ДИМИТЪР САКАКУШЕВ - "НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СЕБЕ СИ". АВТОБИОГРАФИЯ И АВТОРЕФЛЕКСИВНОСТ

Десислава Димитрова

web

Димитър Сакакушев (1896-1984) е една от най-интересните личности в културната история на град Русе - роден на границата между две столетия, свидетел на две световни войни, музикант, юрист по образование, журналист по призвание, един от най-дейните организатори на музикалния живот в града, секретар на музикално дружество "Лира", председател на народен хор "Свети Георги", секретар на учредената "Оперна дружба" и един от тримата автори на нейния устав, председател на Русенското филхармонично общество.

В процеса на формиране на българския град и градския културен модел Сакакушев се явява типичен представител на тогавашната интелигенция - една колкото трудна за дефиниране, толкова и интересна по своята специфика социална група (Василева 1996). Той произлиза от семейството на преселници от Дряново и Свищов. Баща му работи като "дребен селскообщински писар", а майка му е домакиня. Роден е в едно от русенските села - Ряхово, но животът му е свързан изцяло с града и градския тип култура. Любовта към музиката, с която се сблъсква в образа на друг представител на градската интелигенция, учител в тогавашната Мъжка гимназия и диригент на гимназиалния хор - Александър Йорганджиев, го съпровожда през целия му живот, превръщайки го в ревностен привърженик и поддръжник на музикалната култура. Специфичното отношение към този вид изкуство, както и характерните за тогавашната интелигенция разностранни интереси, оформят у Сакакушев рядък и специфичен за времето модел на музиковед-любител, който осмисля и определя жизнения му път до самия край. Способностите му да оценява и коментира музикалните събития в града, както и активно да участва в създаването и ръководенето на първите за Русе музикални организации и институции, не могат да бъдат наречени точно любителски, въпреки липсата на музикално образование. Влиянието на навлизащата в българското градско пространство европейската култура, задълбочените занимания с музикален инструмент, заедно с естественото влечение към музиката и журналистиката, превръщат Димитър Сакакушев в един от най-заслужилите хронисти на град Русе, макар и само в областта на музикалната история.

Жизненият му път е увенчан с крупния труд върху музикалното минало на Русе в периода от 1866 до 70-те г. на ХХ в. Като част от тази история вероятно е предвидена и неговата автобиография "Няколко думи за себе си" (Сакакушев 1972) - обект на анализ в настоящия текст.

Предложените аналитични бележки нямат претенциите за оценка на делото на Сакакушев - те са ограничени в рамките на един културологичен подход, който се стреми да изведе особеностите на авторовия дискурс.

Автобиографията е написана на пишеща машина и съдържа 7 страници. Започва с раждането и началното образование, преминава през някои от по-важните исторически събития и завършва с реализираната мечта на Сакакушев - написването на музикалната история на град Русе, одобрена от Института по музика към БАН, но неиздадена и досега.

Структурата на текста очертава една "представителна извадка" (Георгиева 2000: 93) от житейски събития, всяко едно от които регламентира автора като активен участник или деен наблюдател на важни събития от личен и обществен характер. Като писмен текст автобиографията предполага формиране на "рефлексивно съзнание" у разказващия (Берто 1993: 23) - в разглеждания текст доказателство за това е "емоционалното" и едновременно с това неангажирано на пръв поглед заглавие: "Няколко думи за себе си". Самият Сакакушев започва текста с думите: "И тъй, започвам по стандартния метод на разказа". В разглеждания случай конструкцията на представения житейски разказ може да бъде наречена предварителна и емоционална, т.е. автобиографията провокира представата за реч, за интервю, а не за описание на поредица от събития (Тодоров 1985: 30). Освен това заглавието категорично заявява нагласата за "извадка" от същинската биография - "няколко думи", естествено "най-важните" и представителни за предварително оформената от самия автор визия. Можем да предположим, че тези "думи" фиксират конкретни данни от подбора на биографични факти, както и прецизно конструиране на текста, вероятно предназначен за "биографична справка" при издаването на споменатия труд върху музикалното минало на Русе.

Нещо повече, годината, в която е писана автобиографията - 1972, както и възрастта на автора - 76 години, предполагат, че текстът е едно от последните послания от позицията на изминатия житейски път, целящо не само да поднесе определен набор от факти на читателя, но и да "заяви" позицията на Сакакушев в личен и обществен план, да придаде завършен вид на цялостния му житейски път, посветен на формирането на музикалния облик на град Русе, включващ и създаването на музикални институции, и популяризирането на дейността им.

Свидетел и съвременник на развиващия се индустриален град, както и на реализацията на българския градски модел като културен факт (Ненов 2000: 12-29), Сакакушев подчинява биографичния си разказ на тези моменти от националната и градска история, свързани не само с акцентите в личната му биография, но и с отделни аспекти в развитието на градската култура. Предвид "музикалната" му нагласа тези аспекти в по-голямата си част засягат съответния дял от градската култура, но в известен смисъл изграждат и представата за образа на интелигента като част от потенциала на новото време.

Разказът започва делово, с дистанциране от емоцията в стила на възрожденските автори - решение, което цели не само разграничаване от необходимостта да се пише нещо "за себе си", но и претенция за обективност, въпреки призмата на аз-повествованието: "Нямам вкус към самоизтъкването, презирам самовлюбването като мъчно отстраним порок, затова избягвам да пиша за себе си". Това начало вероятно има и друга цел - да приобщи автора към обществото на "значимите" в историята на Русе личности, към тези, които "има защо" да пишат автобиография, да придаде на делото му (с описание на което завършва анализираният текст) обществено значение. "Самоотричайки се" като субект и разчитайки на читателския тезаурус (в частност - този на русенци), посредством механизма на авторефлексията, Сакакушев конструира миналото си по определен начин, оценява го в светлината на извършените значими обществени поръчки, осмисля себе си като "герой на собствения си свят" (Ганева-Райчева, Бокова 1997: 37). С развитието на текста похватът на дистанцирането в известен смисъл се неутрализира не само от същността на автобиографичния текст, който по презумпция изтъква важни за личността факти, но вероятно и поради новия тип нагласа на интелигента да осъзнава, оценява и изтъква важността на извършените дела.

Основна стратегия за идентификация и представяне в текста на автобиографията е тази на обществената поръчка. Още в началните години на образованието си Сакакушев завежда училищната библиотека, дава уроци по китара, дирижира гимназиалния хор. Изпълнението на поетите задължения нарича "висока мисия" и "отговорна роля", а наградата (в един от случаите - два безплатни билета (гратиси) за концерт) - "удостояване" (Сакакушев 1972: 2). С развитието на текста Сакакушев все повече преживява себе си като "изпълнител" на обществените поръки както в плана на личните си предпочитания, така и в контекста на времето, дискретно заявявайки претенцията си да бъде разпознат като един от "строителите на съвременна България". Като учител в родното си село Сакакушев организира детски двугласен хор с "леснодостъпен репертоар". Оценката на извършеното е кратка, но многозначителна:

"Работата ми с хора тъй напредна, че бях поканен да взема с него участие в богослужението при местната черква" (Сакакушев 1972: 3).

Този начин за идентификация следва определен композиционен модел "представяне - оценка", повтарящ се последователно в текста. Героизиращ себе си в подреждането и конструирането на своето минало, субектът се самооценява с най-високата възможна оценка, премерена спрямо важността на възложените задачи. Казано с други думи, "възложената" висока обществена отговорност поражда висока "изпълнителска" отговорност.

Описваният модел за идентификация става все по-категоричен в зависимост от степента на важност на възложените поръчки - във възходяща градация се нареждат: заемането на секретарска длъжност при музикалното дружество "Лира" в Русе, "което се ползуваше с голям авторитет във всички музикални среди из цялата страна и особено в столицата", последвано от поредица длъжности в ръководството на престижни музикални организации в Русе. Оценката в случая цели не само поредното "самоидентифициране" и доказване, но и подчертава значимостта на културните процеси в Русе, особено в контекста на противопоставянето "столица-провинция". Описаните отделни моменти от развитието на Русе като град с европейска култура и съответстващите й музикални традиции бележат успоредно две тенденции в текста. От една страна, стои стремежът да се маркират основни точки от картината на градската културна среда, формираща интелигенти от типа на Сакакушев, а от друга, въз основа на читателския тезаурус на русенската публика, се провокира интересът към съответните събития и мястото на автора в тях.

Последната проява на самопредставяне в областта на процесите, отнасящи се до културното развитие на града и общественото отношение към тези проблеми, е крупният труд върху музикалното минало на Русе, който поставя автора в "обществото" на "автори на подобни трудове извън столицата", пет на брой според текста на автобиографията. Самата автобиография вероятно е писана във връзка със завършването на текста и обещания за неговото издаване от страна на "партийни и държавни" фактори в Русе.

Стратегията за себепредставяне чрез реализацията на обществена поръчка се превръща в основно средство за идентификация и конструиране на миналото, затова е назована от Сакакушев "законна амбиция". Категоричността на това понятие, макар и плод на авторефлексията на разказвача, е достатъчна да подкрепи сама по себе си описвания модел и от друга страна, да подчертае важността на изпълняваните поръчки в контекста на времето. Вглеждането в собствения опит продуцира специфичен модел, който авторът на текста "предписва" на другите по повод издаването на труда му върху музикалното минало на Русе: "Надеждите ми в тази посока не са безпочвени, защото в момента инициативата е в сигурните ръце на партийни и държавни органи на културата и изкуството в Русе, които имат ясна представа за значението на моето творческо дело" (Сакакушев 1972: 7).

Друга стратегия за самопредставяне е любовта към музиката. В това отношение Сакакушев маркира основни точки от образа на интелигенцията в периода от Освобождението до навечерието на войните - при това в един от големите български градове, "носители на тенденциите за развитие на урбанизацията по европейски образец" (Василева 2002: 21). Средата на този период съвпада с началните години от образованието на Сакакушев, а за формирането на това отношение към класическата музика вероятно има значение и фактът, че в Русе се заселват представители на българската интелигенция, родени в Русия, Австро-Унгария и други развити страни (Василева 2002: 28).

Двете установени стратегии за себепредставяне (чрез любовта към музиката и чрез "обществената поръчка") са последователно използвани в текста на автобиографията. Това вероятно е плод не само на авторефлексивната нагласа на Сакакушев, а е и симптом за успоредяване с тенденциите в развитието на градската култура в началото на ХХ в., сред чиито прояви са музицирането и хоровото пеене. В допълнение можем да добавим и позицията на българската интелигенция в процеса на адаптиране на европейското хорово изкуство като основен фактор за неговото усвояване и популяризиране (Баларева 1983). Любовта към музиката и специфичното отношение към светското музициране е представителна обществена позиция, доколкото музиката в периода на детството и младежките години на Сакакукшев играе ролята на "духовен катализатор" в съзнанието на градския човек, превръща се в равностоен компонент на градската култура (Миладинов 2002: 305, 306).

Музикалността в контекста на описания в началото на автобиографията период е осъзнавана като неделима част от образа на просветения човек - тя регламентира личността, поставя я в определено и престижно обкръжение. Интересен е фактът, че музикалността в автобиографичния разказ не е обвързана с произхода; всъщност по въпросите на родството и наследството Сакакушев е лаконичен. Според изявлението на автора интересът му към музиката се появява с постъпването в училище, при срещата с високообразования и обаятелен преподавател Александър Йорганджиев, т.е. музиката и музикалността се явяват част от образователния процес (в пряк и преносен смисъл), в тази област човек "се учи" така, както във всяка друга сфера на познанието. Това дава основание на "музикалната" парадигма да се гледа като на престижна и представителна. В подкрепа на казаното се явява и "отсъствието" от текста на "фолклорната" тема, вероятно противопоставена в съзнанието на автора на "високата" култура на класическата музика.

В добавка можем да кажем само това, че в текста на автобиографията двете стратегии - на обществената поръчка и на любовта към музиката - се допълват и последователно изграждат една конкретна представа за човека и гражданина Димитър Сакакушев.

Образованието като тема в текста е важно, доколкото е неделима част от живота на интелигента в големия град. Този вид представяне е разбираем сам по себе си и поради факта, че образованието регламентира субекта в социалната сфера, предоставяйки му възможност да си избира форма на труд. Образователната стратегия в конкретния случай е интересна заради тематичния план на събитията, които авторът включва в текста. Интерес в конкретния случай представялява начинът, по който е поднесена темата за войната, най-вече защото авторът е свидетел на всички, водени от България, войни от началото до средата на ХХ в. Военната тема, която по условие (като военна служба) в автобиографиите на мъже мотивира една от представителните стратегии, тук се появява спорадично и по-скоро като фактор за прекъсване на съответните образователни периоди в живота на Сакакушев. От друга страна, темата за военната служба не е достатъчно развита вероятно и поради това, че текстът не фиксира пряко словесен речеви акт (макар да заявява подобна претенция с особеното си начало) - знаем, че военната служба има съществено място като тема предимно в разказването. Все пак войната, пряко или косвено, е спомената няколко пъти, но по нетипичен начин: не като етап в израстването на личността, а като факт, който нарушава образователния процес, като пречка, която ангажира субекта с различни от обикновеното занимания. В описанието на войната отсъства драматизмът - явление, типично за повечето от интервютата с русенци по тази тема (Русе 2000: 91-111).

Парадоксално, но закономерно с оглед на преследваните от автора стратегии, "най-яркото" събитие от военния период е ученическата стачка през последната учебна година (1913-1914) срещу въведения в образователната система VІІІ клас - стачка, завършила с неуспех, но и "похвалена" за реда и дисциплината по време на нейното протичане. Като факт събитието естествено е погледнато през призмата на участието на самия автор в него. Значимостта на стачката като една от първите прояви на граждански протест (макар и в ученическа среда) е фиксирана косвено с думата "крах" - понятие, колкото емоционално, толкова и оценъчно в общия контекст на времето, в което се формира гражданското общество и съзнание.

Дори едногодишната служба "по бойните фронтове, където войната беше в разгара си", е представена, първо, като прекъсване на току-що започнатото в Юридическия факултет обучение, и второ, като естествен завършек на поредната "образователна" степен - Школата за запасни офицери в София. Описанието не само е лишено от драматизъм, в него се долавя дори известен прагматизъм - войната е видяна като неизбежен факт и като повод за облекчаване на последния образователен етап в живота на Сакакушев: "поради даденото ни облекчение за участието ни във войната успях да завърша юриспруденция с хубав успех".

На последно място, макар и не по важност, е стратегията на пишещия човек. Като начин за самоидентификация тя се появява внезапно в текста на автобиографията, но се превръща в основно средство за идентификация и себепознание. Както приемането на обществената поръчка, така и писането е особено престижна дейност, предвид способността му да разкрива нови хоризонти от характера и интересите на субекта и да го прави известен на широката общественост. В тази "стратегия и тактика" на самопредставяне отново е използван моделът "представяне-оценка", като последната е естествено висока. В известен смисъл писането при Сакакушев се явява плод не само на реализиране на вътрешни потребности, но и елемент от обществените му задължения - според автора занимателните и любителските му в началото журналистически прояви се превръщат в житейска необходимост, осъзнавана като задължение, особено предвид любовта към музиката и ангажираността с музикалните събития, представляващи част от културното развитие на формиращия се български град. От друга страна, специалното изтъкване на журналистическата карта, предоставяща възможността за посещаване на "всички оперни и оперетни спектакли и концерти", подчертава отново съществени черти от образа на новата градска интелигенция.

Като потвърждение на казаното можем да посочим епизод от текста, чиято лаконичност подчертава още повече съзнанието за изключителната семантична натовареност на факта: като млад и успяващ журналист Сакакушев е един от тези, които изнасят ковчега на патриарха на българската литература Иван Вазов от катедралата "Света Неделя". В бележка под линия авторът на текста си позволява малко повече от сдържаната досега емоция: "Една снимка на голям формат от това събитие, която с нескривана радост видях след 50 години през лятото на 1972 г. при една колективна екскурзия в музейната зала на Иван Вазов в Сопот, съзрях и своя образ на младите ми години" (Сакакушев 1972: 4).

В текста се появява името и на още една известна личност от българската история. Като един от успешно завършилите гимназия, със събраните от частни уроци по музика пари Сакакушев е включен в състава на делегацията на Юношеския туристически съюз, която пътува до различни краища на България. В местността Чамкория става свидетел на митинг, на който говори младият оратор Георги Димитров. В текста името е изписано с главни букви, а словото на оратора е наречено "великолепна реч". Споменаването на политическа личност от онова време е впечатляващо предвид факта, че цялата автобиография би могла да се нарече "аполитична" - това решение е по-скоро "влог" в общата представителна картина на автобиографията. Това за пореден път доказва идейния замисъл на Сакакушев - да вложи автобиографията си като съставна част при евентуалното издание на своя труд. А името на емблематичната политическа личност е своеобразен "реверанс" към "отговорните партийни другари", ангажирани с издаването на въпросния труд.

Историческият прелом "Девети септември" е споменат двукратно - съвсем епизодично и без ангажираността, с която се коментират останалите събития в текста. В сюжетното и събитийно развитие на текста първото отбелязване на събитието лаконично е назовано "септемврийската победа от 1944 г.". Отношението на Сакакушев към Девети септември е двояко - от една страна, той стои далеч от политическите събития и участието му в тях е, меко казано, незначително и съответно непредставително като факт от автобиографията. В този смисъл въпросната дата служи единствено като метафора за граница в обществено-историческото ни развитие. От друга страна, тя се явява и като "начало" на ново време, продуциращо и "нови" обществени поръчки - създаването на симфоничен оркестър и опера в Русе. От друга страна, авторът за втори път прави "реверанс" към управляващите, изтъквайки както собствените си заслуги, така и "единството" между "местни ентусиасти" интелигенти и "партията и изтъкнати органи на народната власт" за постигането на нови моменти в културното развитие на града".

И втората поява на събитието е фиксирана лаконично като обикновена годишнина, но с необходимото подчертаване на възникналата междувременно "обществена поръчка", свързана с написването на "музикална история" на града. Акцентът върху събитието, наречено "25-годишнината от септемврийската революция", отново е преместен върху задачата, свързана с тази дата - да бъдат описани музикалните прояви в Русе след 1944 г.

От текста на автобиографията отсъства един вид стратегия за самопредставяне - тази на професионалната реализация: тя е компенсирана от всички останали. Юрист по професия, Сакакушев споменава само периода, през който е бил стажант при "бележития наш юрист и съдебен оратор д-р Н. Генадиев [...] без да скъсвам с журналистиката като редактор на в. "Народно единство". Професионалната реализация на Сакакушев може да бъде наречена "свободна", "обществена", "на доброволни начала" и непременно свързана с попрището, на което той се посвещава от самото начало на жизнения си път - музикалното дело.

Описаните "представителни" събития от живота на Сакакушев, свързани с формирането на градската музикална култура и нейните институции, са подкрепени и от множество имена, заемащи важно място в културната история на града: Ал. Йорганджиев - концертиращ виолончелист, педагог и диригент на ученически хор, композитор, Тодор Въжаров - цигулар, професор по цигулка в Музикална академия и ученик на Анри Марто, Милка Иванова - пианистка с международна концертна дейност, Борис Пинтев - хоров диригент, Константин Илиев - хоров диригент, Стефан Георгиев-Хернани, виден оперен деец и др.

Посредством образите на тези личности и на своето съучастие в повечето важни или "първи" за града музикални събития Сакакушев преднамерено постига необходимия "висок тон" в представянето не само на собствената си личност, но и на "високата" култура на град Русе от времето на Мидхат паша до 70-те г. на ХХ в.

В този смисъл от текста отсъства темата за форми и прояви на традиционна фолклорно-музикална култура, която Сакакушев вероятно счита за не твърде представителна, особено във връзка с облика на Русе като европейски град - още повече че тази тема липсва и в коментирания в автобиографията труд върху музикалното минало на Русе.

Представените стратегии за идентификация, техният подбор и последователност, изборът на акценти изграждат особен житейски модел - от една страна, субективен, но от друга - съзвучен с много обективно изразени специфики, характеризиращи образа на ученика, интелектуалеца, гражданина от периода на началото на ХХ век до неговата среда.

Въпреки строгите автобиографични рамки, текстът е максимално информативен, понякога емоционален, изграден със средствата и похватите не само на публицистичния, но и на художествения стил. Авторът съзнателно конструира миналото си по начин, максимално представителен за самия него и вероятно очакван (като информация и емоция) от читателя.

Авторефлексията в разглеждания текст изгражда не само конкретен жизнен модел, но и косвено маркира основни исторически и културни акценти в развитието на градското общество и интелигенцията от началото до 70 г. на ХХ в.

Приложение

Няколко думи за себе си
(Автобиография на Димитър Енчев Сакакушев)

Нямам вкус към самоизтъкването, презирам самовлюбването като мъчно отстраним порок, затова избягвам да пиша за себе си. Защото, колкото и да се старая да бъда строг и взискателен към себе си, пишейки автобиография, не бих могъл да избегна нотки на пристрастие и увлечение.

И тъй, започвам по стандартния метод на разказа.

Роден съм на 31 януари 1896 г. в с. Ряхово, Русенско, на брега на Дунава, на 30 клм. от Русе. Родители - майка ми дряновка по произход, а баща ми свищовлия, по професия дребен селскообщински писар. Нямахме нито къща, нито педя земя. Както родителите ми, тъй и четиримата ми братя и две сестри не са се занимавали с земеделски труд. Със скромната писарска заплата на баща ни се посрещаха всичките нужди на осемчленната челяд. Тези нужди станаха още по-сурови, когато на 1903 год. по-възрастния ми брат Георги, а три години по-късно (1906) и аз, постъпихме в Русенската гимназия. Живеехме двамата в обща квартира, бяхме прилежни ученици и едновременно и двамата в тези ранни години проявявахме музикални интереси - учехме мандолина и китара и пеехме в гимназиалния хор.

През пролетта на 1911 г. семейството ни бе постигнато от най-тежкото нещастие - почина баща ни по време, когато брат ми бе в последния клас на гимназията, а аз на 15-годишна възраст в пети клас. Брат ми как да е завърши и беше прибран в София от близкия ни роднина и покровител стария софийски аптекар Хар. Карастоянов на служба първоначално като ученик-аптекар. Аз, обаче, останах в Русе да продължа образованието си, без никаква подкрепа. Помогна ми изкуството - владеех вече добре китара и мандолина и се залових да предавам частни уроци на младежи като мене. Доходите ми от тях бяха достатачни за да посрещам разходите си за храна и квартира. Учебници ползувах от гимназиалната бибилиотека, която бях натоварен да завеждам. Едновременно свирех и в тамбурашкия оркестър, пеех в черковния градски хор при катедралата, разписвах ноти и пак ми оставаше време, за да бъда един измежду добрите ученици в класа. Между това, оценявайки по справедливост труда ми като хорист и тамбураш и като отличен ученик по музика, учителят ми, Ал. Йорганджиев ми възлагаше и по-отговорни роли през последните две години на гимназиалния курс. Така, на годишните тържества на 11 май (Кирил и Методи) в аулата на гимназията на мене беше поверено да дирижирам гимназиалния хор и същевременно получавах редовната парична награда за висок успех като беден ученик. В града идваха често на концертни гастроли изпълнители на камерна музика. Музикалното дружество "Лира" възлагаше на Йорганджиев тяхното посрещане и настаняване. В честите случаи, когато той бе зает, тази висока мисия бе поверявана на мене. Още си спомням посещението на пражкото трио-камерно Ткалчич - Биегановски, когато през един от ранните пролетни дни в проливен дъжд посрещах с файтон на старата гара (Изток) идящи от Варна гостите, които трябваше да приветствувам и да настаня в хотел "Тетевен". На концерта им бях удостоен с два гратиса.

През септември 1912 г., току що постъпил в VІІ клас, преди обявяването на Балканската война гимназията затвори вратите си за нас, но ги отвори за болни и ранени войници. Трябваше да се приберем в домовете си. Отидох в родното си село Ряхово и постъпих писар в местната община, където водех списъците на реквизицията и периодически придружавах волските ешелони, натоварени с зърнени храни за нуждите на фронта до гара Червена вода. С заплатата си посрещах нуждите на шестчленното си семейство - майка и пет дребни деца. Майка ни късаше от оскъдното си време, за да шие и пере чуждите.

В началото на март 1913 г. гимназията отвори отново вратите си за нас и ние възобновихме прекъснатите си занятия. Едно щастливо съвпадение по това време бе, че по-големия ми брат - аптекарят бе мобилизиран в казармите на 5-ти пех. полк като санитарен аптекар, където имах привилегията почти ежедневно след занятия да ходя при него и ползувам топлата и вкусна войнишка чорба. За голямо щастие това велико удоволствие продължи до края на учебната година (1913), след което войската отпътува за сръбската граница, за да вземе кърваво участие в Междусъюзната война.

През последната уч. година на гимназиалния курс (1913/1914) най-ярко паметно събитие бе всеобщата гимназиална стачка срещу въведениия VІІІ кл. И матуритетна изпитна сесия. Като ни похвалиха за реда и дисциплината на проведената стачка и манифестация, отдадоха цялото събитие на момчешка екзалтация и стачката приключи с крах.

Завърших гимназиалния курс на юни 1914 като един от най-добрите ученици с малко спестени от частни уроци левчета, което ми позволи да се включа в групата на другарите за екскурзия като делегати на Юн. туристически съюз с маршрут Русе-Лом с кораба, с влак до Враца с престой от три дни, сетне през София до Самоков пеша, където бе съборът. Там престояхме близо седмица, прекарана в песни, тържества, концерти (в един от тях участвувах като солист-китарист с две пиеси) и веселия. Оттам през Чам кория (Боровец), Мусала, Рилския манастир, Дупница (Станке Димитрово), където ни се наложи да почиваме няколко дни. Тъкмо тогава, в средата на м. юли 1914 там ни завари тревожната вест за обявяването на Пръвата световна война, по който случай в града бе пристигнал младият депутат от Народното събрание ГЕОРГИ ДИМИТРОВ. На устроения на открито митинг пред хилядна публика бележития оратор държа великолепна реч против империалистическата война. Тогава ми се отдаде първата възможност лично да видя и слушам неговото слово.

Капнал от умора от продължителната екскурзия, след завръщането си в дома реших да учителствувам в родното си село поне една година. Бях приет и назначен с най-голяма готовност като волнонаемен през уч. 1914/1915 с месечна заплата 75 лв., достатъчна за издръжка на четиричленното семейство. Повериха ми ІV-то отделение на първоначалното училище. Работата ми с обучението вървеше леко и с удоволствие. Особено се радвах, че успях в училището да изградя детски двугласов хор с леснодостъпен репертоар. Работата ми в хора тъй напредна, че бях поканен да взема с него участие в богослужението при местната черква.

Щом учебната година на село завърши незабавно се озовах в София с твърдото решение да се запиша студент в Юридич. факултет. Проектът ми беше едновременно да работя и да следвам. Друго разрешение нямаше. С ценната подкрепа на брата си в София, гдето той вече работеше като пом. аптекар, успях да си намеря квартира и постъпих писар във Водопроводното отделение на Г.Н.С., и се записах студент, но не ми провървя: тъкмо бях се устроил и си бях получил първата заплата като софийски общински служител, през м. септември 1915 г. България обяви мобилизация и се намеси в пламналата преди една година Първа световна война. Университетът бе затворен и аз трябваше да напусна София и се озовах наново в селото си, където с готовност ми отделиха писарско място в общината. Зимата се търкулна и на март 1916 г. бях млад войник в Школата за запасни офицери - София, във Военното училище. Само след шест месеца обучение бяхме произведени офицерски кандидати и разпратени по бойните фронтове, където войната бе в разгара си. През есента на 1918 г. бе сключено примирието и аз отново се намерих сред домашните си в Русе, където се бяха преместили.

Следването ми в Софийския университет продължи автоматически през януари 1919 г. Средствата за целта обезпечих като млад журналист-репортьор в Софийския ежедневник "Воля" на д-р Никола Генадиев. Това поприще много ми допадаше, особено затова, че можех свободно да ползувам с журналистическата си карта достъпа до всички оперни и оперетни спектакли и концерти в столицата. Любовта ми към музиката, познанията, които имах още от ученичество върху инструменталната музика и основи на хармония ми позволяваха да пиша чести репортажи и рецензии, които се харесваха на отговорните редактори и читателите. Не минаха и шест месеци от службата ми и получих повишение като член на редколегията. Паралелно с новата си професия се налагаше усилено да се подготвям за двата последователни университетски изпити целостно върху правната материя. Благодарение упорития ми труд наред с успехите ми в журналистиката само за около две години и половина (1919-1921), поради даденото ни облекчение за участието ни във войната, успях да завърша юриспруденция с хубав успех. Стажирах в София при бележития наш юрист и съдебен оратор д-р Н. Генадиев, без да скъсвам с журналистиката като редактор на в. "Народно единство"¹. От това време датира и споменът ми за участието ми като журналист на погребението на Ив. Вазов, патриархът на българската литература, на 20 септември 1921 г., носейки ковчега му при изнасянето от катедралата "Св. Неделя"².

На м. ноември 1921 г. семейни причини наложиха да напусна упражнението на новата си професия в София като юрист и да се преселя при семейството си в Русе, където ме чакаха трима гладуващи - майка, брат и сестра. Още с идването си в Русе бях привлечен за секретар на съществуващото д-во "Лира", което се ползваше с голям авторитет във всички музикални среди из цялата страна, и особено в столицата. Младеж в цветуща възраст, пламтящ от енергия и любов към музикалната култура на града, посветих много грижи и труд за развитието и процъфтяването на музикалното дело. В лицето на големия музикант, педагог и диригент - хоров и симфоничен - Ал. Йорганджиев аз виждах желаният и всепризнат от цялата наша музикална общественост ръководител. В продължение на близо петнадет години (1921-1936) като активен член на ръководството на "Лира" аз живях със сърце и душа с нуждите на тази музикална организация, която беше за чест и гордост на града ни. През този цветущ период от живота на д-во "Лира" няма симфоничен, камерен или хоров концерт да не съм участвувал като организатор и пропагандатор. Владеейки журналистическото перо, както през този период, така и по-сетне (и до днес!) аз съм отразявал редовно в печата като сътрудник на местния ежедневник, а при някои случаи и в софийския периодичен печат, цялостния музикален живот на Русе. Работата ми в тази насока ме е увличала до такава степен, че при множество случаи на камерни или солови концерти съм се принуждавал да мъкна пиано и др. от някоя далечна къща до салона на Доходното здание (филиала на Нар. театър) или до Модерния театър (сега кино "Москва"), а при симфонични концерти да доставям и редя стойките на оркестрантите с нотните щимове³.

Паралелно с концертите - симфонични и камерни - мой бе починът да повикаме от София известния цигулар Тодор Въжаров, ученик на бележития Анри Марто, по-късно редовен професор в Музикалната академия, да дойде за два сезона в Русе като ръководител-педагог на курсове по цигулка в д-во "Лира", като същевременно влезе в състава на камерните изпълнители - Ал. Йорганджиев - чело, Софка Иванова - виола, Милка Иванова - пиано. Въжаров охотно се озова на поканата ни и изпълни мисията си блестящо.

Към 1936 г. напуснах "Лира", защото не срещнах разбиране и отзивчивост от хората на ръководството. Впрочем, постепенно след това тази многозаслужила почти полувековна организация за музикално развитие на Русе, с толкова славни традиции, започна да линее, за да угасне съвсем към 40-те години.

Наскоро бях поканен за председател на народния хор "Св. Георги" с диригент Борис Пинтев, с когото имах творчески връзки още от ранното юношество в първите години на гимназията. През това ранно време двамата с него, отлично овладяли китарата като многогласов инструмент, бяхме стигнали до композиционно творчество: написахме една младежка серенада за две китари, той написа партията на първата, аз на втората китара. И до днес съхранявам това юношеско произведение като скъп спомен. На поканата му се отзовах с най-голямо задоволство няколко сезона. Незабравими остават за мене редовните концерти на хора, както и турнето ни с два концерта в Габрово и Дряново.

След септемврийската победа от 1944 г. моята дейност се изрази в най-голям дял при създаването на симфоничния оркестър и операта в Русе. Тези два внушителни институти не са плод на декретиране, а преди всичко на местни ентусиасти, зад които стояха партията и изтъкнати органи на народната власт като надеждна и солидна опора. Между дейците от учредената "Оперна дружба" аз заемах отговорния пост на секретар и пръв помощник на председателя Момчо Крумов. Уставът на "Оп. дружба" има трима автори: доведения от София диригент на симфоничния оркестър Константин Илиев, покойния Стефан Георгиев (Хернани) и аз. Не се стеснявам и днес да кажа, че за целостното изграждане на двата института през периода 1947-1949 г. аз имах изключителни заслуги. За подробности по този въпрос препращам вниманието на интересуващите се към първия том от очерка ми върху "Музикалното минало на Русе" от 9 септември 1944 насам. През всичкото време на учредяване, развитие и процъфтяване на симфоничния оркестър и Операта аз съм живял с вълненията, тревогите и радостите на всички участващи. Творческите успехи на двата колектива продължавам да чувствам като свои, близки до сърцето ми, защото ги имам като свое кръвно дело. Не съм се откъсвал от тях и по-късно, когато и оркестър и опера нямаха нужда от мене. През сезона 1965/1966 отново бях изтъкнат и призван да заема поста председател на Русенското филхармонично общество, за живота и заслугите на което ще посветя скоро специална глава в историята на русенската музикална култура.

През целия този полувековен период на моята музикална-обществена дейност никога не съм се разделял от журналистическото си перо. През всичкото това време (от 1921 до наши дни) непрекъснато съм отразявал в местния ежедневен и софийския периодичен печат чрез статии, рецензии и кореспонденции музикалния живот на нашия град. Освен преценки на оперни спектакли, симфонични и камерни концерти и хорови продукции, отразявах в печата и оценки за участие на солисти - певци и инструменталисти на разни прегледи и конкурси. Списанието на българските композитори "Българска музика" помести десетина страници през 1969 г. представено от мене извлечение от първия ми том върху "Музикалното минало на Русе", а в Българската музикална енциклопедия бе отпечатана писаната от мен цялостна творческа биография на незабравимия русенски музикант, диригент и челист-виртуоз Ал. Йорганджиев.

Изобщо взето цялата ми творческа дейност в Русе е свързана с музикалните традиции на нашия град. Това обстоятелство е било решаващо, за да се повери на мене задачата от страна на Института за музика при Б.А.Н. да напиша исторически очерк върху "Музикалното минало на Русе", том. І (1866-1944) по тематика, предписана от него. След двегодишен труд, обемащ 200 страници през 1961 г. успях да го представя в срок пред Института, където бе приет и одобрен.

През 1969 г. ми бе възложено наново във връзка с 25 годишнината от деветосептемврийската победа да продължа изследванията си за втория период от музикалното развитие на Русе - от 9 септември 1944 год. до наши дни по указаната от първия том тематика. И тази задача завърших успешно с един обемист труд от 700 страници на пишеща машина, в четири тома от по 170 стр., който има същата съдба - одобрен и приет от Института при БАН. Като се има предвид, че в България автори на подобни трудове извън столицата сме само пет души, по един от градовете Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Русе, и че нашия град се представлява от мене, мисля, че заслужено заемам отреденото ми място като редовен сътрудник на Института и че това отличие за мене е неделимо свързано с музикалните традиции и слава на нашия град

И днес на моята преклонна възраст (76 г.) продължавам да живея с законната си амбиция да видя излязъл в печат моя труд общо от около 900 стр. на пишеща машина, посветен изцяло на музикалното минало на града от времето на Митхад паша до наши дни, на една музикална култура, изградена в продължение на цяло столетие. Надеждите ми в тази насока не са безпочвени, защото в момента инициативата е в сигурни ръце на партийни и държавни органи на културата и изкуството в Русе, които имат ясна представа за значението на моето творческо дело.

Русе, юли 1972 г.

Димитър Сакакушев

БЕЛЕЖКИ

1. Името ми като журналист от това време е упоменато в "Енциклопедия на българската публицистика" на проф. Вл. Топенчаров. [обратно]

2. Една снимка на голям формат от това събитие, която с нескривана радост видях след 50 години през лятото на 1972 г. При една колективна екскурзия в музейната зала на Ив. Вазов в Сопот, съзрях и своя образ на младите ми години. [обратно]

3. Множество от материалите, поместени в първия том на "Музикалното минало на Русе" (1866-1944), са основани на личните ми спомени от това време. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Баларева 1983: Баларева, А. Хорови прояви през Българското Възраждане. // Българско музикознание, 1983, № 2, с. 45-71.

Берто 1993: Берто, Д. Биографичният подход: методологична стойност и перспективи. // Български фолклор, 1993, № 2, с. 18-29.

Василева 1996: Василева, Д. Български традиционни празници и интелигенцията в големите български градове (1878-1912). // Етнографски проблеми на народната култура. Т. 4. София, 1994, с. 138-170.

Василева 2002: Василева, Д. Етнодемографска характеристика на интелигенцията от големия български град (1878-1912). // Проблеми на българската градска култура. Т. 3. София, 2002, с. 20-33.

Ганева-Райчева, Бокова 1997: Ганева-Райчева, В., Бокова, И. Автобиографичният разказ като конструиране на лично минало. // Български фолклор, 1997, № 5-6, с. 28-47.

Георгиева 2000: Георгиева, А. Разкази и разказване в българския фолклор. София, 2000.

Миладинов 2002: Миладинов, П. Музикалният бит в големия български град от средата на ХІХ в. до освобождението 1878 г. (Опит за етнографско изследване). // Проблеми на българската градска култура. Т. 3. София, 2002, с. 297-307.

Ненов 2000: Ненов, Н. Българският градски модел. Русе. // Русе - портрет на века. Съст. Н. Ненов. София, 2000.

Русе 2000: Русе - портрет на века. Съст. Н. Ненов. София, 2000.

Сакакушев 1972: Сакакушев, Д. Няколко думи за себе си (автобиография на Димитър Енчев Сакакушев) - ръкопис. К. № П 68 на отдел "Краезнание", Регионална библиотека "Любен Каравелов" - Русе, 1972.

Тодоров 1985: Тодоров, Цв. Поетика на прозата. София, 1985.

© Десислава Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.04.2009, № 4 (113)