ПОСЛЕДНИЯТ ЛОВ

Георги Игнатов

Беше един от първите жители на J-7643 - изскуствената планета, на която се пресели след Големия взрив на Земята. Всички я наричаха "Планетата на учените".

Не знаеше на колко години е, а и това нямаше никакво значение, времето тук не оказваше своето пагубно въздействие върху живите организми.

Когато се яви пред тринайсетчленния състав на Голямата Планетарна Комисия, беше на шейсет земни години. Председателят щеше да го попита на колко години иска да бъде, след което времето щеше да спре и той щеше да е на толкова завинаги. Поиска да си остане на шейсет. Така и записаха, срещу новото му име Лот поставиха цифрата 60. Дадоха му десетцифрен идентификационен номер, след което всички налични материали за него бяха вкарани във файл на Планетарния компютър. В бъдеще оттам щяха да контролират живота му на Планетата.

Постепенно подмениха всичките му органи: сърцето и очите най-напред, после ставите на краката и вътрешностите. Непокътнат оставиха само мозъка със спомените. И това си беше голяма привилегия, на J-7643малко хора можеха да имат спомени от Изгубения свят. Разбира се, в мозъка му беше вграден задължитeлния за всички микрочип, но спомените му не изтриха като награда за заслугите в областа на науката и генното инженерство.

В последно времеЛот все по-често се връщаше към тях. Той, който мечтаеше за вечен живот, който бе станал реалност, беше вече уморен. Питаше се защо. Тялото му беше в отлична форма. Всичките му органи функционираха безотказно. И при най-малкото неразположение се получаваше сигнал до Планетарния компютър и до 5 джи - приетата единица за време на J-7643,идваше специален екип, който го отстраняваше.

Не, не беше това. Просто се чувстваше празен и излъган. Беше си задавал многократно въпроса "защо". Но не намираше еднозначен отговор. Причините бяха много, толкова много, че не можеше да ги изброи, нито да ги анализира.

Но една от тях за него беше най важната: На J-7643 нямаше сняг. Както нямаше вятър, нямаше мирис, нямаше ден, нямаше нощ, нямаше земя. Беше изкуствена планета, движеше се около изкуствено Слънце, от което не може да пострада кожата. Нямаше растения, нямаше животни... Нямаше, нямаше, нямаше... Можеше да изброява така до безкрайност.

Когато свършеше работата за деня и влизаше уморен в релаксатора, все по-често извикваше един определен спомен от своето детство. Наричаше го "последния лов".

Вали сняг. Истински земен сняг. Студено е. И въздухът е чист.

Двамата с баща му излизат на лов за диви патици по реката извън селото. Той му показва как да подхожда към местата, от които може да излети патицата, как да направлява сивия английски сетер Нора да претърсва папура.

Ето, шумно излитат чифт зеленоглавки, баща му вдига пушката и прави "дубле", патиците падат във водата, а Нора ги донася. Стрелят, докато висулките на коланите им натежават от улова.

Прибират се измръзнали, но доволни. Баща му сипва в чашите по малко червено вино да се сгреят. След което той с нескрита гордост разказва на по-малката сестра за невероятните си ловни приключения...

Къде е сега всичко това? Баща му, сестра му, ловът и щастливото му детство? Къде?...

Приглушеното звънене в кабината на релаксатора го изведе от унеса. Светеше мека зелена светлина, която показваше, че релаксацията е приключила.

Не можеше да сподели спомените си, защото на никого от своите познати тук не можеше да обясни какво значи "лов", защо и как се прави, какво означава "дива патица". На J-7643тези неща бяха неразбираеми и непонятни.

Какво не би дал сега, за да се върне само за час поне в онзи спомен, да стане пак дете и да е там долу, в Изгубения свят. Би разменил един час за сто години планетарен живот. Един час, в който ще диша студения зимен въздух, ще духа с уста в премръзналите си длани, за да ги стопли. И ще бъде безкрайно щастлив.

Разбира се, много лесно можеше да изтрие този спомен. В неговия файл в Планетарния компютър всички спомени бяха грижливо подредени и номерирани. По негово желание можеше да бъде унищожен всеки един от тях, както и цялото му земно минало. Лот не желаеше това. Беше уморен и не искаше да живее повече. Но на J-7643нямаше смърт и никой не можеше да напусне по свое желание Системата.

Някои от неговите стари приятели бяха правили несполучливи опити да се изключат, но служителите от"СЕ" - специалния екип, успяваха да ги спасят. След това ги включваха в "СП" - специалната програма. И кошмарът им тепърва започваше. Изтриваха по-голяма част от спомените, редактираха останалата, пренаписваха миналото им. Бяха жалка картинка, съсредоточени само и единствено в работата си. Те вече нямаха минало. А когато Лот разговаряше с тях, все по-често чуваше: "Боя се, че не те разбирам, приятелю".

Никой не познаваше тези, които работеха в "СЕ". Знаеше се само, че са киборги, ръководени от землянин. Никой не говореше за тях. Тези, които ги бяха виждали, не помнеха след това нищо, дори лицата им. Но всички знаеха, че "СЕ" съществува. Просто бяха "СЕ" - това, за което на J-7643 беше забранено да се мисли.

Не, това нямаше да се случи. Беше си го обещал. Нямаше да чака да постъпят така с него. Беше разучил цялата процедура. И се бе подготвил.

Ето, протича мисъл, оформя се решение - 1 джи. Дежурният оператор на "СЕ" получава сигнал І-ва степен: "Непозволени мисли". Вече няма връщане назад, няма. Дежурният уведомява екипа...

Отиде до големия стенен шкаф и извади метална сребриста кутия. Седна на стола и я отвори. Старата двуцевка на баща му - единственото нещо, което беше взел със себе си от Изгубения свят. Прикладът започна да излъчва мека топлина. Лот я усещаше с върха на пръстите, които внимателно прокара по него. Мирисът на дървото, примесен с този на смазката по метала, отключи онзи спомен...

Дежурният оператор получава сигнал ІІ-ра степен: "Намерение за изключване" - 2 джи. Хората от "СЕ" тръгват към дома му.

Онзи спомен... Той нахлу в него с мириса на декемврийски ден. Всичко онова, към което искаше да се върне: Баща му... Снегът... Дивите патици... Нора... И усещането, че е жив.

Сигнал ІІІ-та степен: "Реализация" - 3 джи. Хората от "СЕ"режат с плазмотроните херметически затворената врата.

Приглади ласкаво двуцевката. Притисна я между краката си. Погледна в цевите. И само след миг в непрогледния им мрак видя милионите звезди на вечерното зимно небе...

Мекото първоначално звънене на релаксатора започва да става тревожно, а звукът продължава да се усилва. Червената светлина с надпис "Време за релаксация" синхронно премигва ведно с увеличаващия се звук. 4 джи. Терминаторите на "СЕ"влизат в стаята. Но Лот вече не можеше да види и чуе всичко това...

5 джи.Шефът на екипа се свързва с Дежурния оператор...

В огромната зала на Планетарния компютър в сектора "СЕ" срещу Лот-60 светва надпис, който много отдавна не са виждали: "Обектът се изключи. Повторно включване невъзможно!"

юни 2000

© Георги Игнатов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2009, № 3 (112)