Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

С метафоричното прозрение на донейде рано отплавалия в отвъдното Христо Фотев бих искал да извикам оттам друг негов поетичен събрат и колега - Славчо Чернишев.

Защо?

Защото, освен с хотели, ресторанти и съмнителни бардаци, морето съществува трайно в художественото наследство на автори, разбрали, през грозната вахта по заливания от водата бак, или кърма, какво е това "море". И че то, заедно с Балкана, дядовите цървули, хайдушките спомени и пасенето на овцете (пак в спомени, разбира се), е емблематичен творчески, траен архетип в поезия, белетристика, живопис... в култура. Защото то няма как да бъде отминато: с признание и извинение, или с признание и професионално, съвсем мъжко преклонение.

Море, за какво да те лъжа:
не съм твой и няма да съм.
Балканът със вятъра въжен
ме връзва дори и насън,

споделя Дамян Дамянов в едноименното стихотворение "Море", за да обобщи размислите си за "след девет моря", ала пак от позициите на планинските родови корени, дълбоко заложени във вековете.

Офицерът от военния флот, отдавна доказал се и като несъмнено даровит поет Чони Чонев, чиято съдба професионално и тематично е свързана изцяло с морето, споделя друго:

Морето в моя стих не е измислено.
Морето в моя стих е изживяно...
Тук всяка рима е жестока истина:
не чипкане на плажа - до коляно!

И между тези две полярни поетични виждания се появява доказаният маринист Славчо Чернишев - един от малкото творци на словото, останали последователно верни на морето. Има ли автор, който не е посветил прочувствен катрен на синята безкрайност и, след получаването на хонорара, не я е забравил? Малцина са. Морето вдъхновява - особено лятно време, особено след някой и друг мимолетен спомен. Ала морето живее единствено там, където е опознато професионално и, когато наистина е изстрадано: в безсъница, в провези, в размити от дългите плавания образи на близките, дори в заработените банкноти в дланта ти, която вече не може да се свие от мазоли заради същите тези изстрадани банкноти. Затова морският труженик е безкрайно достоверен в лириката на морския човек Славчо Чернишев. Затова и го спомняме, когато изобщо говорим за поетична маринистика. А тя, например в "Малки морски елегии", трудно ще намери съперник в простотата на изказа, в доверието, което вдъхва, в изстраданите си професионални истини и в правото да припомним името на Славчо - не като един от безбройното поетично племе на България, а именно като Славчо Чернишев:

ЛЕДЕН ВЯТЪР С ЛЕДЕНИ ЗВЕЗДИ,
уморен от труд рибарски кораб.
Някъде на изток - мътен дим.
Ражда се мъчително просторът.
......................................................
Сипва се зората - здрач нечист.
Недоспали, корабите бродят.
Ние сме обречени на риск
и на възхитителна природа... ХХІІІ

С всичко, което Чернишев създаде за морето, личи жестоката му обич към природния феномен. Никакво мимолетно чувство. Нищо, размиващо се в бонбонен мирис извън рамките на дълбоко уважение към морето, желание да бъде трайно във и край него и по възможност: да се слее с него. По тази аналогия не го сравнявам с Ракитин, ала много бих искал... Бих искал да го олицетворя и със Созопол и, надявам се, сега имам право. Сухото енциклопедично изброяване на печатното Славчово наследство в никакъв случай не дава представа какво означава да пишеш на морска тематика, преди да се качиш на люлеещата се палуба, макар заглавията да са известни: "Созополски разкази", "Стихотворения", "По море", "Капитан Леванти", великолепния цикъл: STELLA MARIS (какъвто има по аналогия и Багряна). Някогашният ученик от Попово просто доказа с живота си и с житейската си философия, че е важно не къде си роден, а за какво си създаден. Стиховете му от плаванията в открито море като литература спокойно могат да се приравнят с белетристиката на Върбан Стаматов, Никола Радев, на рано починалия белетрист и по съвместителство - палубен боцман Цветан Минков, на Иван Динков, Надя Кехлибарева, Ваня Петкова, Кольо Севов, на по-ранните им събратя Крум Кънчев, Кирил Гривек, а и на колко още? Ще кажат изследователите. Иначе някои люде, "вникващи" във вече оставащата на заден план лирика на Чернишев, биха запитали: "Какво ново казва той? Пак боцмани с китари, лъх на смокини, созополското казино и неотменния ракурс на пристигащи и заминаващи кораби? Отговаряме с неговите думи :

КОЛКО Е СТУДЕНО ТАЗИ ВЕЧЕР -
сякаш се разделяме със теб.
Сякаш ще отплуват надалече
кораби със флагове от креп.
Звуковият фар ридай на кея,
капе от дърветата мъгла.
А морето сякаш е идея
за една измислена страна.

Цитирайки въпросните катрени и като припомняме "Завръщаха се корабите в здрача", "Ний бехме с тебе неразумни", "Ела на старата гемия", "Благословете циганското лято", "Казиното със кея се люлееше" и т.н., уверено твърдим, че в поезията на Чернишев лъжливата, трафаретната романтика не присъства. Присъства утвърден през десетилетията бит, нехарактерен за България, ала за крайбрежието обичаен. Защото морето много дава и още повече взема, а от време на време позволява дори да се повеселиш - в смисъл, даже да усетиш, че и ти си човек. Това не е плажната романтика с мирис на кебапчета и евтин флирт. Това е завоюваното право да бъдеш в морето вековечно, ако то ти позволи:

Че любовта минава като бора,
като вълна минава с вятър лош.
Че пак ще тръгнат кораби в простора -
но тази нощ е само тази нощ!

Маринистичната поезия на Славчо Чернишев задава основния въпрос, който навярно понякога са си задавали и Константин Величков, Пенчо Славейков, Елисавета Багряна, Пейо Яворов, Никола Вапцаров, Николай Ракитин, Весела Страшимирова, Яна Язова, Ячо Кабаивански - Марко Поло, а в по-нови времена: май всеки автор, докоснал се до вълните: "Познаваемо ли е морето за човека-творец? С какво е познаваемо, освен с емоцията? Защо допуска да бъде опознато, щом човешката цивилизация му е подвластна още в първата буря? И - дали е наистина познаваемо?" Стиховете на Славчо Чернишев отговарят ясно - морето те допуска единствено да разбереш, че трябва да го уважаваш. Иначе, както цитирахме и по-горе, според Христо Фотев, ще те изхвърли на брега... И, припомняйки си за Славчо, защото литературата за морето, като изключим излишното, без значение дали е отпечатана, или не, е нещо изстрадано и качествено, искаме да кажем: "Припомняйки си за него, просто отново се опитваме да възродим поетичната територия на българската маринистика." Той беше - и си отиде. Морето и Созопол останаха. Идват други - какво ще напишете вие? Или вълните, отмивайки редовете ви, ще се връщат назад - в написаното вече с избледняло мастило? Славчо... имаш думата и ти...

Морето само живите обича?...

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.12.2009
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009