е Пигмалионката, той - измисляният, той - творението. Но театърът на любовните действия не е възрожденски театър и в него такова изпълнение на женски роли от мъже не е допустимо.

А той на всичко отгоре се прави и на двоен агент в любовта: готов е, ако Кукловодката само малко му дръпне конците, да говори пред нея за  н е я, че  т я, какво е  т я, една стара любов, минало, това е; а пред  н е я  да казва за Кукловодката, че тя ли, о, тя е само една шунда, както казва и Съквартиранта.

Истината е, че за него Кукловодката е онова лъскавко чуждо нещо, което винаги е искал да има; а с  н е я, с  н е я  той е на косъм от спомена, от есента, когато веднъж са го правили в тревите и после, по-бездиханни от тях, са наблюдавали как един облак се е преправял на каквото си пожелаят, а т я си е пожелала облакът да заприлича на бенката й на лявата ключица, за да може той да целуне облака и... я, той го целува; целува и другото облаче, там, на хълбока й... И отново са бездиханни.

И всеки път е така; когато в Града му убягва чувството за дом, той я търси, вика я и, вдишвайки оня мирис на гладено, се завръща... И това е красиво, но е илюзия - като каляската в киното, на която колелата се въртят все на обратно...

...а  т я  сякаш му маха отвътре с кърпичка, маха му, а той не разбира какво означава това, не разбира...

Но ако Съби е в квартирата само за една епизодична роля, дори не поддържаща, за какво е Приятеля!?

Нали за това - да започне да му говори, че не бива така, не бива: какво иска той от  н е я; а  н е я  да утешава, че един ден той ще се вразуми, ще разбере... какво ще разбере?

Ах, Приятеля - и той двоен любовен агент, и той, искащ да има лъскавко чуждо нещо.

Останалото е банално - т я  ще му разбие сърцето.

Но в любовта баналностите са смисълът.

И в една от най-бугите в квартирата нощи, когато Съквартиранта вече се е надигнал от купчинката си на пода, зарязал сценария, избавен от творческите си мъки; и всички го поздравяват, браво бе, браво, и го тупат по рамото, пият; тогава  т я  става (защо точно тогава?), посочва му мълком Кукловодката, до  н е я  застава Приятеля; а той започва да разбира и кой знае защо ги вижда как сякаш излизат от кадър, а не от квартирата.

Толкова е объркан, зашеметен, че много смътно дочува как зад гърба му, обзет от нов творчески порив, Съквартиранта разиграва някакъв скеч и пита с театрален глас влюбена ли е главата на професор Дауел; а Съби и Кукловодката, и всички останали в хорова декламация отговарят, че влюбена е, как да не е - иска й се медсестрата да целуне!

И последното нещо, което му идва на ум, преди да се отреже в тази най-буги в квартирата нощ, е, абе, дали тоя Дауел не си вдига крака от пода, докато целува медсестрата на кушетката?...

© Георги Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.05.2009
Георги Николов. Киноманът. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Георги Николов. Киноманът. София: Български писател, 2010.