КАК НЕ БЕ ЕКРАНИЗИРАН РОМАНЪТ НА ГЕНЧО СТОЕВ "ЦЕНАТА НА ЗЛАТОТО"

Георги Николов

web

Сигурен съм, че при подходящо анонсиране, а не с пренебрегването му по начало, както бе в действителност, романът на Генчо Стоев „Цената на златото” щеше да влезе ако не в десетката, то поне в стотицата от класацията на „Голямото четене”. Най-малкото - щеше отново да се поразшуми около тази напълно равностойна на „Време разделно” книга. Щеше и да се заговори за самия Генчо Стоев, пренебрегван не веднъж и приживе, а както се вижда, и след смъртта му. А всъщност „Цената на златото” е признат шедьовър, не по-малко популярен сред четящите българи от другите посочени от тях български романи в челната класация на „Голямото четене”. Необходимо бе само книгата да намери място сред предварително посочените. Тогава, мисля, тя неминуемо щеше да бъде разпозната от читателите и оценена подобаващо.

Обаче не се получи. Както не се получило навремето филмирането на романа. Генчо Стоев съжаляваше много, че всички опити за екранизация са пропаднали. Казваше: „Не можа да стане голямата, общонационална реклама на книгата с един филм по нея.” Говорихме за това, когато след прекарания инсулт в края на май 2002 г. писателят лежеше в харманлийската болница, месеци преди да почине...

Кинематографията ни цели пет пъти се канила да екранизира шедьовъра, но нито веднъж не се стигнало до снимки. „Толкова и пъти откупваха от мене правата на романа, уж да се филмира, но като че ли ми плащаха повече да мълча”, твърдеше Генчо Стоев.

С първия сценарий по христоматийния роман се заема лично той. Пише го някъде в края на 60-те години на една почивна станция на СБП в Чамкория. В сценарната работа му помага Свобода Бъчварова. Тогава в Чамкория разговаря и с Антон Дончев, който му признава, че „Цената на златото” е по-добра от „Време разделно”. „Но аз съм малко американец, знам какво правя - моята история е пò като за кино и пò ще се харчи”, казва още Антон Дончев на Генчо Стоев.

Неговият първи сценарий по романа не стига до снимачната площадка, но по втори такъв започва да работи Борислав Шаралиев. Той обаче протака работата по литературната основа на замисляния филм цели пет-шест години. „Шаралиев имаше грандиозни идеи за филма. Той искаше на екрана църквата в Перущица, където се развива действието, да не е декор, а построена едно към едно, с двуметрови стени, и по тях да се лупа с истински оръдейни гюлета”, спомняше си за проекта на Шаралиев писателят. „Режисьорът ми викаше, че така актьорите по-добре щели да се вживеят в ролите, ама аз си мислех, че това не е изкуство - да бухаш по една църква с истински гюлета”, казваше Генчо Стоев.

Така или иначе той усеща, че режисьорът, снимал после „Записки по българските въстания”, просто протака работата по „Цената на златото”. „Защо ли? Ами подозирах, че от ЦК на БКП (а Шаралиев имаше връзки с ЦК, това се знаеше) много-много не искат да се прави такъв филм и само ме залъгваха с тия сценарии.” Когато на това място отново питах Генчо Стоев - защо, той си припомняше съпротивата, с която бил посрещнат романът още преди публикуването му.

„Освен в издателството, го дадох още за печат в сп. „Септември”, където редактор тогава беше Любен Дилов. Той се кри от мене шест месеца, за да не ми каже защо не пускат ръкописа в списанието. Когато най-сетне го сгащих на едно място, Дилов ми рече, че в „Септември” нямали нужда от исторически очерци. Станка Пенчева, която също работеше в списанието, подкрепяше Дилов. „Генчо, Любо е прав - казваше Пенчева, - дай нещо друго, не този роман.”

Не този роман... вероятно защото един път го определят като антитурски, друг път като протурски, докато той си е много български и балкански, смяташе Генчо Стоев. Затова и според него екранизирането му така и не ставало, макар интерес към романа по онова време да проявила и режисьорската двойка Христо Писков и Ирина Акташева.

„И тях май ги спряха от ЦК”, разказваше писателят.

„По-късно при мене дойде Николай Волев, тъкмо се беше върнал от Англия вече. А той е племенник на Свобода Бъчварова, на която й беше писнало да ме размотават с това филмиране. Та тя доведе Волев вкъщи. Той ми каза, че такава драматургия и герои, каквито има в „Цената на златото”, много му допадат като на режисьор и попита дали ще приема той да направи филм по книгата. Щях да му отговоря утвърдително, но исках само да разбера как например ще покаже оня епизод, в който хаджи Враньо бере душа в лехата със зюмбюлите, умира... По-скоро не е още нито отвъд, нито тука; ни мъртъв, ни жив. А пък то в тези мигове живее по-интензивно от всякога по-рано и в тях е насъбран животът му... ”Много ли е важен за вас този епизод?”, рече Волев. „Защото трябва да ви кажа, че този епизод ще го прескоча направо.” „Тогава и аз ще ви кажа направо, че вие няма да правите този филм!” - отвърнах му. И аз го прескочих Волев, така да се каже. А той ми заобеснява защо било невъзможно да се направи на кино това - защото било висша белетристика. Така да беше, но аз много се мъчих, докато напиша тия редове и затова не бях съгласен да ги няма във филма, вътре в този епизод беше една от магиите ми...”

И заради друго Генчо Стоев държеше много на тая сцена от „Цената на златото”. Беше ми го разказал преди, когато го питах вярно ли е, че някакъв машинописец му подсказал да съкрати романа от близо 500 страници на ония малко повече от стотина, в които излиза накрая. Оказа се, че не е точно така. Обема на романа писателят сам съкратил. „Исках в него да няма нищо, което би напомнило за „Под игото”, та аз бях в задочен спор с Иван Вазов за истината около Априлското въстание”, бяха думите му.

Машинописецът всъщност му подсказва друго. И заради него Генчо Стоев не съкращава, а дописва романа. „Това беше Звезделин Цонев, бивш царски цензор, който имаше на улица „Граф Игнатиев” в София ателие за машинописни услуги, за предпочитане - машинопис на писателски произведения. Цонев прочете и, разбира се, после напечата романа. Но когато му го дадох за първи път, в него тогава сцената с берящия душа хаджи Враньо я нямаше. „Знаете ли, г-н Стоев - каза ми Цонев, - романът ви е много добър, много. Но в образа на хаджи Враньо нещо като че ли липсва. А с този образ вие сте напипали нещо изключително - предвестника на бай Ганьо. Алеко Константинов го е предал в крайния му вид, вие с вашия хаджи Враньо сте го описали в зародиш, в друга историческа обстановка. Но ако доразвиете в тази посока образа, книгата ви ще стане много по-добра.”

...Така идват и тия редове, пред които, поне според Волев, киното е безсилно.

„Ръката му все още пълзеше между зюмбюлите, щеше му се пак да ги види, но нямаше сили да се дигне, можа само да поднесе пръсти до лицето си и дълго да поема синия дъх, останал по тях... Изведнъж целият свод стана зюмбюлен. Зюмбюлен от край до край. Лъскав и дъхав. Бе драго на стария, че вижда това, и мъчно му бе, че го вижда самичък - нямаше на кого да го покаже... Нямаше ги всички ония, на които би искал да покаже зюмбюленото небе, тъй както и нямаше да го има златото му.”

„Там, в лехата със зюмбюлиите, хаджи Враньо съзнава, че родът му е затрит и иска да го продължи. Иска ново свое поколение - сам да го създаде, затова му е оня хекимин... А това вече не е чорбаджи Марко, друга патриархалност е, друга виталност...”, добавяше от болничното легло писателят.

После, шегувайки се, говорехме как ли пък Волев би заснел епизода, в който връзват изкъсо на оная халка над яслата поразголения Исмаил ага и отзаде недвусмислено му минава Бичо Пехливан...

„Знаеш ли, на това място махнах двайсет-трийсет реда. Още преди да публикувам романа, един приятел ми каза: „Генчо, имай предвид, че това нещо ще влезе в учебниците по литература.” „Затова ги махнах ония редове, но трябва да видя дали да не ги добавя сега при някое следващо издание.”

А това, ако не за киното, би било интересно за литературната история. И за следващите издатели на романа.

Колкото до пропадналите му екранизации, мисля си, че това може и да не е било толкова зле. Ами ако бяха окепазили книгата, ако киното ни не беше узряло за нея при тоя й психологизъм?...

Но всъщност защо „Цената на златото” да не се филмира сега?! Независимо от новия проект за екранизация на „Време разделно”, за който все повече се говори. Само че как сега ще бъде изтълкувана книгата на Генчо Стоев - като антитурска, протурска или просто българска?...

© Георги Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2009, № 3 (112)