МАРГАРЕТ МАЦАНТИНИ: ПОНЯКОГА ЕЗИКЪТ НЕ МИ Е ДОСТАТЪЧЕН

Дария Карапеткова

web

Има един много ефективен метод в напредналите етапи на чуждоезиковото обучение. Прочита ви се нарочно подбран откъс от непознато произведение. От вас се иска да познаете дали героят в него е мъж или жена, да се опитате да отгатнете накъде ще тръгне историята, да предположите от какъв пол е авторът на книгата. Всичко това става на чуждия език, като целта е да се отпуснете и разговорите на една такава свободна и творческа тематика.

Трудно е да се каже дали отговорът на подобни въпроси ще бъде лесен на който и да е език, ако предложеният откъс е от „Чуй ме” на Маргарет Мацантини. С тази своя книга, която спечели през 2002 г. престижната литературна награда „Стрега”, италианската авторка взриви един експлозив, който беше заложен още с предишните й две книги „Корито от цинк” и „Манола”. Всъщност Мацантини е родена в Дъблин и освен ирландската жилка наследява от майка си страстта към рисуването, както и задължително вървящата с него потребност от наблюдение. Италианското у нея обаче говори на по-висок глас не само заради писателските моменти в биографията на баща й, а по-скоро заради сценичната емоционалност на всеки ред от литературните й рожби, които я изстреляха на челно място в предпочитанията на критика и публика.

Етикетът „сценична” не е случаен. Важна подробност от базата данни за италианката е, че със своите книги тя всъщност работи „по втора специалност” - дипломата й е от Националната академия за сценични изкуства. Въпреки че театърът отдавна не е на първо място в ангажиментите на Мацантини поне в качеството й на актриса, той е белязал живота й в най-малко две направления. Личното от тях е срещата с обичания и признат италиански актьор Серджо Кастелито, за когото по-късно се жени и който ще има ключова роля във филмирането на романа. В професионално направление театралната сетивност е дала безспорен отпечатък на езика на Маргарет Мацантини. Още при първата й книга „Корито от цинк”, много сериозно забелязана на фона на италианския литературен пейзаж, в думите лесно се изолират прелюбопитни другожанрови примеси. Като се започне дори от самия им подбор - често пъти цяло мъчение за принципно боравещите със средностатистическите им количества и качество. Книжовност, причудливост, изразителност - това търси Маргарет в писателския си дебют, който впрочем е плод на дълга подготовка и съзряване. Самата тя не го крие: „Понякога езикът не ми е достатъчен. Тогава си го измислям наново. Насилвам го. И самата литература пресъздава действителността, както си иска.” Поради тази причина изказът неизбежно заема място редом до главните герои - с което тя като че ли се вписва в една оформяща се и радостна тенденция при редица съвременни италиански автори да реабилитират и обгрижат езиковия аспект на своите произведения не по-малко от идейния.

С „Манола” следва нещо като завръщане към корените, тъй като тази книга се появява след успешното поставяне на сцена на едноименната пиеса, написана преди това. Контактът с театъра съвсем не е загърбен, но за писателката той е моментна спирка в едно пътешествие със съвсем други цели и търсения, което в крайна сметка води до същински преломен момент с романа „Чуй ме”.

Преломът е не толкова в съдържанието - то естествено еволюира в разнообразни посоки и сюжетът драматично разказва за тази творческа еволюция. Преломът започва пак от езика - от неговата стократна диалогичност, от неговата сурова естественост. В контекста на вече споменатото разговорно упражнение може да се помести разказаното от Мацантини в едно интервю: „Казвали са ми, че пиша като мъж - заради символния ми маниер на писане, визионерски и силен, включително на ниво думи.” Тук обаче думите са функция на съдържанието, вървят в комплект с изискваното от него. Историята е съвременна и грозна - изневярата на преуспял и щастливо женен мъж, която започва с изнасилване, прераства в натурално и дълбоко чувство и завършва със смърт, нейната смърт. Всъщност обаче историята не е точно тази, и не е само една, тъй като представлява една мъчителна мисловна изповед на главния герой пред борещото се за живот тяло на неговата 15-годишна дъщеря. Тя, Анджела, е докарана след тежка катастрофа в болницата, където баща й Тимотео е хирург. И в безсилното очакване на изхода от една на пръв поглед безнадеждна борба за нейния живот най-смисленото, което бащата съумява да направи, е да освободи душата си от товара на една срамна, съкровена и прекрасна тайна.

Въпреки че в тази история на практика няма отрицателни герои, именно виновницата за тази тайна е героинята, с която Мацантини предпочита да се отъждествява. Тя е най-губещият, изпаднал и окаян женски образ, на когото можеш да се натъкнеш в покрайнините на града и който от един дребен жест успява да привърже към себе си претръпналия към всичко и безразличен Тимотео. Стряскащ е изборът на нейното име - Италия - стряскащ най-вече със своята претенциозност на фона на мизерията на фактите. Италия преглъща травмата от изнасилването и се вкопчва в емоцията, сигурността и щастието, което зачестилите срещи с Тимотео й предлагат. Срамът, вината и драмата идват след непохватно извършения аборт, който погубва Италия и с нея погубва истинското и уникалното в живота на един привидно преуспял представител на едно модерно общество.

„Слизам в ада с моите герои. После се връщам обратно и се спасявам заедно с тях.” - след това твърдение на Маргарет Мацантини не е чудно, че в романа целта на изповедта е изкуплението. Нелеко изкупление, което превежда читателя през серия медицински термини, куп натуралистични картини, множество грозни истини, за да го доведе до трудно извоюваното опрощение. А опрощението се изразява в надеждата за живот за Анджела - живот, сякаш подарен в знак на прошка от страна на Италия и нейното почти осезаемо присъствие до последните редове на романа.

С леки, предимно козметични отклонения, съдържанието му е спазено в едноименния филм под режисурата на Серджо Кастелито, преминал у нас по кината може би малко незабелязано. Кастелито е и в главната мъжка роля, но авторката не събира куража да изиграе Италия. Това се пада на неиталианка - Пенелопе Крус, и трудно може да се посочи по-малко бляскаво, по-карикатурно и неестетично превъплъщение на тази актриса, което същевременно да я е довело до подобни върхове на достоверност. Смело може да се каже, че именно нейната първичност и на моменти животинска спонтанност в интерпретацията са екранното изражение на суровия и откровен език на романа. Разбира се, и в лицето на останалите актьори попаденията са успешни - от образа на Кастелито, който като че ли омекотява малко повече от необходимото развръзката на историята, до този на неговата съпруга в луксозния и хищен облик на актрисата Клаудия Джерини. И въпреки че повествованието се води в мъжки род, от името на бащата, в края и на романа, и на филма е важно последното женско присъствие. В романа то е безлично, случайно, но съвсем не е така във филма. Там под звуците на огромния хит на обичания италиански рокаджия Васко Роси преминава за момент съвсем анонимно самата Маргарет Мацантини.

Преводът на оригиналното заглавие на книгата и филма е „Не мърдай”, но в България романът излезе през 2006 г. със заглавие „Чуй ме”. Това е едно нелеко преводаческо решение, тъй като репликата „не мърдай” присъства в редица ситуации в текста, които често пъти биха довели и до нееднакъв преводен облик. Тази реплика така или иначе със своето звучене на призив и заповед се появява често в романа, и това наблюдение авторката коментира така: „Често в живота се появява и желанието някой да остане близо до нас...”. С подобна заявка за толкова възможни интерпретации и със своя модерен и специфичен глас присъствието и в България на авторка като Маргарет Мацантини е мощна реклама на случващото се в съвременната италианска литература, а то несъмнено заслужава повишено внимание.

© Дария Карапеткова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.06.2008, № 6 (103)