УМБЕРТО ЕКО: С РАЧЕШКА СТЪПКА ПО ГЕОПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПЪТИЩА

Дария Карапеткова

web

Нужна е смелост, за да хвърлиш в общественото пространство бомбата на твърдението, че от известно време насам Историята е направила гигантски завой и с нарастваща увереност крачи назад. Да подредиш с дразнеща прецизност факти от първите страници на ежедневниците, да ги свържеш в невидима връзка и да докажеш, че натежалото от опит и поуки човечество всъщност се върти в порочния кръг на повтаряни грешни модели. Нужна е смелост, за да намекнеш за твърде слабата полза от интелектуалците, след като техните прозрения явно не са достатъчно ефективни, за да поемат ролята на коректив. Кой може да си позволи подобна смелост?

Отговорът на този въпрос няма да изненада никого. Както винаги академичен и предизвикателен, Умберто Еко в новата си книга "Рачешката" (изд. Бомпиани, февруари 2006 г.) събира свои статии и изказвания от последните няколко години, насочени към актуални европейски и световни събития. Ултрапопулярният италианец е познат на световната общност с две свои лица - това на учения и на романиста. И в двата случая обаче не може да се говори за нищо традиционно. Като учен, Еко поставя свои стандарти в областта на философията, естетиката, семиотиката и търсенията му се простират в безкрайността между природата на знака, посланията на свети Тома Аквински, структурата на словесното и ролята на човека в генетиката на културата. Безспорно това са сложни и трудно смилаеми тематики, в които обаче той проправя път за нов и трезв прочит, нестандартен със своята гледна точка. Тази гледна точка включва освен всичко друго и адресатите на интелектуалното теоретизиране. Действително много учени с лекота формулират свои програмни теории, но малцина са тези, които се вълнуват от това в какъв вид пристига тяхното послание до публиката, какви са механизмите и скритите опасности при нейното възприятие. Еко експериментира и извървява този път в двете посоки, като разсъждава в редица свои трудове за рисковете, които крие интерпретацията, за философията на езика, за ролята на читателя. Удоволствие му носи развенчаването на мита за тесногръдия светоглед на сухия теоретик - неслучайно той се впуска в оригинални коментари на факти от хрониката, анализира - и иронизира не от вчера - политиката и масовата култура. Тази негова склонност има връзка с ролята му на университетски преподавател: нека не забравяме, че академичната му биография включва курсове по естетика, комуникация, семиотика в множество висши училища в Италия и по света, както и че Софийският университет е само един от над 30-те, на които той е почетен доктор.

Вероятно както вниманието, така и лабораторният интерес към реакцията на публиката довеждат и до другата безкрайно популярна страна от "продукцията" на Умберто Еко - романите, които успяха да приобщят и традиционните скептици към подобни тематики. От бестселъра "Името на розата" до най-новия "Тайнственият пламък на кралица Лоана" тези прояви на Ековото предизвикателство упорито пропагандират културния модел за мислене на света. Но тук отново не става дума за назидателен призив към интелектуалност, а за смела реклама на задълбоченото, ученото любопитство. И наистина, мотивът за разследването под една или друга форма пази своето постоянно присъствие в романите. Но все пак новина има: енциклопедистът, историкът, изследователят на наследства сега стъпва в настоящето.

Още през 2004-а внимателните читатели заподозряха нещо, след като установиха поместването в наши дни на фабулата на "Кралица Лоана". Тази година с "Рачешката" дойде потвърждението: макар и сега не в романната, а в есеистичната ниша, новата книга мери пулса на днешното време. Статиите обхващат периода от 2000 до 2005 г. и са предимно резултат от дейността на автора като сътрудник на влиятелни заглавия в италианския периодичен печат като "Република" и "Еспресо". Става дума за един безспорно наситен откъм събития период както за Италия, така и в глобален мащаб, който няма как да не провокира общественика Еко да изрази своята позиция. Всъщност не личното му мнение е това, което фокусира вниманието към своеобразните есета в книгата - характерно за перото на този автор е старателното отклоняване от първото лице. Не в пряк смисъл, разбира се, защото личността на Умберто Еко има достатъчно легитимни основания да присъства в неговото изложение като задължителен проводник на информация и размисли. Трудно е да се открие обаче открито заявена позиция, защото не това е основната цел. А и никой, който жонглира със знаците, не би пропуснал да се възползва от знаковия изказ. Какво точно предлага "Рачешката": разнообразен подбор от знакови събития - войната в Залива, Косово, 11 септември, Берлускони, разширяваща се Европа, Дан Браун... Поток от факти, коментари и аналогии, които дори със самото си количество изтласкват вниманието от съдържимото към неговата рамка. Разглеждайки книгата в нейната цялост, въпросът вече не е какви са проблемите, а те ли са проблемите всъщност?

Пълното заглавие на респектиращия сборник е "Рачешката: топли войни и медиен популизъм". То също подсказва двете основни нишки, по които се движи размисълът: националната и глобалната, с неизбежните и при двете примеси. На първо място, публикуването на книгата съвпадна с разгорещена предизборна кампания в Италия, чиито действащи лица са емблематични: сред тях са бившият председател на Европейската комисия Романо Проди, радетелят на крайната децентрализация Умберто Боси и най-вече подалият оставка премиер Силвио Берлускони, на когото е посветено особено внимание. За Еко като учен личността и историята на ерата Берлускони са златен корпус от примери за явлението "медийна диктатура". Разказани от него, ходовете и стратегиите за манипулиране на публичното мнение изглеждат като взети от учебник, но те съвсем не са така очевидни за масовия медиен "потребител". Сравнението с Мусолини стъпва на съвсем неочаквана плоскост - не идеологическа, а тактическа. И наистина, днешните механизми за въздействие са много по-рафинирани; те са сложна смесица от монопол, демагогия и техники за отвличане на вниманието. Като илюстрира с редица примери тревожното господство на противоречието (на платформи, действия, изказвания), Еко подава аларма за друго: за още по-тревожната нагласа към пасивност, към първосигналност в умовете-приемници. Отказът от аналитична нагласа, формалните асоциации на публиката дразнят философа Еко. Това обяснява обучаващия ефект, който вероятно целят голяма част от есетата в книгата, и по-точно стремежа към посланието, че задълбоченият поглед към проблема е пътят към неговото разрешаване.

Дали студената война е за предпочитане пред "топлата" и кое всъщност ги отличава - това е друг от въпросите, на които се спира Умберто Еко, като отново използва събитията за илюстриране на тенденция. Парадоксално, но тук отново изниква важността на интерпретацията, включително и медийната, на един принципно социално-политически факт. Явно противоречията са нещо, с което се налага да свикнем, тъй като и в тази сфера те изобилстват: несъвместимите културни и религиозни модели, от една страна, претенцията за толерантност, от друга... Глобализацията не позволява вече обособяване на вражеска физиономия, както и на вражеска територия: всичко днес съжителства на една ръка разстояние, под шапката на световния обмен. Фотороботът на ислямски фундаменталист е точно толкова популярен, колкото и обезоръжаващата история на напълно невинните цивилни жертви от уж противниковия лагер. Това е новата, модерната реплика на студената война, в която, ще се съгласите, всичко беше далеч по-ясно; това е и поредният от процесите, поради които Еко отбелязва, че географските карти отпреди 1914 г. като че ли в момента вършат повече работа. Всички възможни интерпретации обаче коленичат пред безспорния факт: мултикултурализмът е днешната религия. Една религия, чиито добродетели се измерват със способността да я опазим, а за това са нужни щедри дози толерантност и компромиси - все белези на преди всичко културното общество. И колкото и да е предпазлив Умберто Еко в раздаването на рецепти, няма начин да не доловим тук деликатния призив на един интелектуален дух, който, за щастие, принадлежи на целия свят: призив не към надделяване, а към сприятеляване; не към конфронтиране, а към разбиране.

Който желае да търси в новата книга на Еко отговори на редица предизвикателни и нелеки въпроси от битието на съвременното общество, безспорно ще ги намери. Четивото обаче е ценно най-напред за друг вид потребност - тази от метода за дешифриране на сложните послания, които сложното ни време ни изпраща. Проблем е, когато "от дърветата не виждаш гората", когато отделните събития скриват гледката към цялата система. Според самия Умберто Еко част от мисията на учения е именно да постави нужните знаци по пътя към осмислянето на тази система. С "Рачешката" подобна мисия може да се счита за достойно изпълнена.

© Дария Карапеткова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Монд дипломатик, 2008, бр. 5 (19), с. 32.